Определение № 5069 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2388/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. К., чрез пълномощник адв. М. П., против въззивно решение № 90/21.01.2026 г., постановено по възз.гр.д. № 1891/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение № 2142/16.05.2023 г. по гр. д. № 11661/2022 г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което е отхвърлен, предявения от И. С. К. против Й. В. Д. и П. С. Д., иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за разваляне на договор от 19.07.2016 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в Нотариален акт № ..., т.2, н.д. № 228/2016 г. на Нотариус М. П. – А., рег. № 483 на НК, вписан като акт № ..., том 62, дело № 11983/2016г. в Служба по вписванията, по отношение на 1/4 идеална част от следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ..., представляващ апартамент № ..., находящ се в [населено място],[жк], бл. ..., ет. .., вх..., със застроена площ от 48,54 кв.м., състоящ се от една стая, кухня, баня – тоалетна, антре, при граници: отляво - ап.1, отдясно - ап.3, отгоре - ап.7, ведно с избено помещение № .., с полезна площ от 3,71 кв.м., който имот по силата на гореописания договор е прехвърлен от М. С. П. и от съпруга й И. С. К. на Й. В. Д., която към 19.07.2016 г. е била в граждански брак с П. С. Д., срещу задължение за издръжка и гледане. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. Твърди се, че ответниците не са доказали твърдението си, че са изпълнявали задълженията си към И. К. след 31.07.2017 г. до неговата смърт 26.01.2018 г., както и не са доказали дали е имало точно, пълно, ежедневно и непрекъснато продължило до смъртта на прехвърлителя изпълнение. Сочи се, че разглеждането на делото е било повторно пред въззивната инстанция, след отменително решение, постановено по гр.д. № 2135/2024 г. по описа на ВКС, с което са били дадени указания да се изясни спорния факт: дали ответниците Д. са изпълнявали точно задълженията си спрямо прехвърлителя И. К. в посочения период - 01.08.2017 г. - 26.01.2018 г. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл извън рамките на очертания от касационното решение спор, изследвайки изпълнение на задълженията от ответниците спрямо И. К. и в периода м. 12.2016 г. - м. 07.2017 г. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Въззивният съд действал ли е в противоречие със задължителните указания на ВКС, дадени в решение № 377/26.06.2025 г. по гр.д. № 2135/2024 г., Четвърто г.о. на ВКС, когато при новото разглеждане на делото, не е изяснил спорните факти и обстоятелства дали ответниците Д. са изпълнявали задълженията си по процесния договор по отношение на прехвърлителя И. К. след месец юли 2017 г. до смъртта му, и представлява ли това нарушение на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК?“; 2. „Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд, при ново разглеждане на делото по чл. 294 ГПК, не е изпълнил задължителните указания на ВКС по прилагането на закона и длъжен ли е въззивният съд при повторно разглеждане на делото /чл. 294, ал. 1 от ГПК/ да изследва фактите, посочени в отменителното решение като релевантни за спора?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд, при повторно разглеждане на делото след отмяна по реда на чл. 293 ГПК, да изпълни дадените от ВКС указания по прилагането на закона /в частност за проверката на релевирано възражение за изтекла погасителна давност/ и представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила подмяната на предмета на проверката с произнасяне по съществото на спора, което обезсмисля изследването на давността?“; 4. „Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила отказът на въззивния съд да обсъди свидетелските показания относно изпълнението на договора за конкретния, указан от касационната инстанция период след месец юли 2017 г. до смъртта на прехвърлителя, за сметка на факти, които са извън предмета на проверката и не са спорни между страните?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд, на който делото е върнато от ВКС за ново разглеждане с конкретни указания за произнасяне по възражение за погасителна давност /чл. 110 ЗЗД/ при разваляне на договор за издръжка и гледане, да се произнесе по наведеното възражение за давност, или въззивният съд може да игнорира тези указания?“; 6. „От кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за разваляне на договор за издръжка и гледане и допустимо ли е въззивният съд да откаже разглеждането на възражение за изтекла давност, като приеме за установено пълно изпълнение на договора, при наличие на изрични указания от касационната инстанция за изчисляване на давностния срок от последния ден на твърдяното неизпълнение?“. По тази група въпроси се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 377/26.06.2025 г. по гр.д. № 2135/2024 г. на IV г.о.; решение № 418/27.06.2024 г. по гр.д. № 1665/2023 г. на III г.о.; решение № 83/26.03.2013 г. по гр.д. № 799/2012 г. на II г.о.; решение № 606/13.11.2009 г. по гр.д. № 265/2009 г. на II г.о.; решение № 119/26.05.2014 г. по гр.д. № 7034/2013 г. на I г.о.; решение № 250/18.07.2013 г. по гр.д. № 634/2011 г. на II г.о.; решение № 143/17.02.2020 г. по т.д. № 2703/2017 г. на I т.о.; решение № 60042/26.07.2021 г. по т.д. № 242/2020 г. на I т.о.; 7. „Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на своите фактически изводи, да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, включително влязло в сила съдебно решение по предходен спор, което макар и да няма сила на пресъдено нещо по отношение на конкретен факт, представлява официален документ с доказателствена стойност за установените в него обстоятелства, и представлява ли игнорирането и необсъждането му, нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК/?“; 8. „Длъжен ли е въззивният съд, и при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК, да обсъди в мотивите си всички релевантни възражения, доводи и доказателства, въведени от страните, включително доводите за неизпълнение на алеаторен договор, и води ли непроизнасянето по тези доводи до постановяване на немотивирано и необосновано решение?“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд, при условията на чл. 294, ал. 1 от ГПК, да обсъди в мотивите си всички своевременно заявени от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право, и по-конкретно: представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на довод, че последващо изпълнение по договор за издръжка и гледане не може да санира вече настъпило пълно или частично неизпълнение за минал период?“; 10. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си признанията на ответниците за настъпило в предходен период неизпълнение на задълженията по договор за издръжка и гледане, и представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 272 ГПК/ пренебрегването на такива признати факти при преценката на основателността на иска за разваляне на договора?“. По тази група въпроси също се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС; решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на II т.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. и решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на I т.о.; 11. „Допустимо ли е разваляне на договор за издръжка и гледане поради неизпълнение в предходен период, ако впоследствие изпълнението е възобновено до смъртта на прехвърлителя, в контекста на задължението за системност и непрекъснатост на грижите?“; 12. „Отразява ли се върху правото на разваляне на договор за издръжка и гледане /чл. 87, ал. 3 ЗЗД/ обстоятелството, че след период на значително неизпълнение, приобретателите са възобновили изпълнението на задълженията си и са полагали грижи до момента на смъртта на прехвърлителя, и съставлява ли това основание за отхвърляне на иска?“. По тези два въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 592/23.09.1996 г. по гр.д. № 449/96 г. на II г.о.; решение № 1024/26.11.1997 г. по гр.д.№ 1404/97 г. на II г.о.; решение № 633/01.07.2002 г. по гр.д. № 944/2001 г., на II г.о.; решение № 293/24.06.2009 г. по гр.д. № 491/2008 г. на I г.о.; решение № 165/01.03.2010 г. на по гр. д. № 71/2009 г. на III г.о.; 13. „Задължен ли е въззивният съд, при новото разглеждане на делото след отмяна на решението му от ВКС, да изпълни точно дадените указания по прилагането на закона в отменителното решение, и какви са правните последици при игнориране на тези задължителни указания, изразяващо се в необосновано отклонение от тях, в нарушение на чл. 295, ал. 2 ГПК?“; 14. „Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал, 1 от ГПК, да изпълни всички указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в отменителното решение на ВКС, и представлява ли пълното или частично неизпълнение на тези указания съществено нарушение на процесуалните правила, което обосновава значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото?“ и 15. „Налице ли е пълно изпълнение на договора за издръжка и гледане по смисъла на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, ако длъжникът е признал в хода на процеса, че през определен период не е полагал грижи, с цел да обоснове изтекла 5-годишна погасителна давност за разваляне на договора?“. По последните три въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба е посочено също съдебният акт на въззивния съд е очевидно неправилен - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Й. В. Д. и П. С. Д., чрез адв. А. М. от САК, са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, за установено от фактическа страна, че с договор, обективиран в нотариален акт № ... от 19.07.2016 г., том II, рег. № 5395, н.д. № 228/2016 г. на нотариус М. П. – А., рег. № 483, М. С. П. и И. С. К. са прехвърлили на ответницата Й. В. Д. по време на брака й с ответника П. С. Д. собствения си недвижим имот, представляващ СОС с идентификатор № .... по КККР на [населено място], представляващ жилище/апартамент №.... в ЖК Т., [жилищен адрес] ведно с принадлежности, срещу поето от Й. Д. и П. Д. задължение за гледане и издръжка до края на живота на прехвърлителите. Прехвърлителят И. С. К. починал на 26.01.2018 г. и оставил наследници по закон: съпругата си М. П. и по право на заместване внучка си - ищцата И. К. /дъщеря на починалия на 22.04.2014 г. негов син - С. И. К./. След смъртта на И. К., прехвърлителката М. П. в лично качество и като наследник по закон на покойния си съпруг, предявила срещу ответниците Д. иск с правно основание чл. 87 ал. 3 от ЗЗД за разваляне на алеаторния договор. С решение № 1665/30.04.2019 г. по гр.д. № 2725/2018 г. на РС – Пловдив, искът е отхвърлен. С решение № 88/20.01.2020 г. по в.гр.д. № 1402/2019г., първоинстанционното решение е отменено и искът е уважен изцяло. В хода на въззивното производство ищцата М. П. починала и била заместена от единствения си наследник по закон - И. К.. С решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС, Трето г.о., въззивното решение е потвърдено, в частта с която договорът е развален за 3/4 ид.ч. от имота, а по отношение на 1/4 идеална част от същия, е отменено и искът е отхвърлен. Прието е, че със смъртта на единият от прехвърлителите по договора - И. К., се прекратява СИО, както и неделимостта на задължението за гледане и издръжка, поради което другият прехвърлител - М. П. не може да иска разваляне, поради неизпълнение на договора изцяло поради неделимостта. Правото й на разваляне е само за нейната част от имота, а за частта на починалия си съпруг - съобразно квотата й от неговото наследство. С първоинстанционното решение било прието, че неизпълнението на договора от ответниците по отношение на прехвърлителя И. К. е установено със СПН и не може да бъде пререшаван, съответно искът на ищцата като негов наследник да развали договора на това основание е доказан. Искът обаче е отхвърлен, тъй като е прието за основателно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност за предявяването му. Според първоинстнционният съд с влязлото в сила съдебно решение /решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС/ било установено значително неизпълнение на договора по отношение на И. К. в рамките на периода м. 12.2016 г. – м. 07.2017 г. С оглед събраните доказателства, първоинстанционния съд е приел, че след месец юли 2017 г. и до смъртта на К. на 26.01.2018 г. договорът е изпълняван от ответниците, поради което началният момент на давността е 31.07.2017 г. и същата е изтекла до 31.07.2022 г., т.е. преди предявяването на иска. При предходното разглеждане на делото от въззивния съд, последния отменил първоинстанционния акт и уважил предявения иск. С решение № 377/26.06.2025г. по гр.д.№2135/2024 г. на ВКС, четвърто г.о., въззивно решение № 86/17.01.2024 г. по в.гр.д. № 2130/2023 г. на ПОС е отменено, като на въззивната инстанция са дадени указания да се изяснят спорните факти и обстоятелства, а именно: дали ответниците Д. са изпълнявали задълженията си по процесния договор по отношение на прехвърлителя И. К. след м. юли 2017г. до смъртта му, след което въззивният съд да се произнесе по възражението на ответниците, че искът е погасен по давност. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по настоящото дело не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС, с което е прието, че за периода от м. 12.2016 г. до м. 07.2017 г по отношение на И. К. е налице неизпълнение на договора. По посоченото дело ищцата участвала единствено като правоприемник на своята баба - М. П., но не и като наследник на дядо си - И. К., докато по настоящото производство ищцата предявила самостоятелен иск, в качеството си на наследник на своя дядо. Обоснован е извод, за липса на субективен идентитет между ищците по двете дела. С оглед на изложеното, е прието, че на преценка касаеща изпълнение задълженията по процесния алеаторен договор по отношение на прехвърлителя И. К. от ответниците, подлежи не само периода след месец юли 2017 г. /01.08.2017г./ до смъртта на прехвърлителя, но и предходния период от месец декември 2016 г. до месец юли 2017 г. Въз основа на цялостна преценка на събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите, въззивният съд е приел, че в целия период - от месец декември 2016 г. до смъртта на И. К. на 26.01.2018 г., ответницата Й. Д. е полагала ежедневни грижи и е давала средства за издръжка на прехвърлителя, като му осигурила спокоен и пълноценен живот. В тази връзка съд е посочил, че кредитира показанията на свидетелите А. Б., Б. М., Х. Б., като незаинтересовани, основани на непосредствени възприятия и кореспондиращи помежду си. Посочил е, че И. К. към момента на смъртта си е бил на 85 години. От 2016 г. здравословното му състояние се влошило, особено след счупването на крака му, което обусловило нужда от ежедневни грижи. Такива били полагани от ответницата Д., която ежедневно посещавала К., като сутрин му носила топли закуски, а вечер му носила топла храна. Купувала и препарати за почистване на жилището му, плащала всички сметки за ток, вода, кабелна телевизия в периода 2016 г. до смъртта му. Когато К. си счупил крака през зимата на 2016 г., ответницата поела изцяло грижите за него, както и всички разходи в болницата, включително и тези свързани с поставянето на пластина във връзка със счупения му крак Тя заплатила и задълженията на К., във връзка с които било образувано изпълнително производство. Самият К. споделял, че е много благодарен на Й. Д.. Д. била тази, която погребала К., а след погребението раздала на съседи и в магазина на свидетелката за „Бог да прости“ /показания на св. Б./. В същия смисъл били и показанията на св. М., според която Д. се грижила ежедневно за К. от прехвърлянето на апартамента до смъртта му, а след кончината му, го погребала и платила погребението му. Свидетелят Б., имащ непосредствени впечатления от процесния имот посочил, че апартамента на К. бил в „окаяно състояние“ – нямало нито топла, нито студена вода. Благодарение на ответницата, апартаментът бил ремонтиран, купено било кухненско обзавеждане, оградена била терасата. Свидетелят също лично виждал Й. по обяд да носи храна на К.. Предвид изложеното искът за разваляне на договора до размера на наследствената на ищцата 1/4 идеална част е приет за неоснователен. Възражението на ответниците, че искът е погасен по давност е прието за неоснователно. Посочено е, че с оглед установеното, че не е налице неизпълнение на договора до смъртта на прехвърлителя - 26.01.2018 г., то преди тази дата, за наследниците му не съществува правото на иск по чл. 87 ал. 3 от ЗЗД, поради което и погасителната давност за предявяване на иска от наследника е датата на откриване на наследството. Датата на смъртта на наследодателя И. К. била 26.01.2018 г., а искът на К. бил предявен на 10.08.2022 г.. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставените въпроси с №№ 1, 2, 3, 4, 5, 13 и 14 се свеждат до въпроса за обвързаността на въззивния съд от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение по прилагане и тълкуване на закона. С формираната практика на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 750/04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г., на ІV г.о.; решение № 217/03.07.2012 г. по гр.д. № 579/2011 г., на ІV г.о.; решение № 128/29.04.2011 г. по гр.д. № 1356/2009 г., на ІV г.о.; решение № 143/17.02.2020 г. по гр.д. № 2703/2017 г., на І т.о. и др., се приема, че с разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вменено с чл. 294, ал. 1, пр. 2 ГПК означава още, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. Следователно несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото обуславя и отмяната му. В случая първата касация е посочила, че за да прецени основателността на възражението за погасяване на правото на иск за разваляне на договора по давност, въззивният съд е трябвало да даде отговор на два въпроса: 1. дали страните по това дело са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС, III г.о., с което искът на М. С. П. (преживялата съпруга на И. С. К.) срещу Й. В. Д. и П. С. Д. за разваляне договора за прехвърляне на правото на собственост е отхвърлен за 1/4 ид.ч. от прехвърленото право на собственост върху процесния апартамент и е уважен за 3/4 ид.ч. (договорът е развален за 3/4 ид.ч. от прехвърленото право на собственост върху процесния апартамент). 2. Дали ответниците по иска Й. В. Д. и П. С. Д. са изпълнявали точно задълженията си по договора по отношение на прехвърлителя И. С. К. и в какви периоди от време. Прието е, че липсва субективен идентитет между страните (между ищците) по двете дела. По настоящото дело И. К. предявявала правата, които има като наследник на починалия си дядо И. С. К., в предишното дело е участвала единствено като правоприемник на починалата си баба М. П., която е предявила иска за разваляне на договора. Делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд, което да започне с изясняването на посочените спорни факти и обстоятелства за това дали ответниците Д. са изпълнявали задълженията си по процесния договор по отношение на И. К. след м. 07.2017 г. до смъртта му, след което въззивният съд следва да се произнесе по възражението на ответниците, че искът е погасен по давност. Въззивният съд се е съобразил с указанията на ВКС, като също е приел, че страните по настоящото дело не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС, III г.о., с което е прието, че неизпълнението на договора по отношение на И. К. е за периода от м. 12.2016 г. до м. 07.2017 г. Поради това е извършил преценка касаеща изпълнение задълженията по процесния алеаторен договор по отношение на прехвърлителя И. К. от ответниците от месец декември 2016 г. до смъртта на прехвърлителя /период включващ и месеците след м. 07.2017 г./. Като с оглед на прието, че е налице пълно изпълнение на задълженията по алеаторния договор за прехвърлителя К. до смъртта му, се е произнесъл и по възражението на ответниците за погасяване на иска по давност, приемайки го за неоснователно. Следва да се посочи, че касационната инстанция в отменителното решение, не е приемала, за безспорен между страните факта, че ответниците Д. не са изпълнявали задълженията си по процесния договор по отношение на прехвърлителя И. К. в периода от м. 12.2016 г. до м. 07.2017 г., в каквато връзка е поставеният въпрос № 4. По поставените въпроси не се установява и допълнителната предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК, тъй като не е налице противоречие с практиката на ВКС, както и липсва необходимост за промяна в тълкуването на нормите на чл. 294, ал. 1 ГПК и чл. 295, ал. 1 ГПК, поради липса на изменение на закона или на обществените отношения. По отношение на поставения въпрос № 6: отговорът на въпроса от кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за разваляне на договор за издръжка и гледане /при настъпила смърт на прехвърлителя/ се съдържа в отменителното решение на ВКС, постановено в предходната касационно производство. Прието е, че когато последният ден на неизпълнение на задължението за издръжка и гледане предхожда момента на смъртта на прехвърлителя (когато приобретателите са възобновили или са започнали да изпълняват задълженията си в период от време преди смъртта на прехвърлителя) правото на иск за разваляне на договора в съответната част от наследниците на прехвърлителя се погасява с изтичането на 5 години от последния ден на неизпълнението. При така дадения отговор на въпроса, при предявен иск по настоящото дело на 10.08.2022 г., твърдяното от ищцата неизпълнение в периода от м. 12.2016 г. до м. 07.2017 г. дори и да бе установено, не би обусловило различен резултат от спора, с оглед своевременно направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси с №№ 7 - 10 в изложението. В практиката на ВКС, напр.: решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., вкл. и тази посочена от касатора по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните е възприето, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото. С посоченото решение по процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения на състави, постановени по чл. 290 ГПК, според която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Въззивния съд е процедирал в съответствие с тази практика на ВКС. Съдът не е сравнявал по значимост различни доказателствени средства, а е формирал изводи на база съдържанието на конкретните доказателства, събрани чрез тях. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани доказателства по делото, относими към предмета на спора /в т.ч. всички свидетелски показания касаещи изпълнението на договора за конкретния, указан от касационната инстанция период след месец юли 2017 г./ и е направил анализ на същите, вкл. на тези, които според касатора обосновават основателността на иска /показанията на св. Г. К., и решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС/, както и е изложил подробни съображения защо формира конкретни фактически изводи въпреки съдържанието на някои от доказателствата. Несъгласието на касатора с отразените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. В производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени изводи. Предвид изложеното тези въпроси не могат да обосноват приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За тях не е налице и допълнителният критерий по второто сочено от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросите касаят приложението на норми, еднозначното тълкуването на които не се нуждае от осъвременяване. Въпроси №№ 11 и 12 не удовлетворяват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглежда соченото допълнително основание. Те са изведени от становището на касатора поддържано в процеса, че е установено пълно неизпълнение на договорните задължения за определен период от време. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочените въпроси не отговарят, тъй като не са изведени от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. В случая в обжалваното решение, въззивния съд не е правил извод в посочения от касатора смисъл. Приетото от съда е, че по атакувания договор в процесния период от м. 12.2016 г. до смъртта на прехвърлителя К. на 26.01.2018 г., от страна на приобретателят, е налице регулярно и в пълен обем изпълнение на задълженията по алеаторния договор. Не удовлетворяват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и въпрос № 15, привързан към твърдение на касатора за признания на ответниците, че през определен период не са полагани грижи за прехвърлителя К. и е имало неизпълнение на задълженията по договор за издръжка и гледане. Признание на факти в посочения смисъл от страна на ответниците Д., по делото не са установени, напротив още в отговорите на исковата молба ответниците са заявили, че не са обвързани от СПН с решение № 87/09.07.2021 г. по гр.д. № 2240/2020 г. на ВКС, III г.о., а в обясненията си ответницата Д. -приобретател по договора, дадени по реда на чл. 176 ГПК в първоинстанционното производство, същата изрично е заявила, че в периода от м. 12.2016 г. до м. 07.2017 г. е изпълнявала задълженията си по договора. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост на решението на въззивния съд. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на делото, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответниците по жалбата разноски в размер 1550 евро съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед представените по делото писмени доказателства за платено такова в посочения размер. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение