Определение № 2556 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3154/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], подадена чрез пълномощника му юрисконсулт А. С., срещу въззивно решение № 67 от 19.04.2023 г. по в.гр.д. № 430/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 380 от 20.09.2022 г. по гр.д. № 797/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново, касаторът е осъден да заплати на Д. Б. П. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ 65 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 2128,41 лв. – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в извършени разходи за лечение, претърпени от ищеца вследствие на ПТП, настъпило през нощта на 17.04. срещу 18.04.2021 г. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивната инстанция е неправилно - постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, както и в нарушение на материалния закон и по-конкретно нормата на чл. 52 ЗЗД, поради което се иска отхвърляне на предявените искове, а в условията на евентуалност – намаляване на размера на присъденото обезщетение.

Ответникът по касационната жалба Д. Б. П., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Х. К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски.

Жалбата е процесуално допустима с изключение на частта и относно иска за обезщетение за имуществени вреди. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. – 2 218 лв. Според разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата 2128,41 лв. – обезщетение за имуществени вреди и касаторът е осъден да заплати същата сума следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол.

Касационната жалба в останалата част е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ищеца Д. Б. П. вследствие на пътно-транспортно произшествие. Установено е, включително и от приетата автотехническа експертиза, че същото е настъпило през нощта на 17.04. срещу 18.04.2021 г. на пътя от [населено място] за [населено място], на третокласен път III3011, при километър 42+337 в [населено място] по вина на водача Д. Ш., който при управление на автомобил „Ауди А3“, с рег. [рег.номер на МПС], в който ищецът е пътувал на предната дясна седалка, е допуснал нарушение чл. 20, ал. 1 от Закона за движението по пътищата и автомобилът е напуснал платното за движение, преминал е през ниски храсти и се е ударил в група ниски дървета с предната дясна част на моторното превозно средство. Прието е за безспорно, че към датата на настъпване на инцидента за автомобила е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със ответното дружество. Въз основа на заключението на медицинската експертиза, кредитирана като обоснована, както и представените писмени доказателства – амбулаторни листове и рентгенографии на пострадалия – съдът е приел, че вследствие на инцидента ищецът е получил следните травматични увреждания: закрито счупване в средната една трета (диафизата) на дясната мишнична кост (хумерус), изкълчване (луксация) в дясна акромиоклавикуларна става, кръвонасядане в областта на дясната раменна става, разкъсно-контузна рана в дясната челна област на главата. Уврежданията са наложили хирургична интервенция, като лечението е продължило извънболнично в домашно-амбулаторни условия с носене на гипсова имобилизация на десния горен крайник до 26.06.2021 г. и последваща физиотерапия и рехабилитация. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че първоначално направената хирургична операция за възстановяването на фрактурата на мишничната кост – остеосинтеза - е провалена, поради което са настъпили усложнения в хода на оздравителния процес. Констатирано е пълно отсъствие на анатомично възстановяване целостта на счупването на костта, като възстановителният и оздравителен процес продължава и до момента с предприемане на оперативни интервенции, включително и за в бъдеще за неопределен период от време. Направен е извод, че е налице причинна връзка между противоправното деяние на водача на автомобила и причиняването на уврежданията на ищеца, поради което е прието, че всички елементи от състава на чл. 45 ЗЗД са осъществени и са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното дружество като застраховател. Съдът, като е взел предвид събраните доказателства, включително и свидетелските показания за състоянието на ищеца след инцидента, възрастта на пострадалия към момента на инцидента, начина на извършване на деликта, конкретните данни за тежестта, интензитета, продължителността на претърпените морални страдания, обстоятелството, че оздравителният процес не е завършен, предстоящите оперативни интервенции за в бъдеще за неопределен период от време, както и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на инцидента и преобладаващата съдебна практика при сходни случаи, е определил сумата 65 000 лв. за справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване на увреждането от страна на ищеца. Съдът се е позовал на медицинската експертиза, според която травмата на десния горен крайник не е обусловена от това дали пътникът е бил или не с поставен предпазен колан по време на движението на автомобила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, като се твърди, че същите са разрешени в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г., както и задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД:

1. „Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност,, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?“.

2. „При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства, или следва да обсъди само някои от тях?“.

3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение на размера на обезщетението?“.

Твърди се още наличието на очевидна неправилност, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Поставените въпроси за приложението на чл. 52 ЗЗД са правнорелевантни, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил трайната практика по въпроса, включително и посочената от касатора, обективирана в ППВС № 4/1968 г. Според нея понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии. В разглеждания случай това са броят, характерът и тежестта на травматичните увреждания, интензитетът и продължителността на претърпените от ищеца болки, страдания и негативни психични преживявания, търпените ограничения и битови неудобства, продължителността на лечебния и възстановителен период, степента на възстановяване, възрастта на увреденото лице и др. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Икономическите условия представляват стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните способности в страната към датата на увреждането. Същите са израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото към конкретния момент разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което не са съпоставими с конкретния размер на доходите на пострадалия, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото. Противното би довело до неравно обезщетяване на едни и същи неимуществени вреди, базирано върху имущественото състояние и място на живот на пострадалите. В допълнение съобразяването на икономическите параметри от загуба на работоспособност при определяне на обезщетение за неимуществени вреди не е изведено като изискване в задължителната практика на ВС и ВКС и в константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Във връзка с гореизложеното не следва да се допусне касационно обжалване и на второто основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. По приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението на неимуществени вреди, съществува трайна и непротиворечива практика, включително и посочената задължителна такава, която няма необходимост от изоставяне, осъвременяване или промяна. Доколкото съдът е взел предвид посочените критерии, то чрез решението му не се създава неточна практика, а възраженията на страната, свързани с преценката на конкретно установените по делото факти, касаят правилността на решението по същество и не могат да бъдат разглеждани преди допускането на касационното обжалване.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна би следвало да се присъдят направените от нея разноски. Доколкото обаче в срока по чл. 80 вр. чл. 81 ГПК до закритото заседание, в което е постановено настоящото определение, не са били представени доказателства за реалното извършване за разноски от ответната страна, то такива не следва да се присъждат – арг. от т. 1 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение