Определение № 2759 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1671/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Е. А. срещу определение № 6279 от 18.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 2008/2026 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 1030 от 10.01.2026 г. по гр. д. № 2528/2025 г. на Софийския районен съд, с което производството по делото е прекратено и е изпратено по подсъдност на Пернишкия районен съд. Жалбоподателката счита определението за неправилно и незаконосъобразно и иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по делото е образувано по подадена от С. Е. А. искова молба, с която иска да бъде признато за установено по отношение на И. К. А., че е изключителен собственик на УПИ, представляващ незастроено дворно място с площ от 810 кв. м, находящ се в землището на [населено място], [община], и на лек автомобил марка „БМВ“, модел „*“ с рег. [рег.номер на МПС]. Съдът е посочил, че доколкото в случая се иска установяване на изключителна собственост върху недвижим имот, местната подсъдност се определя по местонахождението на недвижимия имот съгласно чл. 109 ГПК, а за нея, както и за родовата подсъдност, съдът следи служебно. Изложени са съображения, че привидната конкуренция между местната подсъдност по иска за трансформация на лично имущество при придобиване на недвижим имот (чл. 109 ГПК) и на лек автомобил (чл. 105 ГПК) следва да се разреши в полза на подсъдността по местонахождението на недвижимия имот. Ищцата би имала възможност за избор единствено в хипотезата, при която сред обектите на спора са недвижими имоти в различни съдебни райони и при условие, че компетентността принадлежи на еднакви по степен съдилища с оглед разпоредбата на чл. 116 ГПК. В случая обаче само един от обектите, по отношение на който се иска установяване на изключителна собственост, е със статут на недвижим имот, поради което съобразно разпоредбата на чл. 109 ГПК местно компетентен е съдът по местонахождението на имота. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: По кое правило се определя местната подсъдност по иска по чл. 23, ал.1 СК (чл. 109 ГПК или чл. 105 ГПК). Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. При посочените по-горе решаващи мотиви за постановяване на обжалваното определение, формулираният от касаторката правен въпрос е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че е допустимо установяване на трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и ал. 2 на СК (респ. по чл. 21, ал. 1 и ал. 2 на СК от 1985 г. /отм./) в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба, сключен на името на двамата съпрузи. В мотивите на цитираното тълкувателно решение е посочено, че искът по чл. 23 СК е положителен установителен иск за собственост, което от своя страна предполага, че ако предмет на спора е недвижим имот, то местната подсъдност следва да бъде тази по местонахождението на недвижимия имот. Константно в практиката на ВКС по приложението на чл. 109, ал. 1 ГПК се приема, че подсъдността по местонахождението на недвижимия имот е специална местна подсъдност, подчинена на режим, различен от този за останалите видове местна подсъдност, за която съдът следи служебно /в този смисъл е решение № 69 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 885/2011 г. на ВКС, II г.о./, като предявяването на иска по правилата на родовата и местната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот е абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост /в този смисъл определение № 356 от 28.04.2010 г. по ч. т. д. № 233/2010 г. на ВКС, I т. о./. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание, които по отношение на поставения въпрос липсват. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,