Определение № 4834 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2345/2025 г.
ВКСIV гражданско отделение24.10.2025 г.докладчик Веска Райчева
Диспозитив
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 24.02.2025 г. по в.гр. д. № 556/2024 г. на АС – Пловдив. ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Т. П. Д. от АК - Пловдив възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лева за процесуално представителство пред ВКС като особен представител на Н. М. Ш., от сметката на Върховния касационен съд за обезпечения, която сума е внесена от В. М. Ш.. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 30 от 24.02.2025 г. по в.гр. д. № 556/2024 г. на АС – Пловдив, което отхвърлено искане за поставяне под пълно запрешение Н. М., на основание чл. 5 ЗЛС. Жалбоподателят В. М. Ш., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора, който е разрешен разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът – Н. М. Ш., чрез особения си представител адв. Т. Д. от АК – Пловдив, в писмен отговор, излага съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховния касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил молбата на В. Ш. за поставяне под пълно запрещение на Н. Ш.. Съдът е констатирал, че с решение по гр.дело №636/2020г. на ОС –Пловдив по искане на В. Ш. ответникът в настоящото производство Н. Ш. е поставен под ограничено запрещение. При постановяването на решението си въззивният съд е взел предвид и обясненията по реда на чл. 338, ал.1 ГПК дадени и пред него и пред първостепенния съд от страна на Н. Ш., който е посочил, че е наясно с учреденото спрямо него попечителство и искането за промяната му предмет на производството. Посочил е, че заболяването му се контролира с лекарства и инжекции, както и че употребява алкохол, без да злоупотребява, а през последните два месеца изобщо да не е консумирал такъв, за да докаже на брат си, че може и да не пие. Посочва като главен свой проблем упражнявания от брат му контрол и наложените финансови ограничения и счита, че брат му да е причина за неговите постоянни хоспитализации, които той инициира откакто му е попечител. Оценява положително промяната в попечителството, като вече разполага със средствата от наемите, превеждани по попечителската му сметка, от която с майка му теглят суми с разрешение на съда, и не се налага да проси по улиците. Съдът е възприел изложеното в приетите по делото заключения на съдебно-медицински експертизи, в които вещите лица са констатирали, че в състоянието на Н. Ш. не е настъпила промяна нито в благоприятна нито в посока на влошаване. Вещите лица са посочили, че съобразили и употребата на алкохол, което е отчетено като неблагоприятен фактор, но не е причина за асоциалните му прояви, които се дължат на психичното заболяване, съпътствано с пристъпи на параноидни изживявания. С оглед данните по делото съдът е приел, че не е налице юридическия критерии по чл. 5 ЗЛС и няма основание лицето да остане под пълно запрещение. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора и за развитие на правото: дали по исковете по чл. 5 ЗЛС при преценка на вида на запрещението следва да се обсъждат факти възникнали след приключване на устните състезания във въззивната инстанция по предходно дело за поставяне под запрещение или въпросът се решава с оглед установеното състояние на ответника към момента на решаване на делото. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателят въпрос на соченото основание. На същият съдът е дал отговор в съответствие с казуалната практиката на ВКС, обективирана например в решение № 228 от 23.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2024 г. на III – г.о., в което е застъпено становището, че меродавният момент, към който сила на пресъдено нещо на решението установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приключени тези устни състезания пред първата или пред въззивната инстанция, след което решението е влязло в сила /станало е необжалваемо/. Когато със СПН бъде установено, че към деня на приключване на устните състезания, след които решението е влязло в сила, правото, предмет на иска не съществува, съществуването на правото не може вече да се твърди на това основание, което е било заявено в исковата молба. Не се преклудират обаче другите, различни основания, на които същият петитум може да бъде основан. Това е така, защото различното основание е източник на едно различно право от предявеното по отхвърления иск. И именно понеже то е различно, то не се обхваща от СПН. Силата на пресъдено нещо важи само за правоотношението, предмет на делото, и то към времето на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, в настоящия случай въззивният съд е постановил решението си на факти настъпили след влизане в сила на решението по гр.д. № 636/2020 г. на ОС – Пловдив/влязло в сила на 08.07.2022 г./. Въззивното решение е постановено в съответствие със и със задължителните разяснения обективирани в т. 5 ППВС5/1979 г., в които е посочено, че чл. 5 ЗЛС обвързва наличието на юридическия критерии за поставяне на едно лице под запрещение от наличието на медицински такъв-душевна болест или слабоумие. Приема се, че съдът е този, който с оглед здравословното състояние на лицето следва да определи може ли фактически то да се грижи за своите работи и интереси и при съобразяване с тази практика въззивният съд е приел, че ответникът не следва да бъде поставян под пълно запрещение / в този смисъл и даденото разрешение в казуалната практика на ВКС обективирана в решение № 711 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1915/2009 г., III г. о./. Така установената практика не е неправилна и не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за коригирането й. На представителя на ответника назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК следва да бъде заплатено възнаграждение за извършените процесуални действия за всяка инстанция поотделно. В случая е депозирал отговор на касационната жалба, в който е поискал да му бъде присъдено възнаграждение, което е било определено в размер на 500 лева и е внесено предварително при администриране на касационата жалба от В. М. Ш.. Предвид изложените съображения, съдът