Определение № 50525 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2438/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. П. срещу решение №718 от 31.03.2022 г., постановено по гр. д. № 5803/2021 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 232329 от 03.10.2019 г., постановено по гр.д. № 12248/2018 г. по описа на Софийския районен съд, с което по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК на Г. Н. П. е признато за установено, че М. Г. П. не е собственик на апартамент със ЗП от 74, 94 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], № 29, с идентификатор ..... по КККР на [населено място].

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, доказателства и искания, направени от страните, т.е. какъв е общият и допълнителен селективен критерий на съда при разглеждане и обсъждане на доводите на страните, доказателствата и исканията им в случая ? Поддържа се противоречие на обжалваното решение с решение №13 от 24.02.2022г. по гр.д. № 2906/2021г. на ВКС, 1-во г.о.; решение №28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, 2-ро т.о. и решение №34 от 26.02.2015г. по гр.д. № 6256/2014 г. на ВКС, 2-ро г.о.

2. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по надлежно направено и пред първоинстанционния съд, но оставено без произнасяне, искане за законосъобразност и валидност на административен акт- доказателство по делото, а отказът от произнасяне би ли могъл да доведе до отказ от правосъдие? Сочи се противоречие с решение №6 от 16.03.2011г. по гр.д. № 925/2011г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение №67 от 10.04.2014г. по гр.д.№5615/2013г. на ВКС, 1-во г.о.; решение №47 от 19.06.2019г. по гр.д.№1012/2018г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение №131 от 11.06.2014г. по гр.д.№7755/2013г. на ВКС, 1-во г.о. и решение №534 от 11.09.2009г. по гр.д. № 3403/2008г. на ВКС, 4-то г.о.

3. Може ли заместник –председателят на РНС, действащ като представител на председателя на ИК на СГНС, а не на председателя на ИК на РНС, да сключва сделки по НПЖДЖФ? По този въпрос се поддържа противоречие на изводите на съда с решение № 818 от 24.04.1997 г. по гр.д. № 159/1997 г. на ВКС, 4-то г.о.

По последния въпрос допускане на касационното обжалване се иска и на основание чл. 280, ал.2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касационната жалба Г. Н. П., чрез адв. Н. К., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от страна по делото / ответник по иска/ с правен интерес от обжалването срещу въззивно съдебно решение, постановено по иск за собственост и подлежащо на касационно обжалване без оглед цената на иска.

Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на Г. Н. Печеников, който твърди, че е собственик на жилище с идентификатор ..... по КККР на [населено място], заемащо целия втория етаж на сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Правото си на собственост основава на договор за покупко - продажба на държавен недвижим имот от 30.11.1971г., сключен от родителите му, наследствено правоприемство и договор за дарение от 30.09.2010г. В исковата молба се поддържа, че ответникът М. П., макар никога да не е живял в имота, се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка въз основа на давностно владение за дворното място, в което е построена сградата, като претендира процесното жилище по приращение. Ищецът моли да бъде установено в отношенията му с ответника, че последният не е собственик на процесния недвижим имот.

С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че е собственик на дворното място по силата на договор за покупко-продажба и придобивна давност, а по приращение е собственик и на сградата, в която се намира спорният етаж, оспорил е договора за покупко- продажба, легитимиращ праводателите на ищеца като собственици с твърдения за нищожност, както и е навел твърдение, че праводателите на ищеца са били обезщетени с компенсаторни записи през 1998г.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което отрицателният установителен иск за собственост е уважен, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че от Г. С. П. пред 1947г. е завзет като държавен недвижим имот с пл. № ...., съставляващ двуетажна вила с дворно място, находящо се м. Антовете- Б. – С. с площ от 3718 кв.м. С договор за продажба на недвижим имот от 30.11.1971г. по реда на НПЖДЖФ/отм./ на родителите на ищеца e продаден апартамент с площ от 74.94 кв. м., находящ се на [улица], № 25, ет.2, кв.13, парцел III - 41, в.з. Б., заедно с 46.98 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място. Родителите на ищеца са починали съответно през 1993г. и 1990г. и са оставили като свои наследници по закон ищеца и брат му С. Н. Печеников. С договор за дарение от 2010г. С. Н. П. е дарил на ищеца своята 1/2 ид.ч. от процесния имот. През същата година ищецът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху процесното жилище, с който е признат за негов индивидуален собственик въз основа на наследство и дарение. Съдът е приел за установено, че със заповед от 16.03.1998г. на Областния управител на С. област е уважено искането на наследниците на Г. С. Печеников да бъдат обезщетени с компенсаторни записи съгл. чл.2, ал.1, т. 3 и ал. 3 ЗОСОИ, но обезщетението, както изрично е посочено в заповедта, е само за несъществуващата реално част от одържавеното с А. № 2559/09.07.1952г. дворно място от 3718 кв.м., която несъществуваща реално част се равнява на 2394 кв.м. и 75,74 ид.ч. от сградата. Прието е за установено също, че с констативен нотариален акт № ...../2015г. ответникът е признат за собственик на основание давностно владение на незастроен имот с площ от 496 кв. м., [улица], с идентификатор..... и на незастроен имот с идентификатор ....., докато имотът, в който се намира процесното жилище е с площ от 1324 кв. м. и е с идентификатор ..... Въз основа заключението на съдебно- техническата експертиза е прието за установено, че имот с идентификатор ....., в който се намира спорният втори етаж, попада с цялата си площ от 1324 кв. м. в очертанията на бивш имот пл. № 283, кв. 615 от кадастралния план от 1950г., към който в разписната книга е посочен като собственик „Държавно СГНС”.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът е приел предявения иск за допустим, а по същество за основателен.

За неоснователни са счетени доводите на ответника по иска, че сделката от 30.11.1971 г. е недействителна като сключена в нарушение на чл. 15 от Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд /отм. ДВ. бр. 81 от 12 октомври 1973 г. / от страна на продавача, чрез зам. Председател на РНС, действащ като представител на председателя на ИК на СГНС, а не от председателя на РНС. За да направи извод, че продажбата на държавно жилище от 30.11.1971 г. е действителна, въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС /решение № 20 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 1042/2010 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, решение № 966 от 19.07.2007 г. по гр. дело № 1214/2006 г. на ВКС, V г. о. и решение № 858 от 21.10.2008 г. по гр. дело № 1123/2007 г. на ВКС, І г. о., посочвайки, че в тях е възприето разбирането, че възлагането на действия за подписване на договорите за продажба може да бъде осъществено не само чрез конкретно и пряко писмено нареждане, но и по другите начини на управление и организация на работата, възприети в съответния народен съвет.

Съдът е направил извод, че ответникът не се легитимира като собственик на терена, в който е изградено процесното жилище, следователно не го е придобил по приращение. Съдът се е произнесъл и по възражението на ответника, че е придобил процесния имот по давност, което е преценил като неоснователно на база анализ на свидетелските показания на ангажираните от ответника свидетели Е. Д. Г. и Х. К. Х., като е приел, че те се отнасят до ремонт на къща, състояща се от етаж- етаж и половина, различна от процесната, както и до фактическа власт, касаеща първи етаж, но не и до втори етаж, на който се намира процесното жилище. Съдът е приел също, че показанията на тези двама свидетели противоречат на показанията на останалите трима свидетели по делото, според които от 1960г. апартаментът се е ползвал като жилище от родителите на ищеца, а след смъртта им – като вила от ищеца и съпругата му и никога от ответника П.. Направен е извод, че не е установено, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за своене в периода от 1959 г. до настоящия момент. Не е установено ответникът да е във фактическа власт на имота и презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. Не са доказани и извършени несъмнени действия от страна на ответника, с които да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи свои мотиви. Този въпрос е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, съгласно която въззивният съд следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Видно от обжалваното решение, съдът е обсъдил относимите към спора доказателства, като се е произнесъл по доводите на ответника за нищожност на договора от покупко-продажбата от 1971г., извършена по реда на НПЖДЖФ /отм./. Обсъдени са и останалите доказателства – заповедта от 16.03.1998г. на Областния управителна С. област, констативният нотариален акт от 2015г., представен от ответника, заключението на съдебно - техническата експертиза, както и показанията на разпитаните по делото свидетели, като съдът се е мотивирал защо не дава вяра на свидетелите, посочени от ответника. Въз основа на всички събрани доказателства въззивният съд е направил извод за основателност на предявения отрицателен установителен иск за собственост, като правилността на изводите на съда не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е конкретизирал кои доказателства са останали необсъдени от съда и по кои доводи липсва произнасяне, а единствено са пресъздадени части от решенията на ВКС, на които касаторът се е позовал.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, поставен от касатора относно приложението на чл. 17, ал.2 ГПК – за задължението на съда да се произнесе по валидността и законосъобразността на административен акт, в производството по издаване на който насрещната страна в спора не е участвала. И по този въпрос липсва обосновка от касатора, като не се сочи кой конкретно е административният акт, за чиято валидност и законосъобразност касаторът счита, че съдът е бил длъжен да се произнесе. Доколкото обаче касаторът сочи, че произнасянето от съда по реда на чл. 17, ал.2 от ГПК е от значение за преценката относно наличието на правен интерес от предявяване на иска, следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил мотиви, приемайки че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника - Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК. Приел е, че в случая ищецът се е позовал на придобиване на собствеността на имота на основание покупко-продажба, наследство и дарение, предвид на което и има правен интерес да предяви отрицателния установителен иск, доколкото в производството са установени фактите, от които произтича заявения от него правен интерес.

Третият правен въпрос е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но по него не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1 ,т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

В посоченото от касатора решение № 818 от 24.04.1997 г. по гр.д. № 159/1997 г. на ВКС, 4-то г.о. е прието, че компетентността за подписване на решение за извършване на сделки с държавни жилищни имоти е изключителна и не може да бъде делегирана на заместник-председателя на ИК на РНС, аргумент за което е разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от НПЖДЖФ, която за разлика от чл. 14, ал. 1 предвижда по отношение на сключване на договора изрично тази възможност, а именно да бъде подписан освен от председателя и от друго натоварено от него длъжностно лице. Даденото от ВКС разрешение е неотносимо към поставения от касатора въпрос, който не е за това дали решението по чл. 14 от НПЖДЖФ / отм./за продажба на държавното жилище е взето от компетентно лице, а дали договорът за продажба е подписан от лице, имащо право да стори това. Следва да се отбележи, че правната уредба по тези два въпроса е различна - разпоредбата на чл. 14 от НПЖДЖФ / отм./ касае вземането на решение за продажба на държавни жилища, а чл. 15 от НПЖДЖФ /отм./ урежда реда за сключване на договора, като чл. 15 от НПЖДЖФ /отм./, за разлика от чл. 14, предвижда възможност за делегиране на права, в който смисъл е и приетото в цитираното от касатора решение на ВКС.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК и НПЖДЖФ /отм./ в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,