Определение № 399 от 07.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1778/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. Д. срещу решение № 2362/19.04.2024 г. по гр.д. № 9148/2023 г. на СГС, II – д въззивен с-в, с което е обезсилено решение № 11714/25.10.2022 г. по гр.д. № 50073/2021 г. на СРС, 142 с-в, с което е признато за установено на основание чл.424 ГПК, че поръчителят П. А. Д. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от 4990 лв., представляваща част от главница по договор за овърдрафт за активен клиент № 111479/11.06.2016 г., както и сумата от 5609,40 лв. – лихва за забава за периода от 06.08.2017 г. до 10.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 21.05.2018 г. по гр.д. № 2437/2018 г. на РС – Стара Загора, както и изпълнителен лист от 21.05.2018г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД в писмен отговор оспорва допускането на касационно обжалване и основателността по същество на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното производство е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл.424 ГПК, предявен от П. А. Д. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, за установяване недължимостта на парични суми по договор за кредит. Приел е за безспорно, че на 21.05.2018 г. са били издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, с които длъжниците „М.Е.Мюзик“ ЕООД, Д. И. М. и П. А. Д. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк България“ ЕАД главница, лихва и такси, произтичащи от договор за овърдрафт за активен клиент № 111479/11.07.2016 г.; към заявлението е бил представен договор за кредит, подписан от П. А. Д. в качеството на солидарен длъжник; последната не е депозирала възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК в законоустановения срок по чл.414 ГПК. С оглед на това СГС е намерил, че по отношение на П. А. Д. заповедта е влязла в сила на 02.11.2018 г., поради което не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да й бъдат известни при пропускане на предвидените в закона срокове и способи за защита /чл.414 и чл.422 ГПК/. Подчертал е, че само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред на основание чл.424, ал.1 ГПК, като преценката дали по естеството си твърдените факти са от съществено значение обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на тези факти; аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване документът се смята за новооткрит по смисъла на закона. В тази връзка и предвид позоваването от ищцата на изтекъл преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД преди предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че фактите от значение за този срок не са нови за длъжника, тъй като са съществували към срока на подаване на възражението и не подлежат на установяване с документи. Заключил е, че П. А. Д. не разполага с иск по чл.424 ГПК, доколкото в исковата молба не са изложени факти от категорията на новооткритите обстоятелства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 2. Следва ли да се приеме, че ако дадено лице, което няма юридическо образование, е наименувано като „солидарен длъжник“ и/или „съдлъжник“ в договор за заем, а реалното му правно качество е „поръчител“, то същото лице е длъжно да знае, че е поръчител и съответно за него се прилага давността, посочена в чл.147, ал.1 ЗЗД?; 3. Следва ли да се приеме, че в случай че дадено лице, което няма юридическо образование, е наименувано като „солидарен длъжник“ и/или „съдлъжник“ в договор за заем, а реалното му правно качество е „поръчител“, и това лице узнае за реалното си качество вследствие на консултация с юрист, но след изтичане на срока му за възражение срещу издадена заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл.417 ГПК, то узнаването на реалното му правно качество е новооткрито обстоятелство по смисъла на чл.424 ГПК от съществено значение за делото, което не е могло да му бъде известно до изтичане на срока за подаване на възражение?; 4. Следва ли съдът при постановяване на съдебното си решение и при наличие на достатъчно данни за спорно тълкуване в договорни клаузи на договор – предмет на делото, да тълкува процесните клаузи и мотивите му относно тълкуването да се приемат за новооткрито обстоятелство по смисъла на чл.424 ГПК от съществено значение за делото, което не е могло да бъде известно на някоя от страните до изтичане на срока за подаване на възражение и преди тълкуването им от съда?; 5. Представлява ли новооткрито за страните обстоятелство по чл.424 ГПК извършеното чрез инцидентен установителен иск във вече заведено дело по чл.424 ГПК установяване на факта, че страна по конкретен договор за кредит/заем няма фигурата на солидарен длъжник съгласно чл.121 и сл. ЗЗД, както е описана в процесния договор, а има фигурата на поръчител съгласно чл.138 и сл. ЗЗД и съответно за нея следва и могат да се приложат разпоредбите на чл.147 ЗЗД?; 6. Представлява ли новооткрито обстоятелство по чл.424 ГПК извършено от съда последващо инцидентно тълкуване на договор, което е от значение за решението по делото и съответно установената от тълкуването нова правна обстановка между страните е ли е новооткрито обстоятелство, което да доведе до допустимост на иска по чл.424 ГПК? По първи въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК: решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. и решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о. По въпроса излага съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. По останалите въпроси въвежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпрос № 1 е формулиран като процесуалноправен въпрос относно приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задълженията на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и доводите и възраженията на страните, но е поставен от касатора единствено в контекста на оплакване, че въззивният съд не е обсъдил дали твърдението, че ищецът има качеството на поръчител, а не на солидарен длъжник по процесния договор за кредит, представлява новооткрито обстоятелство по смисъла на чл.424 ГПК. В този смисъл въпросът е относим единствено към правилността на обжалваното решение, която е предмет на касационното основание по чл.281, т.3 ГПК, различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на конкретиката на спора качеството, в което касаторът е договарял е въпрос на тълкуване на клаузи на договора, поради което и въззивният съд е счел, че това лишава наведеното с исковата молба обстоятелство от характеристиката на „новооткрито“ по смисъла на чл.424 ГПК и в съответствие със задължителната практика на ВКС по т.16 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е отнесъл този си извод към проблема за допустимостта на предявения иск, а не към неговата основателност. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 и на допълнителното по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Доколкото обаче въпросът касае и наведеното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, с оглед доводите по изложението следва да се отбележи, че не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е назависимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. По отношение на довода на касатора, с който е аргументирал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, следва да се отбележи, че мотивите на атакувания акт не разкриват такава явна необоснованост, която да повлияе на конкретния правен резултат. С оглед на гореизложеното въпроси № 2, № 4 и № 6 също не обуславят общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответстват на произнасянето от СГС. Въззивният съд не е обсъждал дали П. А. Д. е знаела за реалното си правно качество по договора за кредит, нито е тълкувал договора, за да установи нейното действително правно положение. Това са твърдения на касатора, които не могат да бъдат проверени във фазата по чл.288 ГПК, доколкото предполагат изясняване на съдържанието на клаузите на процесния договор и то по същество на спора, до което не се достига, поради основния извод за недопустимост на иска. Въпроси № 3 и № 5 следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят решаващия мотив на въззивния съд за недопустимост на предявения иск по чл.424 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС – т.16 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, допустимостта на специалния отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване би наложило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение, и ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване несъществуване на вземането. Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от съществено значение“, обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на тези факти. Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване документът да се смята за новооткрит по смисъла на закона. В противен случай би се образувало исково производство по чл.424 ГПК, в което процесуалните действия по установяване на твърдените факти да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими към преценката за дължимост на вземането, респ. не са основание за преодоляване на преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на длъжника преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат установени, искът не би могъл да бъде уважен. По същество преценката дали твърдените от ищеца факти са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е съобразяване на тяхната относимост към материалния спор. Аналогично на съобразяването дали поисканото доказателство в хода на процеса е относимо към релевантните за спора факти, тази преценка е начална и обуславя допустимостта на производството, а не е въпрос по същество. В служебно известното на настоящия състав решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. на ВКС, IV г.о. е застъпено становището, че така, както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 ГПК. В този смисъл е и решение № 6/21.01.2016 г. по т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че с изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни поради пропускане на предвидените от закона срокове и способи за защита /чл.414 и чл.422 ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане на събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим. Освен това многобройна е създадената съдебна практика на ВКС по въпроса кое обстоятелство, респ. доказателство е ново по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Така напр. в определение № 49/22.03.2016 г. по гр.д. № 37/20167 г. на ВКС, II г.о. на ВКС е прието, че по чл.303, ал.1, т.1 ГПК основание за отмяна е налице, когато се открие ново обстоятелство или ново писмено доказателство от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. Новооткрито писмено доказателство по смисъла на процесуалния закон е това, което е съществувало преди постановяване на решението, но страната не е могла да го представи въпреки положената от нея дължима грижа за водене на делото. Ако страната е знаела за съществуването на документа, подкрепящ твърдените от нея факти, но се е отнесла небрежно към своите задължения да упражнява добросъвестно предоставените й процесуални права, както я задължава чл.3 ГПК, и не е положила дължимата грижа да издири и представи документа, представеният след приключване на делото документ в подкрепа на искането за отмяна на решението няма да бъде новооткрит по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК /ТР № 138/01.12.1967 г., гр.дело № 106/67 г., ОСГК/. Според решение № 226/18.12.2023 г. по гр. д. № 1954/2023 г. на ВКС, IV г.о.незнанието или непредставянето им от заинтересованата страна не трябва да се дължи на неполагане от нея на дължимата грижа и процесуална небрежност. В случая касаторът се опитва да обоснове незнание с оглед липса на правни знания за тълкуване на договорни клаузи по договор, който не е новооткрито доказателство, което не е извинителна причина за неполагане на дължима грижа от негова страна. С оглед на изложеното произнасянето на СГС относно недопустимостта на иска е в съответствие с цитираната задължителна и постоянна практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Горното обуславя извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода от спора в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 200 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС