Определение № 27 от 07.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2700/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по три частни касационни жалби срещу определение № 2350/19.09.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 2079/2024г. на Софийски апелативен съд, подадени от П. А. И., чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. Х.“, [населено място], представлявано от адв.Д.Х., от С. И. И., чрез адв.И. Е., и от А. И. И., чрез адв.С. К. от САК.

С обжалваното определение е отменено изцяло постановеното по чл.248 ГПК определение № 6132/22.04.2024г. по гр.д.№ 14854/2021г. на СГС за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение чрез присъждане на допълнителни адвокатски възнаграждения на осн. чл.38 ЗА, и е постановено друго за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение чрез присъждане на допълнителни адвокатски възнаграждения на осн. чл.38 ЗА в размер на още 1340лв. на адв.И. Е. и в размери от още по 1100лв. на адв.С. К. и на Еднолично адвокатско дружество „Д. Х.“, [населено място].

В частните жалби се поддържат идентични оплаквания. Частните касатори намират, че дължимите адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗА следва да се определят според редакцията на НМРАВ към момента на постановяване на решението – 02.03.2024г.( след изм. с ДВ, бр.88/04.11.2022г.). Евентуално поддържат, че адвокатските възнаграждения по чл.38 ЗА са неправилно определени по чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ, дори да се приеме, че е приложима редакцията преди посоченото изменение. В частните касационни жалби се посочва, че цитираното решение по дело С-438/22 на СЕС не обявява безусловно, че съдът не е длъжен да прилага НМРАВ, а в него се приема, че Наредбата не се прилага само ако се установи, че противоречи на чл.101, § 1 от ДФЕС, каквито констатации в случая липсват в обжалваното определение. Релевират се оплаквания, че не е обсъдена т.3 от диспозитива на посоченото решение на СЕС, в която като критерий са посочени реалните цени на адвокатските услуги, както и, че не е мотивираната преценката за фактическата правна сложност на делото, послужила за основание за драстично намаляване на възнагражденията. Частните касатори поддържат, че, ако не бъде прилагана Наредбата, обективно липсва ориентир за определяне на размера на адвокатските възнаграждения, поради което за определянето им следва да се допусне съдебна експертиза. Акцентират, че при определяне на размера на адвокатските възнаграждения следва да бъдат отчетена и конкретно извършената работа от процесуалния продставител. По всички тези съображения искането е за отмяна на определението и за определяне на адвокатски възнаграждения до пълния дължим размер от 6383.84лв.( частната жалба на адвокатското дружество) или за определяне на справедлив размер на адвокатските възанграждения, отговорящ на престижа, сложността и отговорността на адвокатската професия ( другите две частни жалби).

В приложените към частните жалби изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени едновременно основанията по т.1 и т.3, на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да излага мотиви във всеки конкретен случай претендираното адвокатско възнаграждение на какво основание и как противоречи на чл. 101 от ДФЕС?

2. Следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, в частта, в която се посочва, че размерът на адвокатското възнаграждение, следва да бъде справедлив и обоснован (справедливия и обоснован размер на възнагражденията не е в противоречие с Договора за функциониране на Европейския съюз)?

3. Ако отговорът на горния въпрос е положителен, какъв размер е справедлив и обоснован и отговаря на изискването на чл. 101 от ДФЕС?

4. Ако отговорът на горния въпрос е отрицателен, какви следва да бъдат критериите въобще за определяне размера на адвокатските възнаграждения от съда, ако последният не прилага Наредба № 1 за МРАВ? Кой и по каква методика ще определя критериите, по които да се изплаща възнаграждение на адвокатите, до запълването на възникналата празнота в законодателството?

5. Следва ли да се взема предвид т.3 от диспозитива на решение по дело С-438/22 по описа на Съда на Европейския съюз, в която като критерий (при това обективен) са посочени реалните пазарни цени на адвокатските услуги и съдът следва ли да изследва въпроса за тези стойности при определяне на размера на адвокатското възнаграждение за всеки отделен случай?

6. При процесуално представителство по чл.38 от Закона за адвокатурата на материално затруднено лице, налице ли е нарушаване на правото на конкуренция между адвокати и, ако да, на какъв принцип, при липсата на финансови измерения на сделката?

В подадения чрез юрисконсулт К. Я. общ писмен отговор Гаранционен фонд оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частните жалби.

Съставът на I т.о., след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частните касационни жалби са процесуално допустими, като депозирани от надлежни страни, в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Както е изяснено в мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезите на чл.280, ал.2, предл.1 и 2, допускането на касационно обжалване е обвързано от посочените от касатора основания. Общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба ( чл.290, ал.1 ГПК). Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на този правен въпрос, като касационният съд не може да го изведе от изложението, а може само да го уточни и конкретизира. Даденото нормативно тълкуване е приложимо и в производството по частни касационни жалби по чл.274, ал.3 ГПК.

Поставените от частните касатори въпроси, които са свързани с определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА в светлината на решението по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, са значими за крайния изход на делото в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, но липсват въведените допълнителни основания за допускане на обжалване. Частните касатори не сочат съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, в отклонение от която е даденото от въззивния съд разрешение. След даденото задължително за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, тълкуване по отправено от СРС преюдициално запитване с решението от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 на СЕС е формирана съдебна практика по т.1, предл. 2 на чл.280, ал.1 ГПК. Даденото казуално тълкуване е, че размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на адвокатски възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, като тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените адвокатски услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Не се констатира отклонение на даденото от въззивния състав разрешение. Видно от мотивите, съставът на апелативния съд е съобразил вида на спора/ искове по чл.288 КЗ/отм./, интереса/ всеки от исковете е с цена от 23 891лв./, вида и количеството на извършената работа/ подаване на писмен отговор и процесуално представителство/, продължителността на производството/ повече от 3 години/, проведените множество съдебни заседания, в които са събирани доказателства с активното участие на процесуалните представители. Така е обоснован изводът за присъждане на допълнителни адвокатски възнаграждение по чл.38 ЗА, над вече присъдените с първоинстанционното решение. Правилността на направените изводи и определянето на конкретни размери на дължимите адвокатските възнаграждения по чл.38 ЗА е извън предмета на селективната фаза на касационното производство.

Необосновано от частните касатори е приложното поле на въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. То е изяснено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС така: въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а - за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е налице в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Релевираните от частните касатори доводи, че внезапно е възникнала празнота в законодателството и е налице противоречива съдебна практика, не са достатъчни, за да обосноват основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, според изяснената в тълкувателното решение дефинитивност. Както се посочи, по поставените въпроси е формирана съдебна практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде изоставена или променяна.

Поради изложеното, касационно обжалване не следва да се допуска.

Разноски не се присъждат, предвид несамостоятелния характер на производството по чл.248 ГПК.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.,