Определение № 2154 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4057/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото М. Д. Д., подадена чрез процесуалния му пълномощник – съпругата му М. Г.-Д. (с юридическа правоспособност) срещу решение № 629/27.05.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 412/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 234/25.10.2023 г. по гр. дело № 83/2023 г. на Монтанския окръжен съд (МОС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Софийския районен съд (СРС) осъдителни искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ за заплащане на следните суми: сумата 29 500 лв. (частичен иск от 3 000 000 лв.), претендирана като обезщетение за понесени неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз (ЕС); сумата 29 500 лв. (частичен иск от 3 500 000 лв.) и сумата 15 000 лв., претендирани като обезщетения за понесени имуществени вреди от същото нарушение, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 22.11.2021 г. до окончателното им изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба на ищеца Д. е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на същото – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ответният СРС, чрез процесуалния си пълномощник Л. Н. (служител с юридическо образование), в отговора на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и съображения за неоснователност на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Д., подадено също чрез пълномощника му М. Г.-Д. се сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ГПК, като се сочи и практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), но в тази връзка от страна на жалбоподателя не е формулиран правен въпрос. Вместо това отново се преповтарят касационните оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. Предвид оплакванията за недопустимост, следва да се приеме, че касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението. В тази връзка се поддържа, че делото не следвало да бъде разглеждано от МОС като първа инстанция, а от най-близкия до ответния СРС съд, който според касатора е Софийският градски съд (СГС), Софийският окръжен съд (СОС) или Пернишкият окръжен съд (ПОС). По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и е формулирал ясно един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, на Конституционния съд или на СЕС, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липсата в случая на поставен от страна на касатора правен въпрос, който да съставлява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият състав на ВКС не може да допусне касационното обжалване, тъй като е в невъзможност да извърши изискваната в производството по чл. 288 от ГПК преценка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ГПК – дали такъв правен въпрос е разрешен в мотивите на въззивния съд и в противоречие с посочената от касатора практика на СЕС. ВКС може да допусне касационно обжалване и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При извършената служебна преценка съдът не намира пороци, сочещи на вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК. Също при извършената служебна преценка съдът намира, че въззивното решение не е и вероятно недопустимо по смисъла чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, включително предвид доводите на касатора, че делото не следвало да бъде разглеждано от МОС като първа инстанция, а от СГС, СОС или ПОС, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 119, ал.ал. 2-4 от ГПК, местната подсъдност на делото се стабилизира най-късно в първото по делото заседание в първата инстанция, респ. – възражение за нея е недопустимо да се прави пред касационната инстанция. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 10, ал. 4, предл. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в настоящото касационно производство, а именно – сумата 50 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение