Определение № 118 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 199/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на Й. Л. Я. ЕГН [ЕГН] срещу определение № 11859/21.08.2020 г. по ч.гр.д. №1522/2020 г. на АС-София, с което е потвърдено определение №1340 от 06.03.2020 г. по т.д. №2532/2019 г. на СГС,VІ-23 с-в, за прекратяване на производството по исковете на частния касатор срещу Български футболен съюз с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ за установяване, че вписването вх.№ 2019112104535 по партидата на БФС в ТРРЮЛНЦ, въз основа на взето Решение на Изпълнителния комитет на БФС от 18.10.2019 г., на обстоятелствата, че М. Т. К. е представляващ БФС и заличаването на Б. Б. М. като негов президент, представлява вписване на несъществуващо обстоятелство и също така е недопустимо и нищожно, както и да постанови заличаване на същото, съгласно чл. 30 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение на въззивния съд. Като основания за допускане до касация се сочат визираните в чл.280 ал.1, т. 1и т.3 и ал.2,предл. последно ГПК. Ответникът по частната касационна жалба БФС в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касация и неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в законовия срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да счете така предявените обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ за недопустими, поради липса на правен интерес на ищеца от този вид искова защита, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Исковете по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ са предявени от ищеца Й. Л. Я. в качеството му на първи вицепрезидент на „Български футболен съюз“, и член на Изпълнителния комитет на съюза, с твърдение, че същият има право да изпълнява правомощията на подалия оставка президент, на основание чл. 47, ал. 2 от Устава, поради нищожност на Решението от 18.10.2019г. на Изпълнителния комитет на БФС, съгласно което вписаният дотогава като президент на съюза Б. Б. М. се заличава като такъв, а правомощията на президент се изпълняват от М. Т. К. като вицепрезидент, до провеждането на конгрес на съюза. Качеството представляващ на БФС на вписаният като такъв К., е обстоятелството, което се оспорва като несъществуващо, съответно самото вписване като недопустимо и нищожно. Според изложеното в ИМ,освобождаването на М., поради оставката му, адресирана до ИК, вместо до Общото събрание, и произнасянето от ИК противоречи на чл.36 ал.1 т.3 от Устава на БФС. Отделно от това, не е съобразена и уговорката в чл.47 ал.2 от Устава, че при подадена оставка от президента, правомощията му се изпълняват от първия вицепрезидент, каквото качество към този момент е имал ищецът.Само при надлежен отказ от страна на последния, може да бъде избрано друго лице за представляващ съюза до провеждането на конгрес. Ето защо, след като по твърденията на ищеца, той не е изразил надлежно такъв отказ, то въпреки,че е подписал решението на ИК от 18.10.2019 г., според чл.47 ал.2 от устава, именно той изпълнява функцията на представляващ съюза в качеството си на вицепрезидент. Според изложените съображения на въззивния съд, дори атакуваното вписване да бъде заличено по реда на чл. 30, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, това не би променило правното положение на ищеца в насока автоматичното придобиване на представителни функции спрямо БФС,в качеството си на първи вицепрезидент. При заличаване на вписването на М. К. като представляващ, в това качество би, се оказал предходно вписаният по партидата, в последствие подал оставка, президент Б. М., а не автоматично ищецът, в хипотезата предвидена в чл.47 ал.2 от Устава. На следващо място, за да обоснове липсата на правен интерес, съдът се е позовал и на обстоятелство, което следва да се вземе в предвид по чл.235 ал.3 ГПК: С решение от 28.11.2019 г. на ИК,ищецът е освободен и от длъжността първи вицепрезидент на БФС, което също води до извода, че желаната защита чрез така предявените искове, не би рефлектирала върху правото му да представлява съюза като вицепрезидент, след оставката на президента М.. Обжалването на това решение на ИК по реда на чл.25 ал.5 ЗТРРЮЛНЦ не променя,този извод,тъй като евентуалното действие на решението по обжалването би имало действие занапред, съгласно чл.8 от ЗТРРЮЛНЦ. За обоснове наличие на основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация, от страна на жалбоподателя се поставят въпросите: за задължението на съда да се произнесе по всички наведени от страната доводи, за наличието на правен интерес от исковете по чл.29 ЗТТРЮЛНЦ при заявена оставка на президента и вписване на друго лице на длъжност, на която е следвало да бъде вписан по устав ищецът и за правният интерес, когато ищецът, след предявяване на ИМ, е освободен от длъжността, даваща му право да представлява БФС, след оставката на президента, и следва ли съдът да разгледа доводите за нищожност на решението за това и да вземе в предвид обжалването му. Отговорът на първият въпрос не би се отразил на произнасянето на съда по недопустимостта на иска по чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, доколкото въззивният съд е изложил в достатъчна степен своите съображения относно процесуалните предпоставки за съществуване на правото на иск и по специално на правния интерес в конкретния случай, т.е. въпросът се предпоставя от процесуален пропуск,какъвто не е налице. Останалите въпроси са по същество на процесуалния спор, т.е. по правилността на обжалвания акт, а не правни такива,т.е. по тълкуването на определена правна разпоредба, с оглед изясняване на правната норма в нея и приложението й към съответните факти по спора. Така формулираните въпроси се основават на фактически твърдения на страната. Съгласно задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., произнасянето по законосъобразността на въззивния акт по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК/ред.ДВ бр.86/2017 г./,изразяваща се неправилна преценка от съда за липсата на правен интерес. За да е налице обаче очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая, наличието на такъв недостатък не се обосновава от цитираните по-горе оплаквания в изложението към ЧКЖ. В полза на ответника по ЧКЖ не следва да се присъждат разноски за възнаграждение за процесуално представителство, доколкото липсва документ за заплащане на такова. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че липсват основания за допускане до касационно обжалване, поради което