Определение № 2812 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 538/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против въззивно решение № 217 от 25.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав, с което е частично отменено решение № 995 от 12.07.2024 г., постановено по гр. д. № 3362/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, 2-ри граждански състав, за разликата над първоначално присъдените 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв., като Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца Д. А. Ш. допълнително 70 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК вр. чл. 201 НК по НОХД № П-80/2017 г. по описа на Софийския военен съд, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила на 01.04.2019 г. присъда, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 15.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Сочи се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразен с установените по делото обстоятелства, завишен е и е определен в противоречие с принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД. Според касатора, съдът не е съобразил и съдебната практика по сходни случаи и не е тълкувал събраните по делото свидетелски показания съобразно нормата на чл. 172 ГПК, което е довело до прекомерно акцентиране върху негативните преживявания на ищеца, основано на военната му кариера. Насрещната страна - ищецът Д. А. Ш., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност - за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение първо ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение, за което наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда. Установил е, че ДП № 57-Сл/2015 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София е било разделено, като от отделените доказателства е било образувано ново ДП № 104-Сл/2015 г. срещу бригаден генерал Д. Ш., по което същият е бил привлечен като обвиняем с постановление от 14.09.2015 г. и му е била наложена мярка за неотклонение „Подписка“. Въз основа на обвинителен акт от 03.07.2017 г. на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК във вр. с чл. 201 НК за присвояване на имущество на обща стойност 10 225 лв., както и за това, че за улесняване на това престъпление бил извършил и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание, а именно по чл. 311, ал. 1 НК, доколкото в качеството си на длъжностно лице - национален командир на 18-ти контингент на Въоръжените сили на Република България в операцията на ISAF в Афганистан в кръга на службата си съставил официален документ – опис на товара рег. № 32228/22.08.2010 г., в който удостоверил неверни обстоятелства, с цел той да бъде използван като доказателство за тези обстоятелства. С присъда № 13/14.03.2018 г., постановена по НОХД № П-80/2017 г. по описа на Софийския военен съд, ищецът е бил признат за невинен по повдигнатото му обвинение и е оправдан, като в мотивите на присъдата е прието, че обвинението не е било доказано. Съдът е констатирал, че оправдателната присъда е била потвърдена с решение № 42/21.12.2018 г. по НОХД № П 51/2018 г. по описа на Военно-апелативен съд – София, а с решение № 48/01.04.2019 г., постановено по н. д. № П-129/2019 г. по описа на Върховен касационен съд, ІІ н. о., въззивното решение е било оставено в сила. Съдът е направил извод, че общата продължителност на воденото против ищеца наказателно производство е била 3 години, 7 месеца и 10 дни, като повдигнатото на ищеца обвинение е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до десет години, както и лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност или да упражнява определена професия или дейност, като съдът е могъл да постанови и конфискация до 1/2 от имуществото на виновния. Посочил е, че наказателното производство е преминало и през двете му фази – досъдебна и съдебна, като на съдебната обвинението е поддържано от Прокуратурата на три инстанции, като според съда посоченото е довело до необоснована продължителност на процеса, тъй като Прокуратурата не е осъществила в достатъчна степен първоначален и последващ ефективен надзор върху събирането и проверката на доказателствата във връзка с твърденията за извършено от ищеца престъпление. Приел е, че при адекватни и своевременни действия наказателното производство е могло да приключи в значително по-кратки срокове или въобще да не стигне до съдебна фаза. По отношение вида и размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е взел предвид събраните пред първоинстанционния съд свидетелски показания, които е кредитирал като отразяващи преки и непосредствени впечатления за състоянието на ищеца през процесния период. От показанията на свидетеля Т. е установил, че той познавал ищеца още от времето, през което са се обучавали за офицери, като след това ищецът е имал обещаваща военна кариера, основана на качествата и постиженията му. От показанията на свидетеля съдът е установил, че здравословното състояние на ищеца било отлично съобразно задължителните медицински прегледи, но вследствие на водените срещу ищеца дела косата му побеляла за две години; имал проблеми с кръвното, заради които трябвало да пие лекарства; заболял от диабет; изпаднал в депресия, затворил се в себе си, отчуждил се от съпругата си, от семейството си и от приятелите си; отношението към него като престъпник му създавало изключително психическо напрежение, а натискът се увеличавал и от множеството публикации в средствата за масова информация. Съдът е посочил, че същите обстоятелства се потвърждавали и от показанията на втория свидетел – отново дългогодишен приятел на ищеца, според който наказателното преследване прекъснало кариерата на ищеца точно в нейния „връх“, довело до проблеми в семейството и с децата му, до здравословни проблеми, както и такива в социалния му кръг, който се отдръпнал след като се разчуло за обвинението. Съдът е отчел, че по делото са били приети две експертизи – психологическа и медицинска, като е възприел заключенията на вещите лица като компетентно изготвени. От заключението на първата е установил, че ищецът не е страдал от психично заболяване – нито преди, нито към момента на изготвянето на експертизата, като воденото срещу него наказателно производство е нарушило жизнения му ритъм и се явило стресогенно жизнено събитие, довело до ситуативно обусловено тревожно депресивно разстройство. Според вещото лице ищецът е преживял остра стресова реакция и постравматично стресово разстройство, което протрахирало във времето до приключване на наказателното производство, но към момента както психическото му здраве, така и емоционалното му състояние, били в норма. От медицинската експертиза е установил, че ищецът страдал от захарен диабет неинсулинозависим тип с придружаваща диабетна полиневропатия, което заболяване датирало от 2016 г. Вещото лице е посочило, че стресът не би могъл да е единственият фактор за развитието на заболяването, но съдът е приел, че по делото е била установена пряка причинна връзка между заболяването и воденото наказателно производство. Аргументирал се е, че заболяването е възникнало или преимуществено се е обострило в резултат на повдигнатото обвинение, като същото било хронично и никога нямало да бъде преодоляно изцяло. На следващо място, съдът е приел за доказани твърденията на ищеца, подкрепени от свидетелските показания и представените писмени доказателства, че водените против него наказателни производства, включително и процесното, и извършените спрямо него процесуално-следствени действия са били широко отразени в печатни и електронни медии в страната и са предизвикали сериозен обществен интерес, като вредите от това разгласяване били пряка последица от повдигнатото обвинение. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че предявеният иск е доказан по основание и размер. Приел е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство, като негативните му преживявания били засилени от успешната му кариера преди повдигането на обвинението. Като недоказани обаче са приети твърденията на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди вследствие на наложена принудителна мярка „Забрана за напускане пределите на страната“, доколкото съдът е констатирал, че тази мярка действително е била наложена на ищеца, но в друго наказателно производство. Съдът е посочил, че същите съображения относно липсата на причинна връзка между обвинението и претърпени от ищеца вреди са релевантни и по отношение на твърдението, че вследствие обвинението на ищеца е бил отнет достъпът до класифицирана информация, което е довело и до предсрочното му освобождаване от заеманата длъжност и от военна служба. Позовал се е на писмо от 29.04.2015 г. на Държавна агенция „Национална сигурност“, с което ищецът е бил уведомен, че на основание чл. 59, ал. 2 ЗЗКИ е било отнето разрешението му за достъп до класифицирана информация, което е станало преди образуването на ДП № 104-Сл/2015 г. на 20.02.2015 г. В заключение, въз основа на установените като реално претърпени от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид критериите, заложени в ППВС № 4/23.12.1968 г. относно понятието за справедливост, включително и в контекста на съществуващите обществено-икономическите условия на живот, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането е в размер на 120 000 лв. За да уважи иска в пълния предявен размер, съдът е изложил съображения, че воденото наказателно производство, което е било широко медийно отразено, се е отразило пряко на професионалния живот на ищеца и възможностите му за професионална изява, създавайки сериозни пречки при упражняване на професията, рефлектирали върху авторитета му на професионалист и на засилване на негативната нагласа на обществото към него като човек, от когото се очаква да спазва точно законите, доколкото обвинението е било пряко свързано със служебните му задължения. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се поддържа, че въпросите за причинната връзка между незаконния акт и вредите, както и относно начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са били разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са посочени и конкретни съдебни решения. Релевира се още самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос, който се отнася до „Задължен ли е въззивният съд по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди?“. Този въпрос касае критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото“. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитираната практика на ВКС. В заключение: съдът следва да допусне касационно обжалване на решение № 217 от 25.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав. Прокуратурата на Република България не дължи държавна такса за касационно обжалване съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение