Определение № 1063 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4602/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. М. против решение № 410 от 08.07.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 354 по описа за 2022 г. на Благоевградския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав, с което е отменено решение № 900052 от 14.02.2022 г. по гр. д. № 486 по описа за 2020 г. на Районен съд-Сандански, като вместо него е постановено друго, с което М. В. М. е осъдена да заплати на Е. М. П. и Ч. Д. Г. сумата 20 000 лв., представляваща главница по договор за заем, както и 572,22 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 27.3.2020 г. до 7.7.2020 г.

Касаторът твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд е необосновано и е постановено в нарушение на материалния и допуснати съществени процесуални нарушения-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Достатъчно ли е посоченото в платежното нареждане основание за банков превод на парична сума, оспорено от получателя, за да се приеме, че между страните съществува облигационна връзка, произтичаща от договор за заем и презумира ли се наличието и на другия съществен елемент от договора за заем, а именно-задължението за връщане на получената сума, тоест при доказване на единия елемент-получаване на парична сума по банков път, презумира ли се наличието и на другия съществен елемент на договора за заем-поето задължение за връщане на получената сума? За правното значение на платежно нареждане за превод на сума по банков път с оспорено основание за превода като елемент от фактическия състав на договор за заем.

2. За задължението на съда преди да отхвърли като недоказано направено от ответника оспорване на основанието за превеждане на парична сума, да изясни действителната воля и отношения между страните по делото и трети лица, обективирани в писмен договор за заем, който има силата на закон за тях.

3. За задължението на въззивния съд по чл.12 и чл.235 от ГПК да направи собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, както и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи и възражения, както и на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, а не само да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд.

Е. М. П. и Ч. Д. Г. застъпват становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд, като оспорват касационната жалба и по същество. Претендират за присъждане на 1 200 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване в тези части Върховният касационен съд намира следното:

Е. П. и Ч. Г. са посочили в исковата молба, че по силата на договор за цесия от 31.01.2020 г. са придобили вземанията на З. Г. В. срещу ответницата М. В. М. по договор за заем в размер на 20 000 лв. Сумата е платена по банков път с две платежни нареждания от 7.5.2015 г. и от 16.06.2015 г., като са преведени по 10 000 лв. Страните са постигнали съгласие заемът да бъде върнат в едногодишен срок, но ответницата не е изпълнила задължението си. Ето защо ищците са поискали тя да бъде осъдена да заплати главницата от 20 000 лв. и мораторна лихва върху нея в размер на 666,67 лв. за периода от 5.3.2020 г. до 7.7.2020 г.

В отговора на исковата молба М. М. е оспорила предявените искове. Заявила е, че основанието за получаване на сумата не е посоченото в платежните нареждания/заем/, а погасяване на стари задължения на ищците към дружеството „Мелнишка ласка“, в което те са съдружници, както и за закупуване на суровини и материали за нуждите на това дружество. Предявила е възражение за погасяване на главницата по давност.

Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че двата превода са извършени по банковата сметка на ответницата, която е дъщеря на свидетелката Г. М.. Тази свидетелка се е задължила да върне заетата сума, която е била внесена в касата на дружеството „Мелнишка ласка“. Достигнал е до извода, че действителните заемни отношения са съществували между първоначалния заемодател З. В. и Г. М., затова задължението за връщането не тежи върху ответницата, поради което е отхвърлил предявените срещу нея искове. Възражението за погасяване на вземането за главницата по давност е счетено за неоснователно, тъй като уговореният срок за връщане е бил една година след получаване на сумите-16.06.2016 г. и до предявяването на исковата молба на 7.7.2020 г. давността не е изтекла.

Въззивният съд също е счел за безспорно предаването на сумите на ответницата. Платежните нареждания, в които е посочено, че основанието за плащане е заем, са окачествени като писмени документи, с които се установява договорното основание за предаване на сумата, макар да не са подписани от ответницата. Позовал се е на практиката на ВКС, според която за обстоятелствата, при които е сключен договорът и за действителната воля на страните свидетелските показания са допустими. От тези показания по делото се установява, че договорът за заем е сключен с М. М., на която са предадени сумите. Счел е за недоказано посредством платежните нареждания и договор от 18.04.2016 г., че договорните отношения са били между В. и Г. М., тъй като тези документи се отнасят до различни по размер и по основания суми. Въз основа на тези съображения Благоевградският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и вместо него е постановил друго, с което е присъдил на ищците главницата от 20 000 лв. и 572,22 лв. мораторна лихва за периода от 27.3.2020 г. до 7.7.2020г.

От така изложеното съдържание на обжалваното решение не се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл или на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението не следва да се допуска.

По първия въпрос на касатора практиката на ВКС, съдържаща се в цитираните решения № 192 от 7.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на III ГО, № 180 от 26.11.2019 г. по гр.д. № 4345/2018 г. на IV ГО, № 390 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на IV ГО, № 379 от 6.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на IV ГО и др., предвижда, че от предаването на определена парична сума не може да се предположи наличието на договор за заем, а трябва да се установи и основанието, тоест-поемането на задължението за връщане на сумата. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, тъй като не е основал своя извод, че ответницата дължи връщане на сумата само върху обстоятелството, че тя я е получила. За да достигне до този извод, Благоевградският окръжен съд е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, като е взел предвид както отбелязването в платежните нареждания, така и съдържанието на събраните по делото свидетелски показания.

Няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС и при разрешаването на втория въпрос на касатора. Клаузите на договора за заем са били установени посредством вписаното в платежните нареждания основание и свидетелските показания, поради което не е било необходимо тълкуване чрез други относими доказателства, включително чрез договора от 18.04.2016 г. Всъщност въззивният съд е преценил този договор като неотносим към спора, понеже е между други страни и за различни суми, поради което не е счел за нужно да го тълкува във връзка с ясните клаузи на договора за заем.

Въззивният съд подробно е изложил становищата на страните, фактическата обстановка и мотивите на първоинстанционния съд по доводите и възраженията на страните, след което е формулирал само тези свои изводи, които се различават от изводите на районния съд и налагат постановяване на друго решение. Тази структура на обжалваното решение позволява да се заключи, че въззивният съд е възприел другите изводи на районния съд, включително и този, че възражението на ответницата за изтекла давност е неоснователно. Следва да се допълни, че давността в случая не е изтекла и заради спирането и за периода от 13 март 2020 г. до 20 май 2020 г съгласно чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците до влизане в сила на параграф 13 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето/ДВ, бр.44 от 2020 г./. Единственият пропуск на въззивния съд е непроизнасянето по довода на ответниците, че не им е бил връчен договорът за цесия. Този довод е напълно несъстоятелен, тъй като разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД изисква съобщаване на прехвърлянето, а не връчване на самия договор. Следователно и по третия въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора М. М. дължи на Е. М. П. и Ч. Д. Г. 1 200 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение