Определение № 3265 от 05.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1576/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Х. срещу решение № 65/06.03.2024 г. по в.т.д. № 324/2023 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 36/ 02.03.2023г. по гр.д. №159/2022г. по описа на ОС-Разград за отхвърляне иска на касатора срещу ЗД“ЕВРОИНС“ЕАД за заплащане на разликата над 80 000 лв. до претендирания размер от 120 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на Е. Х., загинала при ПТП, настъпило на 27.11.2021г. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗД“ЕВРОИНС“ЕАД оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендира заплащане на разноски за касационна инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че единствено спорен пред него е въпросът за справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД като размер обезщетение за възмездяване на причинените на касатора неимуществени вреди. Обсъдил е гласните доказателства, че касторът и пострадалата са били семейство, установили съвместно съжителство от около 24-25 години, макар и да не са имали сключен граждански брак. Имали са две деца, като всички живеели заедно. Разделяли се, само когато касаторът е бил в чужбина. Съпрузите се разбирали добре, имали са семейни проблеми и спорове, но в рамките на „нормалното за всяко семейство“, без сериозни конфликти. Съпругата не е работела, грижела се за отглеждането на децата. Касаторът е осигурявал издръжката на семейството чрез работа зад граница – работел там по два-три месеца, връщал се за около две-три седмици и пак заминавал. Регулярно е изпращал парични средства. Коментирал е свидетелските показания, че същият е поддържал връзки с други жени, тормозел жена си, за която самата дъщеря Е. подавала сигнали, като починалата много пъти е бягала от дома си с децата и е ходела при него. По-късно обаче отново се връщала при съпруга си, тъй като не искала децата й да растат без баща. След смъртта й касаторът е бил разстроен, което било нормално, но след около три месеца заживял с нова жена. Част от свидетелите са дали показания, че касаторът много тежко е възприел загубата на съпругата си, било му тъжно. След случилото се повече не е ходил в чужбина, останал да се грижи за сина си, средства за издръжка осигурявал чрез инцидентно наемане на работа из селото. По-късно грижите за сина били поети от неговата баба по майчина линия, при която той живеел и понастоящем. ВнАС е заключил, че няма доказателства връзката между касатора и пострадалата да е била по-близка и емоционално наситена. Макар честото и продължително отсъствие на съпруга да е наложено от обективни причини (намиране на работа и осигуряване на средства за издръжка на семейството), тези раздели са дали отражение върху взаимоотношенията между съпрузите. Безспорно смъртта на партньора е причинило на фактическия съпруг морални болки и страдание, като негативните емоции са били овладени и сравнително безостатъчно преодолени предвид това, че касаторът е успял да запълни загубата, създавайки ново партньорство от семеен тип. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът се позовава на хипотеза на очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както поставя правни въпроси, които могат да се обобщят до един и той е за критериите при определяне на „точн паричен еквивалент“ на търпените морални вреди, за да се яви определеното обезщетение за тях „справедливо“ по см. на чл.52 ЗЗД. По поставения обобщен правен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС - ППВС № 4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., в която е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че, за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значения са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай ВнАС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху психическото здраве, емоционален и социален живот на касатора като преди и след произшествието. Решаващият състав е изследвал релевантни за спора доказателства относно последиците, които е търпял касаторът и тяхната продължителност. Съобразена е била и икономическата конюнктура в страната към момента на ПТП, която е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика на ВКС /напр. решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др./ е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Предвид изложеното настоящият състав намира, че произнасянето на въззивния съд не е в отклонение на практиката на ВКС. Не е изпълнена и хипотезата на „очевидна неравилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Всички доводи на касатора касаят оплаквания, че не е определен точен паричен еквивалент на болките и страданията, които е претърпял в резултат на смъртта на жената, с която 25 години е живял във фактическо съжителство, са за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с необсъждане на твърдения и възражения и доказателства и за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд. Същите следва да се квалифицират като касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и изискват проверка по същество на касационната жалба – преценка на извършени от съда процесуални действия, на доводите на страните и на събраните релевантни за спора доказателства. Следователно тези оплаквания насочват към дейност, която не може да бъде проведена във фазата по чл.288 ГПК само от външна страна на обжалвания акт. В случая не се констатира прилагане на несъществуващ/отменен закон, прилагане на закона в противоречие с неговия смисъл, нито формиране на изводите на съда в явно противоречие с правилата на формалната логика и опитните правила. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на ВнАС, а в полза на ответника по касацията да се присъдят разноски за юрисконсулт в размер на 150 лв. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС