Определение № 98 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3874/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. К., срещу решение № 129/06.04.2021 г. по в.гр.д. № 1093/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отменено решение № 2491/31.07.2020 г. по гр.д. № 9/2020г. на Районен съд – Гоце Делчев в частта, в която „Пирин Текс Продакшън“ ЕООД е осъден да заплати на К. И. К. сумата над 5381,60 лв. до претендирания пълен размер от 8497,20 лв. – обезщетение за оставане без работа за периода 05.03.2020 г. до 08.05.2020 г., като в тази част искът е отхвърлен. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която са уважени предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно на уволнението му, извършено със заповед №9197/07.11.2019г. на управителя на „Пирин Текс Продакшън“ ЕООД, гр. Гоце Делчев и за възстановяването му на работа на заеманата от него длъжност преди уволнението – „механик“, както и в частта, в която е присъдено обезщетение за оставане без работа в размер на 5381,60 лв. за периода от 08.11.2019 г. до 04.03.2020г. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. За допускане на обжалването касаторът се позовава на 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: 1/ Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като се е произнесъл служебно по въпрос, с който не е бил сезиран? С оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението? – твърди се противоречие с решение № 145 от 28.01.2021 г. по т.д. № 2739/2019 г. на ВКС, І т.о.; решение по гр.д. № 917/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение по т.д. № 2673/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. и Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК; 2/ Може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение извън посоченото във въззивната жалба при ограничението на чл. 269, изр. 2 ГПК? – посочва се противоречие с решение № 149 от 10.09.2019 г. по гр.д. № 2779/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е постановил акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си? – твърди се противоречие с решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 4/ Противоречи ли на закона (ГПК) практиката на ВКС, в която съдът допуска възможността да не спазва закона в частта, в която е предвидена преклузия за събиране на доказателствата, за събиране на нови доказателства след настъпила преклузия?; 5/ Противоречи ли на закона практиката на ВКС, в която съдът вменява в тежест на работника да доказва целия 6-месечния период, в който е останал без работа, след като вече е представил трудовата си книжка за констатация и правният интерес от доказване на започване на работа е на работодателя?; 6/ Противоречи ли на закона практиката на ВКС, ако производството по делото приключи пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд, преди да е изтекъл 6-месечният период по чл. 225 КТ работника да представи трудовата си книжка за констатация дори пред ВКС въпреки настъпилата преклузия?; 7/ Допустимо ли е съдът да се произнесе, че няма да спази закона, предвиждащ преклузия на събирането на доказателства, само за да вмени в тежест на работника да докаже факт, обратен на вече доказания (в смисъл, че с представянето на трудовата си книжка работникът вече е доказал, че е останал без работа поради уволнението, но съдът да му вмени в тежест да докаже и обратния факт, че вече е започнал работа, който факт е в интерес на работодателя)? По въпроси от четвърти до седми се сочи противоречие с Решение на Съда на ЕС от 25.01.2007 г. (С-403/04 Р и С-405/04 Р). Според касатора поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба „Пирин Текс Продакшън“ ЕООД взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: По делото е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищецът К. И. К. е заемал длъжността „механик“ с място на работа „шивашки цех“. На 08.10.2019 г. на ищеца е връчено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращение в щата и същото е прекратено със заповед № 9197 от 07.11.2019г.. По делото е представена заповед №17-У98 от 27.08.2019г. за промени в длъжностното щатно разписание – съкращаване на 2 бр. от длъжност „механик“, отдел „технически персонал“, считано от 02.09.2019г. и въззивният съд е приел, заповедта е неясна, доколкото в посочения отдел има различни длъжности механик (шевни машини, кроялна техника, електроника, машини и инструменти, компютърна техника, нестандартно оборудване и монтаж) и работодателят не е установил, че се съкращават именно бройките за длъжността „механик шевни машини“, което е в негова тежест. Също така въззивният състав е приел, че представените доказателства за извършен подбор не съответстват на изискването за