Определение № 3853 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3585/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 260311/21.05.2024 г. по в. гр. д. № 11698/2020 г. Софийският градски съд, след като частично е отменил решение № 132750/25.06.2020 г. по гр. д. № 26200/2019 г. на Софийския районен съд, е отхвърлил предявените от В. А. П. срещу Т. П. П. иск за сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживян психически стрес вследствие поведение на ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 13.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, и иск за сумата 70.50 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 7 500 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. По делото е установено, че ищцата работи в Службата по вписванията - София, Регионална дирекция - София, Главна дирекция „Регистри“, на длъжност „главен специалист“. Ответникът от началото на м. февруари 2019 г. е бил назначен за временно изпълняващ длъжността директор на службата. В докладна записка до изпълнителния директор на Агенцията по вписванията ответникът е посочил, че ищцата се среща регулярно с различни хора пред сградата на администрацията или близките обществени заведения, разменя с тях документи, използва служебното си положение извън вменените й задължения. Пояснил е, че на 22.02.2019 г., в качеството й на длъжностно лице, била в обществено заведение в компанията на нотариус, като заедно разглеждали нотариално заверени документи. По делото е разпитан св. Б., който е установил, че бил в заведението заедно с ищцата, като срещата не била служебна, а приятелска. Свидетелят не бил чул, тъй като бил с гръб, но ищцата впоследствие му обяснила, че ответникът й предложил ключ от неговата стая, за да може там да се срещнат по служебни въпроси. Разпитана е и св. И., която е установила, че за срещата в заведението и какво точно се е случило, разбрала от ищцата, която обяснила, че тогава ползвала обедната си почивка. Установила е, че между страните по делото имало напрежение, като на ищцата, а и на други служители им бил внушаван страх и били принуждавани да напускат работа. Въззивният съд е приел, че от така събраните доказателства по никакъв начин не може да се направи извод за противоправно поведение на ответника. Приел е, че от показанията на разпитаните свидетели не се установява ответникът да е упражнявал твърдения от ищцата тормоз, нито да е разпространявал за нея клеветнически твърдения. Обсъдил е и изготвената и подписана от ответника докладна и е посочил, на първо място, че, видно от длъжностната му характеристика, в неговите задължения е да организира и контролира персонала в дирекцията, включително и ищцата, поради което и негово задължение е, при съмнения за нарушение на трудовата дисциплина, да предприеме съответните действия, и на второ място е направил аналогия с подаване на жалба/искова молба/сигнал до съответния орган и наложената съдебна практика, според която упражняването на законоустановената възможност за подаването им до съответния компетентен орган само по себе си не съставлява противоправно действие, което да обуслови отговорност за вреди. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Оттук въззивният съд е заключил, че само по себе си подаване на докладна, което е и задължение на ответника, дори и без впоследствие да е било образувано дисциплинарно производство срещу ищцата, не е достатъчно да обоснове извод за негово противоправно поведение. Въззивният съд е посочил, че противоправност може да възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба с правото - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Правото на жалба ще е упражнено добросъвестно, когато жалбоподателят го упражнява с убеждението, че то съществува. В този случай няма да е налице недобросъвестност, ако впоследствие се окаже, че ищцата не е извършила посоченото в докладната. Незнанието на тези обстоятелства от ответника, независимо дали се дължи на извинителни или неизвинителни причини, изключва недобросъвестността. Противоправно поведение е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Въззивният съд е посочил, че, за да бъде бъде ангажирана деликтната отговорност на ответника, трябва да бъде установено, че действията му по подаване на докладната са извършени при злоупотреба с право. Такива обстоятелства не са установени, а и от страна на ищцата не се и твърди злоупотреба с право, поради което не може да се направи извод, че, подавайки докладната, ответникът е действал недобросъвестно, като поведението му е било насочено изключително към увреждане интересите на ищцата. Събраните по делото доказателства не установяват ответникът да е знаел, че обстоятелствата, изложени в докладната, са неверни, напротив; не се установява и наличието на посочената специфична цел - докладната да е подадена единствено с намерение за увреждане на друг правен субект. А след като не са събрани