Определение № 3422 от 17.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1986/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Р. Ч., представляван от процесуалния му пълномощник - адв. В. О., срещу въззивното решение № 92/30.04.2024г., постановено по в.гр.д. №387/2023г. на Апелативен съд – Бургас, в частта му, с която е потвърдено решение № 947/15.08.2023 г. по гр. дело № 229/2022 г. по описа на Бургаския окръжен съд, за отхвърляне на иска, предявен от касатора, с правно основание - чл. 432, ал. 1 КЗ, за разликата над сумата на присъдения размер от 60 000 лева до пълния предявен размер от 250 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 22.04.2021г., ведно със законната лихва.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизвършване на съвкупна преценка на доказателствения материал по делото и игнориране на събрани гласни и писмени доказателства, без посочване на причината за това. Поддържа, че е налице противоречие между тълкуването по чл. 52 ЗЗД, възприето от въззивния съд, и ППВС 4/68г., като според него апелативният съд не е преценил правилно високия интензитет на претърпените болки и страдания и продължителния период на лечението му - над три години. Изтъква, че получената фрактура на лява бедрена кост е съпътствана с усложнения – локална инфекция, счупване на интрамедуларния пирон, което е наложило отстраняването му, поставяне на нов, като той е претърпял четири оперативни интервенции. Поддържа, че две години по-късно още не се е възстановил напълно, което се констатирало и от медицинската експертиза. С оглед подробно изложените мотиви, счита, че определеното му обезщетение в размер на 60 000 лв. не е справедливо по размер. Претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, неговата отмяна в атакуваната му част и уважаване на претенцията му за неимуществени вреди в пълния предявен размер.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът М. Ч. поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1.„Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, в хипотезата на предявен иск по чл. 432, ал.1 КЗ, и критериите, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия?“;

2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?“;

3. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“

За първите два въпроса касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с т. 11 на ППВС 4/68г. и с практиката на ВКС, обективирана в решение №50103/05.01.2024г. по т.д. №1505/2022г., 2 т.о., опр. № 1402/02.06.2023г. по гр.д. №248/2023г., 4 г.о., а по третия въпрос – в противоречие с решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г., 2 т.о. и решение № 4/08.03.2021г. по т.д. № 2940/2019г., 2 т.о.

Ответникът по касационната жалба – „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – юриск. Й., по съображения, подробно изложени в отговора от 19.07.2024г. Поддържа, че определеното по размер обезщетение не е несправедливо занижено, като дори съдът бил отчел и факт, нямащ отношение към неимуществените вреди, а именно продължителната неработоспособност на ищеца, което би било относимо към претенция за пропуснати ползи от неполучени доходи, каквато не е предявявана. Предвид изложеното претендира оставяне в сила на решението, както и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Бургас е приел, че страните не спорят, че е настъпило ПТП на 22.04.2021г., в [населено място], по вина на застрахован при ответника водач на лек автомобил марка “Рено“, модел “Лагуна“, навлязъл в кръстовището, непропускайки движещия се по път с предимство мотоциклет марка “Хонда“, управляван от пострадалия М. Р. Ч., който бил със специална екипировка и предпазна каска. Вследствие на удара, ищецът получил увреждане на здравето, изразяващо се в средна телесна повреда. Въззивният съд е отчел, че за деянието с влязлото в сила на 24.12.2022г. съдебно решение № 1141/08.12.2022г. по АНД № 4251/2022г. по описа на РС-Бургас, водачът М. е бил признат за виновен за настъпилото по описания механизъм ПТП, причинявайки на М. Р. Ч., по непредпазливост средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява бедрена кост, което увреждане води до трайно затруднение движението на ляв, долен крайник за срок от 4-6 месеца, при обичаен ход на оздравителния процес – престъпление по чл. 343, ал.1, б.“б“, вр. чл. 342, ал.1 от НК, вр. чл.50, ал. 1 от ЗДвП, като на основание чл.78А от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лв.

Въззивният съд е възприел от съвкупността от представените медицински документи и експертното заключение на вещото лице - д-р Х. Х., че процесът на лечение на ищеца е бил сложен и се е осъществил чрез няколко оперативни интервенции, медикаментозно лечение, с редица усложнения: локална инфекция, счупване на интрамедуларния пирон, отстраняване на същия и поставяне на нов пирон. Посочил е, че оздравителният процес е надхвърлил обичайния период от 6-8 месеца и не е приключил повече от 2 години, като с решение на ТЕЛК № 93099 от 122/ 28.06.2023г. е определена 50 % трайна нетрудоспособност на пострадалия. Кредитирал е посоченото от експерта, че при преглед на пострадалия на 07.04.2023г., той все още не бил с нормална походка и е куцал.

