Определение № 50370 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 507/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Т., представлявана от адв. Д. А., срещу решение № 622 от 18.10.2021г. по т.д. № 817/2021г. на САС, ТО, 11 състав, с което, след отмяна на решение № 260041 от 30.03.2021г. по т.д. № 68/2020г. на ОС – Враца, е отхвърлен предявеният от касаторката против „Либра – 4” ЕООД /в несъстоятелност/ иск за установяване по отношение на ответника съществуването на вземане в размер на 74 543,69 лева, представляващо незаплатено възнаграждение, дължимо за изпълнение на функциите на синдик на ответното дружество, начислено за периода 20.11.2008г. – 31.07.2016г. и включено в съставения от синдика списък на неприети вземания, одобрен от съда по несъстоятелността с определение от 18.06.2020г. по т.д. № 961/06г. на ОС – Враца.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че независимо от разпоредбата на чл.723, т.2 ТЗ възнаграждението на синдика не съставлява разноски по несъстоятелността. Твърди, че погасителната давност, съставлявайки санкция за бездействие на кредитора, не може да бъде приложена относно текущото вземане на действащия синдик, тъй като той въобще няма качеството на кредитор, както и че не може да се приеме, че при непокриването им през известен период от време поради липса на налични средства в масата на несъстоятелността те се прескрибират. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Какъв е характерът на възнаграждението на синдика и неизменен ли е той? Отразява ли се промяната на персоналния състав на органа на синдика върху характера на това възнаграждение като вземане? Т.е. при прекратяване на назначението на синдика трансформира ли се характерът на вземането му за възнаграждение?

2. С оглед характера на вземането на синдика за възнаграждение подлежи ли то на прескрибция? От кога започва да тече евентуалният давностен погасителен срок? Как, кога, с какви действия се прекъсва/спира течението на давностния срок? Кой или кои са органите, съответно лицата, легитимирани правно валидно да се позоват на изтичането на давностния срок?

3. До освобождаването на синдика от длъжност бива ли той кредитор на дружеството, съответно придобива ли такова качество след освобождаването си, както и подлежи ли на предявяване по предвидения в ТЗ ред вземането му за възнаграждение и съответно от кой момент?

Касаторът твърди, че въпросите са решени в противоречие със закона и с практиката на ВКС, като сочи решение № 28 от 24.07.2019г. по т.д. № 1795/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.. Поддържа, че правилното разрешаване на първи и трети въпроси води до необходимостта от решаването на въпросите по т.2 по начин, различен от този, извършен с посоченото решение на ВКС, поради което е необходимо допускането на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касаторът поддържа още, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответникът „Либра-4” ООД /в несъстоятелност/ не представя отговор на касационната жалба.

Синдикът на „Либра-4” ООД /в несъстоятелност/ адв. Х. М. оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като поставените матариалноправни въпроси са решени от въззивния съд в съответствие с посоченото в касационната жалба решение № 28 от 24.07.2019г. по т.д. № 1795/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.

Третото лице-помагач „Български жълти страници” ЕООД, представлявано от адв. С. Т., оспорва касационната жалба. Намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика на ВКС, а поставените въпроси са ирелевантни за изхода на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че производството е образувано по иск на Р. Т. против „Либра – 4“ ЕООД София /в несъстоятелност/ за установяване по отношение на ответника съществуването на вземане на ищцата в размер на 74 543,69 лева, представляващо незаплатено възнаграждение, дължимо за изпълнение на функциите на синдик на ответното дружеството, начислено за периода 20.11.2008 г. – 31.07.2016 г. и включено в съставения от синдика списък на неприети вземания, одобрен от съда по несъстоятелността с определение от 18.06.2020 г. по т.дело № 961/06 г. на ОС - Враца. Изложил е съображения за неоснователност на доводите на въззивника „Български жълти страници“ ЕООД за недопустимост на поставеното решение поради произнасяне по спора от незаконен състав, конституиран в нарушение на чл. 694 ал. 6 от ТЗ, поради непровеждане на процедурата по възражение срещу списъка на неприетите вземания по чл. 690 от ТЗ и поради съществени нарушения на процесуалните правила. Приел е за установено, че процесното вземане е предявено от Р. Т. с писмена молба от 01.08.2019 г. и в молбата за предявяване на вземане като основание за неговия произход е посочено, че същото представлява възнаграждение на синдика, дължимо за периода 20.11.2008 г. – 31.07.2016 г. Приел е още, че вземането не е било прието, като в производството по възражението по реда на чл. 690 от ТЗ новоназначеният синдик не е оспорил качеството на ищцата на синдик на дружеството за периода на начисляване на възнаграждението, но се е позовал на неговото погасяване по давност, и тези възражения са поддържани и в хода на първоинстанционното производство, както и възражение за погасяване на вземането по давност е наведено и от третото лице - помагач „Български жълти страници“ ЕООД, конституирано в производството с оглед качеството му на кредитор на длъжника, обосноваващо правния му интерес от участие в производството.

Въззивният съд е приел, че основното спорно обстоятелство е погасено ли е процесното вземане по давност, както и допустимо ли е възражението за изтека погасителна давност предвид естеството на вземането - такова за възнаграждение на бивш синдик, да бъде наведено валидно от настоящия синдик на дружеството в несъстоятелност. Посочил е, че предмет на спора е вземане в размер на 74 543,69 лева, представляващо незаплатено възнаграждение на ищцата Р. Т., дължимо за периода 20.11.2008 г. – 31.07.2016 г., през който същата е изпълнявала функциите на синдик на ответното дружество. Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл. 661, ал.1 от ТЗ синдикът получава за своята работа възнаграждение - текущо и окончателно, чийто размер се определя от събранието на кредиторите, като текущото възнаграждение се изплаща на синдика ежемесечно - чл. 661, ал. 3 от ТЗ. Тълкувайки посочените разпоредби, въззивният съд е достигнал до извода, че възнаграждението на синдика е по естеството си периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „В” от ЗЗД - същото произхожда от едни правопораждащ факт - решението на общото събрание на кредиторите, и се дължи в предварително определен размер на определени интервали от време – ежемесечно. Поради това и на основание чл. 111 от ЗЗД е приел, че вземането за възнаграждение се погасява с изтичане на тригодишна давност. Съобразил е, че процесното вземане е предявено с молба от 01.08.2019 г. и с оглед датата на възникване на вземанията – с падеж всеки календарен месец, е приел, че всички вземания, предмет на молбата, се явяват погасени по давност към датата на тяхното предявяване. Посочил е, че съобразно трайната и непротиворечива съдебна практика - решение № 28/24.07.19 г. по т.дело № 1795/18 г. на ВКС, II ТО, синдикът няма право да предявява вземане за текущото си възнаграждение, като това му право възниква едва в момента на неговото освобождаване от длъжност, но горното не изключва приложението на института на погасителната давност по отношение на неполученото възнаграждение. Изложил е съображения, че доводите на въззивницата за „трансформация“ на вземането след освобождаване на синдика от вземане за разноски в производството по несъстоятелност в обикновено облигационно вземане не намират опора в актуалната законодателна регламентация, тъй като разпоредбата на чл.723, т. 2 от ТЗ, на която тя се позовава, не се прилага спрямо възнаграждението, дължимо на действащия синдик, поради което и същото не може да бъде определено като „разноски за несъстоятелността“. Посочил е, че в същата не се включва възнаграждението, дължимо или заплатено на синдика от масата на несъстоятелността, а единствено сумите, предплатени от кредиторите за неговото заплащане. Изтъкнал е, че възнаграждението на действащия синдик следва да бъда заплащано ежемесечно от масата на несъстоятелността, като при липса на достатъчно средства същото следва да бъде осигурено по реда на чл.629б от ТЗ - чрез предплащане на необходимите суми от страна на кредиторите, и в случай че разноските не бъдат авансирани от страна на кредиторите, съдът следва да приложи разпоредбата на чл.632 от ТЗ, като спре производството по несъстоятелност. Посочил е, че разпоредбите на чл.722, т.3 вр. чл.723, т. 2 от ТЗ регламентират единствено реда за възстановяване на разноски в полза на кредиторите, които са предплатили суми за водене на производството по несъстоятелност, но не и правила за заплащане на текущото възнаграждение на действащият синдик, поради което и същото няма характера на „разноски“ по смисъла на чл.723, т.2 от ТЗ. Намерил е, че в случай на липса на достатъчно средства за заплащане на текущото му възнаграждение синдикът разполага с възможността да сезира съда с искане за прилагане на процедурата по чл. 629б от ТЗ и евентуално последиците по чл. 632 от ТЗ /при липса на предплащане/, което гарантира както нормалното развитие на производството, така и получаването на определеното възнаграждение в установените от чл. 661 ал.3 от ТЗ срокове – ежемесечно, като липсва пречка горната процедура да бъде прилагана многократно в хода на производството по несъстоятелност /чл. 632 ал.5 от ТЗ/ и искането на синдика за нейното прилагане не е обвързано със срок или други предпоставки.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите за прекъсване на давността поради осъществено признание на вземането от страна на длъжника, обективирано в писмо от 28.02.2018 г., подписано от управителя на дружеството в несъстоятелност. Изложил е съображения, че вземането на синдика за възнаграждение за изпълнение на възложените му функции не е възникнало по силата на трудов или друг вид договор с длъжника, поради което и същото не е облигационно по своя характер, както и че качеството на синдика на орган в производството по несъстоятелност възниква по силата на смесен фактически състав - решение на общото събрание на кредиторите за неговото избиране и определяне на възнаграждение, както и определение на съда за неговото назначаване. Посочил е, че възнаграждението му се заплаща от средствата в масата на несъстоятелността, но не от длъжника, като сумите се получават от самия синдик след разрешение от съда по несъстоятелността. Добавил е, че признанието изхожда от управителя на дружеството - орган, който е десезиран по силата на решението от 14.02.2011г. по т.дело № 961/06 г. на ОС- Враца, за обявяване на длъжника в несъстоятелност. Поради това е достигнал до извод, че всяко изявление от страна на длъжника, обективиращо признание на вземането на синдика за незаплатено възнаграждение, е без правно значение и няма за последица прекъсване на давността.

