Определение № 394 от 30.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5050/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от адвокат З. П. Х., [населено място], против въззивно определение № 1052 от 19.04.2023 г. по в.ч.гр.д. №1040/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 905 от 23.01.2023 г. по гр.д. № 278/2023 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното определение е прекратено като недопустимо производството по иск, предявен от З. П. Х. срещу И. П. И., за обявяването за прекратен договор за наем от 08.09.2020 г. Счита същото за неправилно, поради което иска да бъде отменено и предявеният от нея иск - разгледан по същество. В изложението към касационната жалба е поставен въпросът дали е допустим иск за разваляне на договор за наем, поради наличие на неравноправна клауза при наличие на правен интерес от провеждане на нарочно исково производство, тъй като във връзка с общностното право договорът попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., за да се даде възможност процесният договор да се прекрати при доказване на наличие на неравноправна клауза в него, която нарушава еквивалентността при конкретния договор, добросъвестността и е в противоречие с общоприетите критерии за честност и почтеност, както и е социално неоправдано. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 245/31.10.2011 г. по гр.д. № 1189/2010 г., ВКС, II г.о., както и с актове на СЕС – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от И. П. И., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат Д. А., с който се оспорва основателността ѝ. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от З. П. Х. иск срещу И. П. И., с който се претендира да се обяви за прекратен сключеният между страните договор за наем на офис от 08.09.2020 г. В условията на евентуалност се иска договорът да бъде обявен за прекратен, поради наличието на неравноправни клаузи в него, настъпили форсмажорни обстоятелства и стопанска непоносимост. С определение № 905 от 23.01.2023 г. по гр.д. № 278/2023 г. на Софийския градски съд производството е прекратено като недопустимо. Същото е обжалвано пред Софийски апелативен съд, за което е образувано ч.гр.д. № 1040/2023 г., приключило с обжалваното пред настоящата инстанция определение № 1052 от 19.04.2023 г. За да потвърди прекратителното определение, въззивният съд е посочил, че всички въпроси, свързани с претенцията за прекратяване на процесния договор поради стопанска непоносимост не могат да бъдат разглеждани, доколкото са преклудирани от представеното влязло в сила определение от 16.03.2022 г. по гр.д. № 244/2022 г. на Софийския градски съд, с което производството за прекратяване на договора по реда на чл. 307 ТЗ е прекратено като недопустимо. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното определение по отношение на невъзможността да се иска разваляне на процесния договор за наем по съдебен ред, тъй като не попада в изключението, предвидено в чл. 87, ал. 3 ЗЗД, касаещо единствено договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти. Дори и да се приеме, че предявеният от жалбоподателката иск е установителен, то същият отново би бил недопустим, доколкото съгласно чл. 124, ал. 4, изр. второ ГПК иск за установяването на съществуването или несъществуването на факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. Във връзка с оплакванията на жалбоподателката е посочено още, че изброяването на различни основания за поддържаното искане не го прави допустимо, нито е довело до непълно произнасяне на съда по допустимостта на евентуално съединени искове. В заключение е прието, че исковата претенция е недопустима като конститутивен, респ. като установителен, иск без значение на какви конкретно изброени основания се е позовала жалбоподателката. Имайки предвид изложеното и фактът, че нормата на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК предпоставя допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд определение, с което се оставя без уважение частна жалба от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС като общо основание за допускане на въззивното решение /определение/ до касационен контрол касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В конкретния случай формулираният от жалбоподателката въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, според която е недопустим иск за разваляне на договор за наем, тъй като не попада в изключението, предвидено в чл. 87, ал. 3 ЗЗД, касаещо единствено договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти. Прието е също така, че разглежданият случай е за договор, сключен между физически лица, като не е свързан с общностното право. Съобразно изхода на спора на ответника по частната жалба трябва да се присъдят 600 лв. деловодни разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение