Определение № 60420 от 01.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2211/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 261232/06.01.2021 год. на Л. П. П. и С. П. М., в качеството им на конституирани в производството наследници на починалия ответник П. Х. М., чрез пълномощника им адв. К. Л.. Касаторите не са доволни от въззивното решение № 260645 от 19.10.2020 год., постановено по в. гр. д. № 11025/2019 год. по описа на Софийски градски съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 25.04.2019 год. по гр. д. № 58129/2016 год. на Софийски районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на П. Х. М., че Н. К. С. е собственик на основание наследствено правоприемство на недвижим имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с площ по скица от 678 кв. м. Касаторите се позовават на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК релевират доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените в него четири групи въпроси. Поддържат, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайно установената практика на Върховния касационен съд, както и че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно, се позовават на „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, обусловена от наличие на явна необоснованост, доколкото не били взети предвид договорът от 29.01.1986 год. и спогодбата от 17.06.1975 год., както и неизпълнението на поетите с тях задължения на ищцата, респ. нейните наследодатели. От ответницата по касация Н. К. С., чрез адв. М. М., е постъпил писмен отговор в срок, в който се излагат доводи за неоснователност на жалбата, като се моли същата да бъде оставена без уважение и да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. За да постанови решението въззивният съд е приел за необосновани доводите на ответника, че по делото е налице привидно и прикрито съглашение, според което той се явява собственик на 1/2 от процесния имот. Проследявайки хронологията при неговото придобиване е достигнал до констатацията, че правата на наследодателката на ищцата произтичат от съдебно решение, постановено през 1976 год. в производство по съдебна делба, в което участва като страна и ответникът П. М. и според постановеното решение имотът е поставен в дял на Н. С. и Р. М.. Последвала е съдебна спогодба от 25.11.1980 год., при която е извършена делба на имота на два дяла, като Н. С. е станала изключителен собственик на спорния имот, а впоследствие собствеността е придобита от нейната внучка по силата на наследствено правоприемство, а именно ищцата Надежда С.. Съдът е отказал да кредитира представеното от ответника споразумение от 29.01.1986 год., тъй като от приетата по делото съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписът под № 2 в споразумението вероятно не е положен от В. Н. С. в качеството ѝ на законен представител на непълнолетната по това време ищца Н. С.. В този смисъл е отхвърлил твърдението на ответника, че този договор се явява писмено начало, от което да се зачита придобивна давност. В мотивите на решението са обсъдени и приетите по делото свидетелски показания, като е формиран извод, че въз основа на тях не може да бъде установено по категоричен начин, че ответникът е осъществявал фактическа власт върху имота. Освен това е отбелязано, че същият сам е опровергал твърденията си за своене на имота, като е представил проект на договор от 20.01.2005 год., с който е предложил да изкупи имота от ищцата С.. Така мотивиран, въззивният съд е приел за доказано правото на собственост върху процесния имот на ищцата, а направеното от ответника възражение за изтекла в негова полза придобивна давност за неоснователно, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на предявения установителен иск. По релевираните основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав намира следното: Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. Първите две групи въпроси от изложението са както следва: „1. При направено възражение за наличие на прикрита сделка, следва ли съдът да се произнесе за наличие на такава сделка и нейните последици чрез изследване на конкретните обективни данни? Кога и при какви условия съдът следва да приложи правилата за прикрито споразумение?“ и „2. След като страните са се съгласили да бъдат обвързани от прикрита сделка и ако са налице доказателства за наличие на такава, следва ли съдът да отхвърли иск за установяване на собственост от страна на някоя от договарящите страни? Каква е правната същност на извършените действия от наследодателите на ищцата в спогодбата от 1975 год. и договорът от 1986 год. и имат ли те обвързваща сила по отношение на наследниците?“. Така поставените въпроси са общо и абстрактно формулирани, без да е аргументирана връзката им с фактическите констатации и изведените въз основа на тях правни изводи на съда по конкретното дело. Изложените в тази връзка твърдения не кореспондират с мотивите на въззивния съд, а съображенията на касатора, посредством които се обосновава противоречие с цитираните решения на ВКС, по съществото си представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат проверявани в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Въззивният съд е изложил конкретни и ясни мотиви по отношение неоснователността на твърденията за наличие на прикрита сделка, като се е обосновал с наличието на влязло в сила решение, което дори и постановено в привиден процес обвързва страните по аргумент от чл. 299, ал. 3 ГПК. В допълнение е взето предвид и приетото заключение на вещото лице, посредством което е установена неавтентичността на положения подпис от страна на законния представител на ищцата в договора от 1986 год. В този смисъл липсва противоречие с цитираните решения, а именно: решение № 35 от 1.III.1966 год. на ВС по гр. д. № 195/65 год., ОСГК, в което е прието, че при искове на привидни сделки (чл. 17 ЗЗД) следва да се установят действителните отношения на привидност независимо от становището на ищеца, че симулативната сделка е действителна и че зад нея не се прикрива друга сделка и решение № 72 от 25.06.2018 год. на ВКС по гр. д. № 1934/2017 год., IV г. о., съгласно което разкриването на прикритата сделка се осъществява чрез изследване на конкретни обективни данни, съпоставени по между си и с оглед твърденията на страните. Цитираното решение № 691 от 02.02.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1620/2009 год., I г. о., няма нищо общо с поставените въпроси, доколкото касае приложението на чл. 53, ал. 2 ЗКИР. В т. 3 от изложението е поставен следният въпрос – „Следва ли въззивният съд при решаване на делото по същество да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?“. Въпросът обуславя решаващите изводи на съда, но по отношение на него не се обосновава наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка на база на събраните в хода на делото относими доказателства, като е изложил кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти, защитните тези на страните и приложимите правни норми, съобразно предявения иск и очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС са изпълнени. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК такова произнасяне от въззивния съд по исканията, доводите и възраженията на страните, каквото те считат за неправилно. Независимо от становището по горния процесуалноправен въпрос, произнасянето на въззивния съд по възражението на ответника за придобиване на имота по давност имплицитно включва и произнасяне по представените писмени доказателства относно довода му за началото на писмено доказателство. С оглед на това формулираният в т. 4 от изложението въпрос: „С какви доказателства е допустимо доказването на началото на придобивна давност по чл. 79 ЗС и попада ли в обхвата на доказателствата писмен документ – договор от 1986 год., който не е оспорен по съдържание?“, респ. останалите писмени доказателства относно твърдяното вътрешно споразумение между наследниците и значението им за поддържания от ответника придобивен способ са относими към изхода по спора и, доколкото не са намерили разрешение в сочената от касаторите съдебна практика, обосновават наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,