Определение № 2383 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4521/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Пи Джи Ел Системи“ЕООД, чрез пълномощника му адв.Б., от ПАК, срещу въззивно решение № 118 от 11.07.2022г. на Апелативен съд-Пловдив, постановено по в. гр. д. № 212/2022г., с което е потвърдено решение № 21065 от 26.11.2021г.,. на Окръжен съд-Смолян, постановено по гр. д. № 20/2017г., с което са отхвърлени предявените от „Пи Джи Ел Системи“ЕООД, [населено място] срещу Национална агенция по приходите и Върховния административен съд, [населено място] искове с правно основание чл.4, пар.3 от Договора за Европейски съюз, във вр. със ЗОДОВ за заплащане на сумата от 42 895,92лв., представляваща обезщетение за претърпени от дружеството ищец имуществени вреди, от които 33 600лв. заплатени към датата на подаване на исковата молба 22.07.2017г. ДДС, начислен с ревизионен акт №211200507/17.04.2012г., заплатени адвокатски възнаграждения в административното и съдебното производство по обжалване на РА и 9 295, 92лв., лихви, които вреди са причинени от съвместната дейност на НАП и ВАС при нарушаване на правото на Европейския съюз в сферата на ДДС/чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г., като разпоредбите на първичното право на ЕС и основните принципи, от които се ръководи правото на ЕС, имат директен ефект и са непосредствено приложими при регулирането на обществените отношения в РБългария, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-22.03.2017г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба срещу решението са релевирани оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в претендирания размер. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 ГПК, чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност на решението. В изложението касаторът излага фактическата обстановка по делото, оплаквания по правилността на решението, с идентично съдържание и в касационната жалба. Поставя следните група въпроси, обобщени и конкретизирани от настоящия състав: Първа група: 1. Трябва ли в съответствие с националните правила за доказването съдът да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до нея спор, за да определи дали разглежданите доставки на стоки и услуги са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане на данъчен кредит? (Решение на СЕС от 18.07.2013 г., по дело С-78/12 „Евита-К“ ЕООД), 2. Трябва ли разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че задълженото по ДДС лице може да бъде лишено от правото на данъчен кредит по силата на национална норма или практика, която забранява приспадането на платения по получени доставки ДДС, когато фактурата е единственото достоверно доказателство за действителното извършване на доставката и данъчнозадълженото лице не притежава документ от издателя на фактурата, от който да е видно, че последният е разполагал със стоките, предмет на доставката, че е бил в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране? Може ли на основание член 273 от посочената директива държавата членка да изисква — за да осигури правилното събиране на ДДС и да предотврати измамите — от получателя по фактурата да притежава друг документ, който да удостоверява, че издателят на фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и му ги е доставил или превозил до него или е имал капацитета да извърши доставката, която е фактурирал?“. По този въпрос се сочи, че не е съобразено Решение на СЕС от 21 юни 2012, по съединени дела С-80/11 и С-142/11), 4. Длъжна ли е данъчната администрация, която отказва да признае право на приспадане /при обстоятелства като посочените във втория въпрос/, да докаже в хода на данъчното производство, че данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане, е знаело за нарушенията, извършени от предприятията надолу по веригата от подизпълнители с цел избягване на данъци, или е участвало в тези нарушения?“ ( Решение на СЕС от 21 юни 2012, по съединени дела С-80/11 и С-142/11), 4. Трябва ли член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и чл 273 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че допускат национална практика, съгласно която данъчният орган, отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавена стойност, или поради това, че въпросното данъчно задължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама? Посочва, че не е съобразено Решение на СЕС от 21 юни 2012, по съединени дела С-80/11 и С-142/11. За посочените въпроси в първата група се изтъква, че са били предмет на изследване в редица преюдициални запитвания, отправени до СЕС и отговорите им са дадени в цитираните решенията на СЕС, като в тази връзка въззивният съд не е направил анализ на конкретните оплаквания и доводи във въззивната жалба, че не са съобразени тези тълкувания и предпоставките, в контекста на основополагащите принципи на правото на ЕС и на общата система на ДДС. Втора група въпроси: 1.Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията си за реалност/нереалност на доставката? По-специално, необходимо, ли е данъчнозадълженото лице да притежава други документи, освен фактура по чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, която е осчетоводил редовно, за да възникне за него право на данъчен кредит, за чието наличие и редовно осчетоводяване той носи доказателствена тежест? Съответно оспорването на т.нар. „реалност“ на доставката равносилно ли е на оспорване на наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит [лицето да е данъчнозадължено лице за ДДС (вж.чл.168), стоките/услугите, които е получило, да се използват за последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице (вж.чл.168), стоките/услугите, които е получило, да са доставени от друго данъчнозадължено лице (вж.чл.168), да притежава фактура (вж.чл.178) и ДДС по доставката на стоките/услугите, да е станал „изискуем”, по смисъла на чл.63 от Директива 2006/112/ЕО, т.е. стоките/услугите са доставени] или представлява по същество твърдение на властите, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата на доставките? В този смисъл изискването за „липса на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект по веригата“ самостоятелна и отделна предпоставка ли е от изискването „доставката на стои и услуги да е реално осъществена“ или става въпрос за едно и също изискване, различно от изискването данъчнозадълженото лице да притежава фактура и да я е осчетоводило?, 2. Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства, че данъчнозадълженото лице е действало добросъвестно, респ. недобросъвестно т.е., че не е знаело или не е могло да знае, респ., че е знаело или не е могло да не знае, че участва в данъчна измама?, 3. Ако изискването да се докаже „реалност“ на доставката тежи върху данъчнозадълженото лице и е самостоятелно изискване, за да възникне право на данъчен кредит, допустимо ли е да бъде отказано право на данъчен кредит тъй като: първо- формирането на възнаграждението на проектантите на доставчика „Електро-соларни системи“ ООД, било в нарушение на Закона за камарите на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране и на Методиката за определя размера на възнагражденията и второ фактурите са издадени от дружеството „Електро-соларни системи“ ООД, а обектът е изграден от консорциум „Фотоволтаични системи“, в чиито състав влиза друго дружество - „Монолитно строителство“ ЕООД, разполагащо с разрешение за строеж на такива обекти. По тези въпроси сочи, че са свързани с тълкуване на норми и принципи от правото на ЕС, поради което, на основание чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), единствено СЕС е компетентен да се произнесе по тях, но се иска допускане до касационно обжалване, както и се иска отправяне на преюдициално запитване. По въпросите, въпреки поставянето им сочи, че въззивният съд не се произнесъл в съответствие с правото на ЕС, както и не е отправил поисканото преюдициално запитване, без дори да изложи мотиви защо отговори на поставените въпроси не са му необходими. Поставя и трета група процесуалноправни въпроси: 1.Длъжен ли е в производството по член 4 § 3 от ДЕС, националният съд, сезиран със спора да извърши самостоятелен анализ на съдебните решения, за които ищецът твърди, че са постановени в противоречие с правото на ЕС, като ги съпостави с конкретните твърдения за нарушения в исковата молба?, 2.В контекста на производство за обезщетение на вреди от нарушение на правото на ЕС, националният съд, сезиран с този спор, длъжен ли е да изложи свои мотиви във връзка с конкретните твърдения на ищеца за нарушение на правото на Европейския съюз? и 3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?. Посочва, че въззивното решение по последния въпрос е постановено в противоречие с решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д.№ 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 /9.06.2011 г. по гр. д. № 761 /2010 г., IV г. о. и решение № 228/ 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/ 2014 г., I г.о., както и в противоречие с решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр.д. № 3902 /2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр.д. № 3099 /2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106 /2010 г. на ВКС, II т.о. Ответниците по касация ВАС и НАП са подали писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които заявяват становища да не бъде допуснато до касационно обжалване атакуваното въззивно решение, като се сочи, че няма формулирани въпроси, които да обосноват допускане до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените основания за касационно обжалване и по допускане на обжалването намира следното: Въззивният съд е приел, че ищецът-касатор е сезирал съда с иск по чл.4, пар.3 от ДФЕС като се иска ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на ПЕС, в случая на нарушение на Директива 2006/112/ЕО на Съвета, която регулира общата система на ДДС и регламентира правото на приспадане на ДДС, както и предпоставките за упражняване на това право, посредством разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178, както и на нарушение на практиката на СЕС по приложението й. Претендира се обезщетение за имуществени вреди, включващи заплатен към датата на подаване на исковата молба ДДС, начислен с РА №2112005078/17.04.2012г., заплатени адвокатски възнаграждения в производствата по обжалването му и лихви. Искът е насочен против ответниците НАП и ВАС за солидарно заплащане на сумата с оглед на това, че вредите са причинени от съвместните им действия при нарушение на правото на ЕС в сферата на ДДС/чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2007/112/ЕО на Съвета/ и несъобразяване с тълкуването на СЕС, което прави в решенията си по преюдициални запитвания/ посочени от ищеца/, свързани с прилагане и тълкуване на посочените норми на директивата, при отказ да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит на ищеца с издадения ревизионен акт на данъчните органи и постановеното в тази връзка решение на ВАС от 19.06.2014г. по адм.д.№13946/2013г., като последна инстанция. Въззивният съд е посочил, че макар и частноправните субекти да могат да се позоват директно на нарушение на разпоредба от директивата 2006/112/ЕО, която поначало като акт на общностното право подлежи на транспониране в националното законодателство, посочените норми са транспонирани в същото посредством текстовете на чл.25, чл.68, чл.69 и чл.71 от ЗДДС. С тях е предвидено, че доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадълженото лице, същото има правото да приспадне дължимия или платен ДДС по отношение на извършената за него от друго данъчнозадължено лице доставка на стоки или услуги, за която притежава фактура, като правото на приспадане възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем, а данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. Посочил е, че в конкретния случай отказът на органите по приходите, потвърден с решение на ВАС да приспадне ДДС на ищеца е мотивиран от това, че данните по делото сочат на липса на реална доставка по 11 броя фактури, издадени от „Електро - соларни системи „ООД с предмет на доставките - проектиране и изграждане на фотоволтаична централа в [населено място]. Възприел е, че „Електро -соларни системи„ ООД и „Монолитно строителство „ЕООД са били съдружници в консорциум „Фотоволтаично дружество, който именно е изпълнител и е строител на ФВЕЦ в [населено място], както и че във всички книжа, свързани със строителството като строител е посочен именно консорциума, който макар и неперсонифициран правен субект за нуждите на данъчното облагане е самостоятелно данъчно задължено лице ,включително и по смисъла на ЗДДС и именно той е следвало да фактурира доставките към възложителя на строежа. Взето е предвид и това, че всички актове, свързани със строителство са подписани от възложителя и при цялостната преценка на данните по делото е прието, че именно консорциумът е доставчикът на СМР по възлагане на ищеца и именно той е следвало да фактурира тези доставки ,а не „Електро соларни системи „ООД. И при тези съображения е прието, че е налице основание за отказ на данъчен кредит доколкото обективните данни сочат на липса на реална доставка от издалото процесните 11 бр. фактури дружество „Електро соларни системи„ООД към ищеца. Приел е, че материално правна предпоставка за възникване правото на приспадане на ДДС, както съобразно националното законодателства, така и съобразно общностното право и практиката на СЕС е реалността на доставката което налага крайния извод, че отказът на органа по приходите да приспадне, потвърден с решение на ВАС не противоречи на ПЕС. Поради което не е налице съществено нарушение на норми от общностното право и вторият елемент от фактическия състав ,пораждащ отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС не е налице. Поради това е приел, че предявените искове за обезщетение се явяват неоснователни и решението, с което същите са отхвърлени е правилно и следва да се потвърди. Предвид изложеното, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, по поставените в част от третата група процесуални въпроси в изложението, свеждащи се обобщено до това длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото? поради твърдяното от касатора противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВС и ВКС в посочените решения на ВКС в изложението. По останалите въпроси и по въведените доводи в касационната жалба съдът следва да се произнесе с решението си по съществото на спора. При изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.