По размера на обезщетението, позовавайки се на описаните по чл. 52 ЗЗД критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, чрез отчитане на конкретните икономически условия в страната, АС – Бургас е посочил, че ищецът е в млада възраст (роден през 1996 г.), изпаднал е в продължителна нетрудоспособност, дълъг период от време е бил зависим от грижите на своята майка за ежедневно обслужване. Приел е, че получената травма на крака е довела до обездвижване, като лечението е било съпътствано със сериозни усложнения, надхвърлен е обичайния и нормален срок за възстановяване и все още травмата не е напълно отзвучала, макар и при положителна прогноза. Въззивният съд е посочил, че за период от повече от две години ищецът е търпял силни болки, с различен интензитет, като е обичайно при такова състояние да изпитва страх и тревожност както за пълното си възстановяване, така и за пълноценната си работоспособност. С оглед горното въззивният съд е приел за справедливо обезщетение сумата от 60 000 лв. като паричен еквивалент на доказаните по делото неимуществени вреди. Посочил е, че над тази сума обезщетението би било несъответно на доказаните по делото вреди, като се е позовал на заключението на вещото лице - д-р Х., че към месец юли 2023г. болевият синдром е отзвучал, а при подходяща рехабилитация се очаква пълно възстановяване. В частта за имуществените вреди, АС – Бургас е отменил частично решението на ОС – Бургас, като по тези претенции решението е влязло в сила. Въззивният съд е потвърдил акта в частта за обезщетението за неимуществени вреди.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първите два поставени от касатора въпроса, за съобразяване с принципа на справедливостта на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и критериите за определянето му, и задълженията на съда да обсъди всички обстоятелства и съпостави всички доказателства с критериите по чл. 52 ЗЗД, са взаимосвързани и обуславящи изхода на спора предвид мотивите на въззивния съд и обосновават общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поддържан от жалбоподателя. Разрешаването им не е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, а в съответствие със същата. В Постановление № 4/1968г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е указано на съдилищата, че при определяне на размера му следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите на съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието "справедливост". Апелативният съд е преценил подробно и мотивирано всички относимите обективни обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетението, като е отчел годината на извършване на противоправното деяние – ПТП, а именно - 2021 г., възрастта на пострадалия към датата на ПТП /25 години/, социалното му положение, отражението върху психиката му, възстановителния период, както и конкретните особености на случая. Отбелязал е младата му възраст и получените усложнения в лечението на травмата, както и продължителния период на възстановяване, надхвърлящ две години. Определянето на обезщетение в размер, по-нисък от претендирания от ищеца с прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, не е обусловено от несъобразяване с релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии или необсъдени доказателства, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед на установените в хода на делото факти, справедливият паричен еквивалент на вредите, които е претърпял ищецът, е възприетата сума от 60 000 лв. Представените от касатора решения на ВКС, с които се сочи противоречие, са за определяне на обезщетение в конкретни случаи, с различни травми, макар и част от тях да включват и фрактура на крайник, но там не е само и единствено такава и са неотносима казуистична практика, с оглед характера и вида на претърпените от ищеца вреди, причинени при процесното ПТП. Тези актове са постановени при различни хипотези и не могат да обосноват отклонение на въззивния съд от трайната практика на ВКС. С оглед горното по тези въпроси разрешението на апелативния съд не е в противоречие, а съгласно практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият поставен въпрос във връзка с съобразяване на обезщетението за неимуществени вреди с определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“ и инфлационните процеси, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като макар да е свързан с изводите на съда и обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторът. Настоящият състав не констатира при осъществяването на решаващата си дейност въззивният съд да се е отклонил от указанията, дадени в постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и от цитираната от касатора, а и служебно известна на състава, практика на ВКС, обективирана в решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др.. Константна е практиката на ВКС, че конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие служат като ориентир за размера на обезщетението и се преценяват към датата на застрахователното събитие, а не към датата на предявяване на иска или на постановяване на решението. Съгласно практиката нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД, а могат да бъдат съобразявани наред с указаните в т. ІІ от ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на принципа за справедливост. При мотивиране на решението си апелативният съд е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като е съобразил общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата – 22.04.2021г., отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени, а е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и мн.др., според която те са само индиция за икономическата конюктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Представените от касатора решения на ВКС, са неотносими като постановени при различни обстоятелства – решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. №1948/2013 г. на ІІ т.о. е за обезщетение при смърт, и не обуславят извод за приемане на нещо различно по поставения въпрос. Предвид горното не може да се приеме, че е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, на което се позовава касаторът.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е заявил искане и следва да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. На основание чл.78 ал. 3 от ГПК, касаторът следва да заплати в полза на „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД направените по делото разноски за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.