Въззивният съд е преценил като неоснователни и доводите за неприложимост на разпоредбата на чл. 111 от ЗЗД в производството по несъстоятелност предвид невъзможността синдикът да наведе валидно възражение за изтекла погасителна давност. Посочил е, че това правило намира приложение по отношение на вземанията, предявени от кредитори спрямо длъжника, но доколкото процесното вземане е срещу масата на несъстоятелността, синдикът се явява легитимиран да възрази за неговото погасяване по давност. Съобразил е, че фактът на погасяване на вземането е настъпил преди датата на неговото предявяване и включване в списъка на приетите вземания, поради което е приел, че съдът по несъстоятелността е бил длъжен да зачете последиците по чл. 111 от ЗЗД. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извод, че всички вземания, предмет на спора, се явяват погасени по давност, и предявеният иск се явява неоснователен.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По поставените от касатора въпроси е налице формирана практика на ВКС с решение № 28 от 24.07.2019г. по т.д. № 1795/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., на която и въззивният съд се е позовал. Прието е, че текущото възнаграждение на синдика се изплаща ежемесечно, съобразно чл.661, ал.3 ТЗ, по правило от наличните парични средства на длъжника в масата на несъстоятелността. Липсата на средства е пречка вземането на синдика да бъде удовлетворено съобразно изискването на посочената разпоредба, но не препятства правото на синдика да получи възнаграждението си в по-късен момент след предвнасяне на разноски от кредитор/кредитори в хипотезите на чл.629б ТЗ вр. чл.632, ал.5 ТЗ, респ. след попълване на масата на несъстоятелността със средства от осребряване на имущество на длъжника и тяхното разпределение със сметка по чл.721 ТЗ. Реализирането на вземането на синдика не е обусловено от предявяване на вземането по смисъла на Глава четиридесет и трета на Търговския закон, тъй като поради забраната на чл.655, ал.2, т.3 ТЗ процедурата за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност е неприложима по отношение на синдика за времето, през което той изпълнява функциите на синдик. Прието е, че когато длъжникът няма парични средства или други имуществени активи за покриване на разходите за текущо възнаграждение на синдика и няма основание за извършване на разпределение по чл.721 и сл. ТЗ, вземането на синдика за текущо възнаграждение не може да бъде удовлетворено чрез плащане съгласно чл.661, ал.3 ТЗ и чрез способа на чл.721 вр. чл.722 ТЗ. Недостигът на средства и на имущество може да бъде преодолян единствено с предплащане на необходимата сума за покриване на разноските по несъстоятелността от заинтересованите кредитори, съобразно чл.629б ТЗ и чл.632, ал.5 ТЗ. Поради факта, че издирването и уточняването на имуществото на длъжника е правомощие на синдика /чл.658, ал.1, т.5 ТЗ/, предоставянето от съда на срок за предплащане на сумата за разноските в значителна степен зависи от активността на синдика. В случай на предплащане на сума за разноските от кредитор/кредитори производството по несъстоятелност ще продължи своя ход и синдикът ще реализира вземането си за неполученото до момента на предплащането възнаграждение по реда на чл.661, ал.3 ТЗ или при извършване на разпределение със сметка по чл.721 и сл. ТЗ. Ако сумата за разноските не бъде предплатена в дадения срок, съдът по несъстоятелност ще приложи разпоредбата на чл.632, ал.1 ТЗ и ще спре производството по несъстоятелност до настъпване на предпоставките по ал.2 на чл.632 ТЗ за неговото възобновяване или на тези по ал.4 на чл.632 ТЗ за неговото прекратяване. Прието е още, че невъзможността текущото възнаграждение да бъде изплатено съобразно чл.661, ал.3 ТЗ поражда за синдика вземане, което се погасява по давност съгласно общите правила на чл.110 и сл. ЗЗД, доколкото Търговският закон не предвижда изключение и не създава специални правила за него. Изтъкнато е, че от разпоредбата на чл.661, ал.3 ТЗ, предвиждаща текущото възнаграждение на синдика да се изплаща ежемесечно, произтича извод, че вземането става изискуемо с изтичане на календарния месец, независимо дали синдикът е поискал да му бъде изплатено възнаграждение за съответния месец с отчет по чл.659, ал.2 ТЗ. По причина, че се дължи ежемесечно и в предварително определен размер, е прието, че вземането носи белезите на периодичен платеж по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД /Тълкувателно решение № 3/2011 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС/ и се погасява с изтичане на кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, която започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1 ЗЗД/, т. е. от последния ден на календарния месец. За течението на погасителната давност по чл.111, б.”в” ЗЗД е без значение дали в масата на несъстоятелността има налични средства, позволяващи удовлетворяване на вземането. Липсата на средства за изплащане на възнаграждението на синдика не е предвидена в закона като самостоятелно основание за спиране на погасителната давност и не попада в нито една от хипотезите на чл.115 ЗЗД. Посочено е, че спиране на давността не може да бъде обосновано и с разпоредбата на чл.685а ТЗ, която предвижда спиране и прекъсването на погасителната давност за приетите в производството по несъстоятелност вземания на кредитори, с оглед неприложимостта на процедурата за предявяване на вземания към вземанията на действащия синдик, като ползването от последиците по чл.685а ТЗ би било възможно едва след освобождаване на синдика, когато той се „превръща” в кредитор на несъстоятелността с вземане за неполучено възнаграждение, което подлежи на предявяване в производството по несъстоятелност при предпоставките на чл.688, ал.3 ТЗ. В случай че в масата няма средства за изплащане на възнаграждението на синдика, изтичането на давността по чл.111, б.”в” ЗЗД е преодолимо единствено посредством предплащане на разноските съгласно чл.629б ТЗ или спиране на производството по несъстоятелност на основание чл.632, ал.1 ТЗ, с което ще спре и течението на погасителната давност, тъй като вземането на синдика за възнаграждение не може да бъде реализирано самостоятелно в друго производство.

Решаващите съображения на въззивния съд са в съответствие с така формираната практика, поради което не е налице твърдяното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на формирана практика по поставените въпроси, която настоящият състав споделя, изключва соченото допълнително основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При произнасяне по доводите за прекъсване на давността въззивният съд е съобразил конкретните факти по делото, като е изложил и съображения, че в случая признанието на вземането изхожда от управителя на дружеството - орган, който е десезиран по силата на решението от 14.02.2011г. по т.дело № 961/06 г. на ОС- Враца за обявяване на длъжника в несъстоятелност. С оглед на това е неоснователно искането за допускане на касационен контрол по поставения общо теоретично въпрос относно прекъсването на давностния срок на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът относно правото на синдика да направи възражение за погасителна давност, макар да е обсъждан във въззивното решение, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като, както е констатирал и въззивният съд, възражение за погасяване на вземането по давност е наведено и от третото лице - помагач „Български жълти страници“ ЕООД, конституирано в производството с оглед качеството му на кредитор на длъжника с прието вземане. Поради това, както и да се отговори на този въпрос, това няма да се отрази на изхода на делото.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено. На основание чл.78, ал.10 ГПК на третото лице - помагач разноски не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение