Определение № 2233 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2653/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5495/09.03.2023 г. на Л. О. Д., [населено място], подадена чрез процесуалния представител адвокат К. К., срещу въззивно решение № 111/25.01.2023 г. по в. гр. д. № 274/2022 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е страната, която твърди отрицателен факт (че нещо не се е случило) и която не носи доказателствена тежест по него, да доказва неслучването му с други преки и косвени доказателства и доказателствени средства; 2. Следва ли въззивният съд да обсъди събраните преки и косвени доказателства за неслучването на определен отрицателен факт и да ги съпостави със събраните други доказателства. Ответникът по касация – М. В. М., чрез процесуалния представител адвокат В. В., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на сторените по делото разноски. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 266195/18.10.2021 г. по гр. д. № 9893/2019 г. на Софийски градски съд, с което искът на Л. О. Д. против М. В. М. по чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 26 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, е отхвърлен. Въззивният съд е приел, че ищецът и ответникът към 31.07.2014 г. са били служители на Служба „Военна полиция“ и осъществявали въоръжена охрана на Министерството на отбраната. В този ден ищецът влязъл в конфликт с ответника и друг служител на Служба „Военна полиция“ – Г. С. К.. По делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че ответникът и старшина Г. К., независимо един от друг завели в съответната регистратура докладни записки, с които уведомили ръководството на учреждението за поведението на ищеца. Директорът на службата незабавно провел събеседване с подателите на докладните записки и с ищеца. Л. Д. обяснил отношението и поведението си към М. и К. със съмнения, свързани с привеждането му в упоено състояние след поставяне на неизвестни за него субстанции в храната и напитките, в резултат на което изпадал в безпомощно състояние, като бил фотографиран от тях с цел да го дискредитират пред други колеги. След този случай с писмена заповед от 31.07.2014 г. ищецът е командирован в друго поделение на службата също на територията на [населено място]. С друга заповед директорът на Служба „Военна полиция“ назначил комисия за извършване на служебна проверка относно допуснати нарушения на военната дисциплина по повод двете заведени докладни записки. Установено е, че комисията за превенция на рисково поведение, в която е участвал психолог по повод постъпилата информация за инцидентите, излязла с решение ищецът да бъде насочен към консултация с психиатър във ВМА. По делото е представена и епикриза, издадена от Клиниката по психиатрия при ВМА, от която се установява, че ищецът е постъпил на лечение на 04.08.2014 г. и е изписан на 22.08.2014 г., с диагноза „акцентрирана личност, протрахирано разстройство в адаптацията, вредна употреба на алкохол“. С друго решение назначената комисията е отчела, че няма свидетели очевидци на конфронтирането на ищеца с ответника и старшина Г. К., но от снетите обяснения от всички служители на „Военна полиция“, изпълнявали дежурство този ден в Министерството на отбраната, може да се направи предположение, че някои от събитията, описани в докладните записки, са настъпили. Отбелязано е още, че поставената диагноза на Л. Д. е дала отражение на цялостното му поведение, но не следва да му бъде наложено наказание, а е направено предложение ищецът да бъде изведен от отдел „Охрана на обекти“ и преназначен в отдел „Контрол и охрана“ на Служба „Военна полиция“ – София. С експертно решение по годността на ищеца за военна служба е препоръчано, под контрола на лекар на РС „Военна полиция“ – София, да се осъществяват внезапни проверки на ищеца с техническо средство за алкохол, както и да се освободи от работа с боеприпаси и оръжие за срок от три месеца. Съдът е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява осъществяването на фактите, които обосновават ангажирането на деликтната отговорност на ответника. Не е установено противоправно поведение на ответника, нито претърпени от ищеца неимуществени вреди, съответно причинна връзка между тях. Съдът е посочил, че докладните записки от ответника и от старшина К. не са навредили, а са способствали да се проведе лечение на ищеца и за непродължителен период от време Д. да бъде изведен в друга служебна среда с по-ненатоварващи задължения, за да се избегнат конфликти и инциденти с огнестрелно оръжие. Предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди е неоснователен, поради което правилно е отхвърлен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите от изложението към касационната жалба относно доказването на отрицателни факти и чия е доказателствената тежест, когато такива се твърдят. Излагат се твърдения за неистинност на засвидетелстваните факти в докладната записка, поради което доказателствената тежест за тяхното осъществяване била на ответника М.. Така поставени, въпросите са неотносими към въззивното решение. Въпросът за неистинност на фактите, изложени в процесната докладна записка, е въпрос по съществото на спора, изискващ обсъждане и преценка на доказателствата и фактите, което не може да е предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба. В случая решаващите изводи на въззивния съд, основани на събраните гласни и писмени доказателства са, че ищецът не е доказал елементите на фактическия състав на предявения иск по чл. 45 ЗЗД, съгласно разпределената по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест. Той е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е претърпял вреди вследствие на противоправно поведение на ответника. Обсегът на доказване включва спорните релевантни факти и ищецът, който твърди положителните факти на наличие на противоправно поведение на ответника и произтичащи от тях вреди, които са оспорени от ответника, следва да докаже осъществяването им. Въззивният съд, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, е приел, че не е доказано противоправно действие от страна на М. М., вследствие на което за ищеца да са настъпили вреди. Въз основа на посочените от ищеца, подадени в регистратурата на Служба „Военна полиция“ от М. и К. докладни записки, на ответника е проведено лечение по поставената му диагноза „акцентрирана личност, протрахирано разстройство в адаптацията, вредна употреба на алкохол“. Не е доказано противоправно поведение на ответника, липсва и причинно- следствена връзка между поведението на ответника и твърдените вреди. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при разпределяне тежестта на доказване и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото Л. О. Д. следва да заплати в полза на М. В. М. 1200 лева – разноски по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.