Определение № 2159 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4260/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№6109/20.07.2023 г., подадена от З. Й. Н. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв. Ю. Й. С. от САК, срещу решение №364, постановено на 12.06.2023 г. от Софийски окръжен съд, ІІ въззивен състав по в.гр.д.№251/2023г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на З. Й. Н., че П. А. Н. е собственик на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [улица] площ от 904 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 88, кв. 22, парцел VІІІ, заедно с находящите се в имота сгради, както следва: сграда с идентификатор [№] с площ от 70 кв.м., предназначение: жилищна сграда, еднофамилна, брой етажи: 1; сграда с идентификатор [№] с площ от 29 кв.м., предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, брой етажи: 2; сграда с идентификатор [№] с площ 27 кв.м., предназначение: гараж; сграда с идентификатор [№] с площ от 27 кв.м., предназначение: друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, брой етажи: 2 и З. Й. Н. е осъдена да предаде на П. А. Н. владението на така описания недвижим имот, както и да му заплати сторените по делото разноски в размер на 419.05 лв. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да анализира в цялост свидетелските показания; 2.Следва ли съдът да обсъди свидетелските показания след съпоставка на всички изнесени от свидетелите факти, да изложи мотиви защо дава вяра на показанията на определен свидетел, а на друг не, вземайки предвид начина, по който е узнал фактите, както и способността и волята му да ги възприеме вярно. По така поставените въпроси касаторът се позовава на решение №79 от 12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на ІV г.о. на ВКС. Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Посочва, че въззивният съд е постановил решението си при неясни мотиви и дори при липса на такива изцяло, от което не би могло да се разбере как точно е формирано вътрешното убеждение на съдебния състав, което го е мотивирало да постанови своето решение. Поддържа, че при предявен иск по чл. 108 ЗС ищецът следва да проведе доказване, че има правото на собственост и да докаже, че ответникът реализира фактическа власт върху имота, а в тежест на ответника е да противопостави възражение, че има основание да осъществява такава фактическа власт. В случая навежда довод, че доколкото се претендира ревандикиране на имот, състоящ се от няколко сгради, то следва да бъде доказано, че ищецът е собственик на всяка една от тях поотделно, като твърди, че в производството по делото не са били събрани категорични доказателства в тази насока, както и че към момента на предявяване на иска ответницата е реализирала фактическата власт върху целия имот и всяка отделна сграда, респ. недоказано е, че фактическата власт е предадена в хода на производството. В този смисъл поддържа, че съдът не е отчел в правилна степен събраните гласни доказателства. Ответникът по касационна жалба не изразява становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: П. А. Н. е предявил срещу З. Й. Н. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото му на собственост и предаване на владението върху процесния недвижим имот, с твърдението, че е придобил правото на собственост въз основа на сключен на 06.12.2019г. договор за покупко-продажба. Твърди, че почти веднага след като купил имота, майка му З. Й. Н. пожелала да живеят в този имот заедно и известно време живели добре и в разбирателство, но впоследствие отношенията им се развалили драстично и дори по обвинение в домашно насилие бил принудително отстранен от имота до 31.08.2020г. с решение на съда. При опита да се върне в имота бил посрещнат със скандали и заплахи, че отново ще бъде образувано дело за домашно насилие. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК З. Й. Н. е оспорила така предявения иск с твърдението, че сключеният на 06.12.2019г. договор за покупко-продажба е нищожен поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави. Посочила е, че пред Районен съд-Пирдоп е образувано гр.д.№336/2020г. по предявен от нея и дъщеря й Д. А. Г. против П. А. Н. иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за обявяване нищожността на договора за покупко-продажба. С определение от 11.12.2020г. първоинстнанционният съд е спрял производството по делото до приключване на производството по гр.д.№336/2020г. и е възобновил същото на 26.09.2022г. В отговора е наведен довод, че П. А. Н. не е единствен собственик на имота, тъй като тя и починалият й съпруг А. Н. са продали свои недвижими имоти в [населено място], за да закупят къща в селото и се договорили със собствениците К. П. К. и сина й П. И. К., предали им сумата от 35 000 лв., за което дори се наложило А. Н. да изтегли и кредит. Извършили и ремонт в къщата, но на 19.07.2019г. А. Н. починал, като неговата последна воля била имотът да се запише в нотариалния акт на З., П. и Д., на което обаче П. категорично се противопоставил и като купувач в нотариалния акт бил вписан само той. Поддържа, че след като е заплатила половината от цената на имота, то има основание за владението му. Тези доводи свързва с възражението за нищожност на договора за покупко-продажба. Твърди също така, че П. А. Н. разполага с ключове от имота и следователно го владее, като наред с това владение осъществява и неговата сестра Д. А. Г., която живее в имота със съпруга си и четирите си деца. От фактическа страна, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че чрез договор за покупко-продажба (н.а.№3, том ІV, рег.№5815, дело №557/2019г.), сключен на 06.12.2019г., К. П. К. и П. И. К. са продали на П. А. Н. УПИ, находящ се в [населено място], на [улица], с площ от 897 кв.м., който според действащия тогава регулационен план на селото е представлявал парцел VІІІ-88 в кв. 22, заедно с построените в имота сгради: едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 74 кв.м., едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 29 кв.м., масивен гараж със застроена площ от 27 кв.м. и навес със застроена площ от 27 кв.м. Взето е предвид, че с оглед представените актуални скици закупеният през 2019г. недвижим имот към настоящия момент представлява ПИ с идентификатор [№], а построените в него сгради са съответно с идентификатори [№], [№], [№] и [№]. Съобразено е, че с влязло в сила решение №277 от 25.07.2022г. по в.гр.д.№128/2022г. на Софийския окръжен съд е отхвърлен предявеният от З. Й. Н. и Д. А. Г. срещу П. А. Н. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 06.12.2019г. Възпроизведени са показанията на разпитаните по делото свидетели, съдържащи данни за осъществяваната фактическа власт върху имота, вкл. че П. А. Н. разполага с ключ от имота, както и че в имота освен майка му З. Й. Н. живее и сестра му Д. А. Г., ползването на сградите и дворното място и обстоятелствата, при които П. А. Н. е напуснал този имот. При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесния поземлен имот и построените в него сгради по силата на договора за покупко-продажба, обективиран в н.а.№3, том ІV, рег.№5815, дело №557/2019г., като това придобивно основание е било неуспешно оспорено от З. Н. в отделен процес. Съобразено е, че в настоящия процес не са наведени други възражения срещу правото на собственост и е направен извод, че релевирания титул за собственост на ищеца следва да бъде зачетен като доказателство за претендираните от него права. Взето е предвид, че признание в този смисъл е направено от процесуалния представител на ответницата в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд. За неоснователен е приет доводът, че искът е неоснователен, тъй като ищецът бил живял в къщата само два месеца. Изложени са съображения, че за разлика от владелческите искове, за предявяването на които законът изисква ищецът да твърди, че владее или държи вещта определен период от време, при ревандикационния иск такова условие няма, като с иска по чл. 108 ЗС се защитава не фактическото състояние „владение“, а правомощието „владение“ като елемент от вещното право на собственост, което възниква от момента на придобиване на собствеността, независимо дали към този момент имотът се владее от собственика или не. С оглед на това е прието, че първата предпоставка на ревандикационния иск, а именно, че ищецът е собственик на процесните недвижими имоти, е надлежно доказана. Изложени са съображения, че защита по чл. 108 ЗС се дава само на собственик на вещ, чието владение е било отнето. Въз основа на показанията на св.П. и св.Г. е прието за установено, че ответницата живее в процесния имот, като реално ползва ПИ с идентификатор [№], първия етаж от сградата с идентификатор [№] и първия етаж от двуетажната „вилна“ сграда с идентификатор [№], като видно от отговора на исковата молба и изявленията й в хода на производството (включително устните състезания пред въззивния съд), тя се счита за собственик, респ. съсобственик на имота с оглед преддоговорните отношения преди закупуването му и твърденията й за предоставянето на средства за тази цел. Поради това, независимо че за уважаването на иска по чл. 108 ЗС разграничаването между владение и държане има само принципно значение, въззивният съд е приел, че в случая са налице обективният и субективният елемент на владението, т.е. ответницата е не само държател (което се установява от свидетелските показания), но и владелец на посочените обекти. Във връзка с това за неоснователен е приет доводът, че ищецът владее изцяло имота, след като притежава ключове от същия и по всяко време може при желание за пребивава в него. Съобразено е, че фактът, че ищецът притежава ключове от имота, е установен от показанията на св.П. и Г., но е прието, че това не изключва владението на З. Н.. Изложени са съображения, че е без правно значение, че ищецът разполага с ключ от имота, след като достъпът му до същия е ограничаван от ответницата по иска. Посочено е, че притежаването на ключ не може да бъде приравнено на наличие на достъп, ако е установено извършването на действия, които препятстват този достъп и реалното ползване на имота. Прието е, че в случая е установено фактическо ползване на част от процесните имоти от страна на ответницата по иска, което предполага най-малкото да ги държи, което не дава възможност на ищеца да упражнява върху тях въздействие от същия вид. Съобразено е при това, че ответницата не доказва наличието на годно правно основание за нейното владение. За неоснователен е приет доводът, че тя пребивава в имота по покана на трето за спора лице - нейната дъщеря и сестра на ищеца. Изложени са съображения, че искът по чл. 108 ЗС е вещен, т.е. надлежен ответник по него е именно лицето, което обективно владее или държи вещта, независимо от субективното му отношение към този факт, както и от евентуални негови уговорки с трети лица, на които основава владението или държането си. За недоказани са приети наведените по делото доводи за намерени и уговорки между страните преди закупуването на имота. Прието е, че няма данни и за съвладение или за съвместно държане на процесните обекти на собственост от ищеца и ответницата, доколкото единственият безспорно установен по делото достъп на ищеца до имота е бил инцидентен и със съдействието на полицията. Поради това е прието, че е изпълнена и втората предпоставка за уважаване на предявения ревандикационен иск, а именно, че ответницата владее без основание част от процесните имоти. За неоснователен е приет и доводът на З. Н. за неправилна преценка на доказателствата по делото и за формиране на погрешни изводи от страна на първоинстанционния съд, противоречащи на доказателствата и на закона, като е съобразено, че този довод е бланкетен и общо формулиран. С оглед така изложените от въззивния съд съображения, данните по делото и при съобразяване на очертания от подадените от З. Й. Н. въззивна и касационна жалби, следва да се приеме, че не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси. На първо място следва да се отбележи, че процесуалният закон в разпоредбата на чл. 272 ГПК изрично предвижда възможността въззивният съд, когато потвърждава първоинстанционното решение, при мотивиране на своето решение да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Последователно в своята практика ВКС приема, че въззивният съд дължи произнасяне с решението си само в пределите на въззивната жалба, с която е сезиран и върху предмета на първоинстанционното решение, т.е. той може да се произнася само по онези части на първоинстанционното решение, които са били обжалвани с въззивната жалба, съответно не може да разглежда доводи и искания, които не са разгледани от първата инстанция. Въззивният съд разглежда служебно валидността на решението, допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен и дължи произнасяне само по наведените в жалбата доводи - чл. 269 ГПК (решение №230/10.11.2011г. по гр.д.№307/2011г. на ІІ г.о. на ВКС). Въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение на спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите си, ако въззивната жалба съдържа оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и когато в жалбата или в писмения отговор е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили (решение №60088/28.06.2021г. по гр.д.№3948/2020г., I г.о. на ВКС и посочените в него решение №22/29.06.2017г. по гр.д.№2113/2016г., I г.о. на ВКС, решение №141 от 04.01.2021г. по гр.д.№478/2020г., I г.о. на ВКС, обобщаващо практиката на ВКС, както и решение №200 от 21.10.2013г. по гр.д.№2254/2013г. на II г.о. на ВКС и посочените в него т.4 на ППВС №7/1965г. и решение №93 от 06.07.2010г. по т.д.№808/2009г. на I т.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като се е произнесъл по наведените пред него доводи и оплаквания. Въззивната жалба не е съдържала доводи, касаещи извършения от първоинстанционния съд анализ на свидетелските показания, вкл. за липсата на съображения и мотиви защо първоинстанционния съд дава вяра на показанията на разпитаните пред него свидетели и именно поради това в постановеното от въззивния съд решение липсват съображения в тази насока. Съдържащите се във въззивната жалба, подадена от З. Й. Н., оплаквания са изцяло правни, т.е. касаят правните изводи на първоинстанционния съд и се основават на доводи, които въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС детайлно е обсъдил. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението правни въпроси, доколкото и въззивният съд не се е произнасял по тях. При това следва да се отбележи, че свидетелските показания са били обсъдени от първоинстанционния съд, върху дейността на който ВКС не разполага с правомощието да осъществява контрол. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни пороци на обжалваното въззивно решение в настоящия случай не се установяват. Крайните изводи на въззивния съд се основават на фактите и обстоятелствата, които са посочени в решението като установени от събраните по делото доказателства, като тези факти и обстоятелства са подведени от съда под приложимите правни норми. Тези изводи са надлежно мотивирани и обосновани. Мотивите към обжалваното решение са последователни, логични и съдържат произнасяне по всички, наведени с въззивната жалба доводи и оплаквания при съобразяване с трайно установената практика на ВКС, както и с правилата на формалната житейска логика. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение