Определение № 3173 от 12.06.2026 г. на ВКС по д. № 1653/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №3183/24 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен до размер на 15 000 лв. предявеният от Р. П. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.325, ал.2, вр. с ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационнната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС - ППВС №4/68 г., ТР №3/22.04.25 г., т.3 и 11, ТР №1/4.01.2001 г., т.19 и решения по чл.290 ГПК, са разрешени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора: 1.За определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД; 2. За пряката причинна връзка между твърдените от ищеца неимуществени вреди и увреждането и липсата на изложени за нея мотиви във въззивното решение; 3. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на осн. чл.52 ЗЗД? По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав за отговорността на държавата по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, след като ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.325, ал.2, вр. с ал.1НК с влязла в сила на 29.06.23 г. присъда. Ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 4.06.14 г. Забавата на производството е допусната най - вече в съдебната му фаза от първоинстанционния СРС, като наказателното дело там е продължило от 8.12.14 г. до 12.09.22 г. Според заключението на съдебно-психологичната експертиза и показанията на св. П. – съпруга на ищеца, ищецът преживял тежко продължилото над 9 години наказателно преследване – при повдигане на обвинението бил на 54 години и обвинението обусловило състояние на хроничен стрес и негативно въздействие върху психоемоционалното му състояние. Имал депресивни, тревожни и песимистични преживявания, разстроени в началото били адаптационните му ресурси. Повлияно било и психосоматичното му състояние – повишили се нивата на артериална хипертония, съвпадащо по време с назначената му от лекар терапия, при липса на въздействие на друг стресогенен фактор. Вещото лице е установило у ищеца паталогични симптоми и преживявания – чувство на песимизъм и безнадежност, очаквания някой да навреди на семейството му, той се затворил в себе си. Това психосоматично състояние, според въззивния съд, води до извод, че ищецът е претърпял вреди, по –големи от обичайните, които обуславят по –висок размер на обезщетение – 15 000 лв., наместо първоначално присъдените 9 000 лв., от които 6 000 лв. са за забавата на производството от над 9 години. От друга страна обвинението не довело до сериозно засягане на авторитета на ищеца, нито до промяна на социалните му контакти, затова искът е уважен за посочената част и отхвърлен до пълния размер от 30 000 лв. При тези данни според ВКС не са налице основания за допускане на обжалването – при определяне на размера на обезщетението са взети предвид конкретните обективни обстоятелства на случая. Обвинението не е за тежко престъпление, но наказателното производство е с неоправдана продължителност. Ищецът при повдигането му е бил в активна трудоспособна възраст – 54 г., житейски утвърден, със семейство и професия/ св. П./. С назначената психологическа експертиза са установени преживените от него значими морални страдания в причинна връзка с незаконното обвинение, довели и до здравословни проблеми – артериална хипертония, както е посочил в мотивите си въззивният съд при обосноваване на обема и изражението на вредите и размера на обезщетението за тях. Затова не е налице противоречие с посочената в изложението задължителна практика на ВКС – ППВС №4/68 г., ТР №3/05 г. и ТР №1/2001 г. ОСГК по първите два въпроса. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК и по третия въпрос: в р. по гр.д. №4268/23 г. на трето г.о. на ВКС е посочено, че „справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква не само преценка на всички установени по делото обстоятелства, примерно очертани в ППВС № 4/1968 г., но и съобразяване на тяхното конкретно отражение върху живота на засегнатото лице, защото целта е да се овъзмезди стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага са имали за увреденото лице. На обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, причинени от увреждането. Всеки отделен случай е различен и изисква самостоятелна преценка. С оглед приложимият индивидуален подход, съдът следва да формира изводите си след проверка как установените по делото факти са се отразили на лицето,срещу което неоснователно е водено наказателно производство.“ В случая въззивният съд е използвал указания индивидуален подход при определяне на конкретните за ищеца неимуществени вреди. Изследван е и източникът/причината/ на вредите, както е указано в р. по гр.д. №974/24 г. на четвърто г.о., и е прието, че в живота на ищеца за процесния период единствен силно стресогенен фактор е било наказателното производство. Оттук се налага изводът, че вредите са пряка последица от незаконното обвинение, продължило прекалено дълго. Отчетени са и влошеното здравословно състояние на ищеца, както и стандартът на живот за периода на настъпване на вредите – р. по гр.д. №937/22 г. на трето г.о. Така въззивното решение не противоречи, а напротив съответства на трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Поради изложеното не се установяват сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.