доказателства, установяващи извършена от ответника злоупотреба с право при подаването на докладната, то не е установена противоправност на действията му. С оглед изложеното въззивният съд е заключил, че само поради липсата на противоправно поведение искът за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен като неоснователен, без да се обсъждат останалите предпоставки на отговорността по чл. 45 ЗЗД. Въззивният съд е добавил и това, че с решение по административно дело на АССГ е оставена без уважение жалбата на ищцата срещу ответника за извършена дискриминация спрямо нея. По настоящето дело обаче не се твърди дискриминационно поведение по отношение на ищцата, осъществено от страна на ответника, или нарушение на равенството в третирането. Не се посочва признак, по който ищцата да е била дискриминирана, поради което предявеният иск е квалифициран по чл. 45 ЗЗД. Независимо от това съдът е отбелязал, че дори да е по ЗЗДиск., то на още по-голямо основание искът е неоснователен с оглед влязлото в сила решение на КЗД и АССГ. Касационна жалба срещу въззивното решение е подала ищцата, която се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна стана, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. Ответникът по касация - ответник по исковете, счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса: Допустимо ли е съдът, при изясняване на фактическата обстановка по делото, да игнорира безспорно установените в хода на производството факти и обстоятелства, да тълкува превратно част от тях, а други да игнорира, да създаде условия за неправилно прилагане на материалния закон и да постанови решение, което да противоречи както с материалния закон, така и с практиката на ВКС. Поддържа, че въпросът е разрешен при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, без да го мотивира. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да бъде допуснато по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва, едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В разглеждания случай въззивното решение противоречи, според жалбоподателката, на материалния и процесуалния закон и на практиката на ВКС и е налице и необоснованост на фактическите и правни изводи на въззивния съд. Това оплакване, с което е обоснован в едната му част поставеният правен въпрос, предполага извършване от касационната инстанция на преценка за правилност на въззивното решение по съществото на материалноправния спор. С други думи - въпросът навежда основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 - 3 ГПК. Наред с това жалбоподателката само е посочила, че касационното обжалване следва да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, без да се е позовала на съдебна практика по смисъла на т. 1, нито е изложила съображения с какво разглеждането на въпроса от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В другата си част поставеният правен въпрос е обоснован с довода, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелствата, че ответникът е злоупотребил със служебното си положение и е предприел действия по дискредитиране на ищцата, съставил е констативен протокол, според който ищцата била уронила престижа на работодателя и на Агенцията по вписванията, нарушила е етичния кодекс и правилата на вътрешния трудов ред, което представлявало нарушение на трудовата дисциплина, че събитието, описано в съставената от ответника докладна записка, е станало достояние на колегите й и това допълнително се е отразило негативно на нейната психика, като е било извън работното място и по време на обедната й почивка, а въз основа на записката е инициирано дисциплинарно производство, чиято крайна цел била отстраняването й от работа; че вследствие на психическия тормоз от страна на ответника за ищцата са възникнали неимуществени вреди. По този довод следва да се посочи, че въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, която приема, че при постановяване на съдебния си акт съдът следва да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства за правнорелевантните факти, както и доводите и възраженията на страните. Доколкото съдът е приел, от една страна, че подаването на докладната записка в случая е в изпълнение правомощията на ответника като носител на ръководни функции в службата, поради което не може да се окачестви като противоправно поведение, и от друга страна, че записката (с посочен в нея констативен протокол от 22.02.2019 г. със съдържанието, изнесено от жалбоподателката) не е подадена при злоупотреба с право, то липсата на изрични мотиви към обжалваното решение по горните обстоятелства не обуславя наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не са налице, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и по последното поддържано основание - това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 750 лева по договор за правна защита и съдействие от 03.09.2024 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.