Определение № 386 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3600/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. М., с адрес [населено място], общ. З., обл. П., подадена от пълномощника ѝ адвокат Б. Б., срещу решение № 277 от 12.07.2019 г. по възз. гр. д. № 197/2019 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е отменено решение № 1571 от 04.01.2019 г. по гр. дело № 5197/2018 год. на Пернишкия районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от Е. С. М. иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 6029,31 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди от дейността на клона – финансов център на „Банка ДСК“ ЕАД в [населено място], изразяващи се в изплащане на парични суми без нейното знание и съгласие като титуляр на влог № /06/0000000019552395 на 14.08.2017 г., заедно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на предявяването на иска до окончателното изплащане, както и сумата от 576,13 лв. представляваща изтекла законна лихва за забава върху главницата от 6029,31 лв., считано от датата на изплащане на сумата – 14.08.2017 г. до предявяването на иска. Отхвърлил е и евентуално предявения иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да ѝ заплати сумата от 6029,31 лв., представляваща обезщетение за причинени на нея имуществени вреди от дейността на клона – финансов център на „Банка ДДСК“ ЕАД в [населено място], изразяващи се в изплащане на парични суми без нейното знание и съгласие като титуляр на сметка № /06/0000000019552395 за периода от 01.08.2017 г. до 31.08.2017 г., заедно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на предявяването на иска до окончателното изплащане, както и сумата от 576,13 лв. представляваща изтекла (компенсаторна) законна лихва за забава върху главницата от 6029,31 лв., считано от датата на изплащане на сумата – 14.08.2017 г. до предявяването на иска на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е предявен главен иск с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД. Отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за причиняване на имуществени вреди на ищеца, произтекли от противоправни действия на негови служители, които изплатили наличната по спестовния влог на ищцата сума от 6029.31 лв. на различно от титуляра на влога лице, без да е било налице основание за това. Посочено е, че за да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, са необходими две условия: 1) да има възлагане на работа и 2) увреждането да е причинено по вина на работника или служителя, на когото е възложена работата, като вината се предполага до доказване на противното. Според въззивния съд възлагането на работа безспорно се установявало и не е било спорно обстоятелство между страните. Не се установявало обаче наличие на противоправно поведение от страна на служители на ответника. От съдържанието на пълномощно рег. № 06/27.05.2011 г. било видно, че Е. М. е упълномощила дъщеря си П. Ц. да има право да открива и закрива сметки в банка „ДСК“ ЕАД, клон П. и да подписва вместо нея, където е необходимо. Посочил е, че съгласно чл. 423 от ТЗ пълномощник може да тегли суми от паричен влог, ако пълномощното е с нотариално заверен подпис, а съгласно общите условия за откриване и обслужване на срочни влогове на физически лица на „Банка ДСК“ ЕАД, лицето на чието име е открит срочния влог е титуляр на влога, то може да се разпорежда със средствата по влога лично или чрез пълномощник с нотариално заверено пълномощно срещу представяне на договора за срочен влог и на документ за самоличност. В тези случая Банката не носи отговорност за изплатени суми и извършени разпореждания по пълномощно, когато не ѝ е съобщено, че то е оттеглено. Безспорно посоченото пълномощно е било нотариално заверено и по делото липсвали данни същото да е било оттеглено и волеизявлението за това оттегляне да е достигнало до представител на банката. При обсъждане на спорния въпрос за представителната власт въззивният съд е съобразил и задължителните указания, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 5/2014 на ОСГТК на ВКС, според което за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи – определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. При това положение въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция, че П. Ц. не е имала представителна власт към момента на сключване с „Банка ДСК“ ЕАД на договор срочен влог за срок от 12 месеца от 15.06.2011 г., както и към момента на закриване на банковата сметка на 14.08.2017 г., са неправилни. Посочил е още, че при направено искане за закриване на сметката, каквото пълномощие П. Ц. има, изплащането на събраната в депозитната сметка сума е неизбежно свързано с нейното закриване. С тези съображения въззивният съд е приел, че не е налице противоправно поведение на служители на ответника, поради което главният иск следва да се отхвърли. По отношение на евентуалния иск по чл. 79 ЗЗД е приел, че в случая предвид кредитираните от въззивната инстанция доказателства безспорно се установило, че ответната банка е предала на редовно упълномощено от ищеца лице сумата от 6029.31 лв. на каса в офис в [населено място], поради което и предвид липса на неизпълнение от страна на банката – влогоприемател, предявеният иск на това основание подлежал на отхвърляне като неоснователен и за ищцата не съществувало вземане основано на договора за банков паричен влог от 15.06.2011 г. В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на решението, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси, по отношение на които жалбоподателката счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. „Какво е необходимото минимално съдържание на пълномощно и как следва да е изразена в него волята на упълномощителя за извършване на действия на разпореждане от упълномощения с паричните суми по открити на името на упълномощителя банкови сметки и влогове?“ 2. „Добросъвестността по смисъла на чл. 75 от ЗЗД от страна на служители на Банката включва ли в себе си тълкуването и прилагането на обема и ограниченията на учредената представителна власт, посочени от волята на упълномощителя в пълномощното, както и как следва да е изразено предварителното съгласие на упълномощителя в пълномощното за разпореждане. Ако такова липсва как може длъжникът да се освободи от отговорност?“ 3. „Приложим ли е редът и срокът по чл. 428 от ТЗ за оспорване на разпоредителни операции със средствата по разплащателна сметка в случаите, когато обслужващата банка е извършила разпореждане със средства по сметката без нареждане или съгласие на титуляря. В този случай следва ли банката да носи отговорност по чл. 79 ЗЗД?“ и 4. „Какъв е сключеният договор за банков влог и/или за разплащателна сметка при липса на надлежна представителна власт или при превишаване пределите на нейния обем и какви са правните последици в този случай?“ Приложени са решения на ВКС. Твърди се и наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Подаден е писмен отговор от „Банка ДСК“ ЕАД чрез процесуалния представител юрисконсулт В.. Твърди се, че касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като материалният интерес е под минималния определен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като делото е търговско. Изложено е становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима. Предявеният главен иск е с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, с материален интерес 6 029,31 лв., с оглед на което делото е гражданско, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пернишки окръжен съд. Първият въпрос е от значение за изхода на делото и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Същият обаче е разрешен от него в съответствие с приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не са налице твърдените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Останалите въпроси не са от значение за изхода на делото, доколкото не са били разрешавани от въззивния съд. Вторият въпрос е общотеоретичен и няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на третия въпрос – същият касае приложимостта на чл. 428 ТЗ, разпоредба, която е отменена с бр. 23/2009 г. на ДВ, с оглед на което предпоставките за нейното приложение в конкретния случай не са били предмет на установяване. Последният въпрос е свързан с твърденията на жалбоподателката, че упълномощеното от нея лице е действало извън пределите на учредената представителна власт. Доколкото въззивният съд е приел, че тези твърдения са неоснователни, той не се е произнасял по въпроса какъв е сключеният договор за влог при липса на представителна власт или при превишаване нейните предели. Във връзка с релевираното от жалбоподателката основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, настоящият състав намира, че решението на въззивния съд не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП. Неоснователно е искането за присъждане на внесена държавна такса, доколкото ответникът в касационното производство не дължи внасяне на такава. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.