доказване на такъв, извършен по определените в закона критерии. В тази връзка е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е незаконосъобразно и исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ следва да бъдат уважени. По отношение на претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ въззивният съд е посочил, че съгласно Тълкувателно решение № 6/2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, в доказателствена тежест на работника е да установи оставането му без работа в периода от шест месеца след прекратяване на трудовия договор. Приел е, че работникът е приложил доказателства за оставането си без работа само до 04.03.2020г., когато в съдебно заседание пред първа инстанция е представена трудовата му книжка и е констатирано, че към този момент няма вписване за последващо трудово правоотношение при друг работодател. След тази дата е приел, че няма доказателства за останалата част от периода, определен от закона за получаване на обезщетение и до шестмесечния срок- 08.05.2020год., който е изтекъл и преди приключване на делото в първа инстанция. Затова въззивната инстанция при оспорване от ответника както в отговора на исковата молба, така и в производството пред първа инстанция, изрично заявено в съдебно заседание след увеличение на размера на претендираното обезщетение, че оспорва иска с правно основание чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225 КТ по основание и по размер, заявено и в писмена защита по делото, представена в дадения от съда срок и поддържано изрично оплакване в тази връзка във въззивната жалба, че не е установено оставането без работа на ищеца за целия период след като констатацията от трудовата книжка е извършено на 04.03.2020год. е разгледала доводите и доказателствата по делото и е присъдила обезщетение за периода от 08.11.2019 г. до 04.03.2020г. и в размер, съобразно заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Срещу въззивното решение, в частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено по отношение на исковете по чл.344, ал.1т.1 и т.2 КТ, които са уважени, както и е уважен частично искът по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225 КТ не е подадена касационна жалба и същото е влязло в сила. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. По поставените в изложението по чл.284, ал.3 ГПК въпроси- първи, втори и трети въпрос, касаещи правомощията на въззивния съд, същите са от обуславящо значение за крайния извод на съда, но в случая не са разрешени в противоречие с чл.269 ГПК, с ТР№1/2013год. по т.дело №1/2013год. на ОСГТК, т.1, както и с цитираната практика на ВКС. От една страна въпросите се основават на разбиранията на касатора за изложеното във въззивната жалба, които видно от съдържанието й не са в смисъла, посочен от касатора. Въззивникът е обжалвал първоинстанционното решение изцяло. Във въззивната жалба е оспорил изрично и правилността на извода на първоинстанционния съд, че искът за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е основателен и доказан за целия претендиран период от шест месеца, като е изложил своите доводи, че освен, че е оспорил този иск по основание и в претендирания размер, е развил още в писмените бележки в първоинстанционното производство, които е представил в дадения от съда срок и преди преключване на делото защо този иск е останал недоказан за част от претендирания период след като констатацията на вписването в трудовата книжка на ищеца е направена към 04.03.2020год. и за последващия период до 08.05.2020год., въпреки, че първоинстанционното производство е приключило по-късно не са представени доказателства. Следователно предмет на въззивна проверка е било изцяло първоинстанционно решение и всички доводи на въззивника за неправилността му, включително по иска за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и в която част и в доклада на делото е разпределена доказателствената тежест за ищеца, както и няма приети права и обстоятелства, които се признават или да е прието, че не се нуждаят от доказване. Основателността на този иск предполага да бъде доказан периодът, за който работникът твърди да е останал без работа и за шест месечен срок, за който има право на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. Именно в тази връзка въззивният съд при изричните доводи във въззивната жалба на ответника за недоказаност на иска е обсъдил събраните по делото доказателства за оставяне на ищеца без работа за посочения период. Въззиваемият се е запознал с доводите на въззивника при връчването на препис от въззивната жалба и е имал възможност да изложи становище по тях в отговора си, което е направил, като е посочил, че с констатацията от трудовата книжка е доказано оставането без работа за целия процесен период. В този смисъл въззивната инстанция нито е излязла извън правомощията си, произнасяйки се по незаявени твърдения и без оплаквания, нито се е произнесла по доводи, по които другата страна не е могла да изрази становище. В тази връзка въззивният съд, като такъв по същество, е осъществил самостоятелна решаваща дейност по разглеждане и разрешаването на спора и с оглед правомощията му съгласно чл.269 ГПК след като се е произнесъл служебно по валидността на решението и по допустимостта, като е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по останалите въпроси се е произнесъл само по доводите, посочени в жалбата и при преценка на събраните доказателства е приел, че искът за обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение е частично основателен само за периода от 08.11.209год. до 04.03.2020год. и за сумата от 5381,60лв. Едва към касационната жалба ищецът е представил ново доказателство- служебна бележка от Агенция по заетостта за регистрацията на ищеца като безработен за периода 11.11.2019год. до 07.12.2020год., което включва и процесния период, като не е имало пречки да я представи до края на устните състезания в първа инстанция или с отговора на въззивната жалба. Относно поставените четвърти, пети и шести въпрос, същите не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно ТР№1/2009год. на ОСГТК на ВКС. Те не са обусловили решаващите изводи на съда, а са поставени общотеоретично, във връзка със съпоставяне на цитирани решения на ВКС с разпоредби на ГПК (без да се посочва конкретно кои) за проверка за евентуално противоречие на тази практика със закона. Съгласно даденото в ТР №6/2013год., постановено т.дело №6/2013год. на ОСГК на ВКС разрешение е, че при предявен иск по чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр. с чл.225, ал.1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Както процесуалния закон, така и съдебната практика на ВКС трайно приема, че липсата на отговор на исковата молба от ответника не освобождава ищеца от задължението да докаже правнорелевантните факти, на които основава претенцията си. В случая след като периодът на претенцията по чл.225, ал.1 КТ се формира в хода на делото в първа инстанция, ищецът, който претендира обезщетение за имуществени вреди в резултат на незаконното уволнение, изразяващи се в пропуск да получи трудово възнаграждение за период от шест месеца следва да докаже факта на оставяне без работа именно за исковия период и размера на последното получено преди уволнението трудово възнаграждение и каквато възможност е имал до края на устните състезания в първа инстанция, евентуално в срока за отговора на въззивната жалба с оглед доводите в нея. По отношение на поставения седми въпрос в изложението същия е некоректно зададен и представлява интерпретация на касатора за действията, извършени от въззивния съд. Доказателствената тежест по предявените искове е била разпределена от районния съд, като в тази връзка страните не са направили възражения за допуснати нарушения в първоинстанционното или във въззивното производство. Въззивният съд нито е правил ново разпределение на доказателствената тежест, нито е приел различна тежест на доказване на релевантните за спора факти от страните. Следва да се посочи и че цитираното от касатора решение на Съда на ЕС от 25.01.2007г. (С-403/04 Р и С-405/04 Р) е неотносимо и касае производство по спор във връзка с наложени глоби за нарушение, състоящо се в сключването на антиконкурентно споразумение и е постановено при различна фактическа обстановка и различен процесуален ред. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо да се посочи следното: За да е налице това основание, следва произнасянето по поставения правен въпрос да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не обосновава наличието на посоченото основание за допускане на касационно обжалване – не цитира практика на ВКС, в която според него законът е тълкуван неточно или която се нуждае от осъвременяване. В изложението към касационната жалба това основание е посочено бланкетно. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Оплакването на касатора се свежда до неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, произтичаща от неправилно тълкуване на материалния закон и процесуални нарушения. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението трябва да са от такова естество, че да не е нужно да се извършва проверка на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Разноски на ответната страна за производството пред касационната инстанция не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства да са сторени такива и в какъв размер. Воден от горното, Върховният касационен съд,