Определение № 2864 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3382/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Р. с [ЕГН], Д. Р. М. с [ЕГН] и З. С. А. с [ЕГН], тримата с адрес: Д., [улица], № ***, ет.***, ап.***против решение № 72 от 26.04.2023 г. по гр.д.№ 86/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено изцяло Решение №371 от 23.11.2022г. по гр.дело №292/2022г. на Окръжен съд-Хасково и вместо това са уважени предявените от Д. В. А. с [ЕГН], от [населено място], обл.***, [улица] искове, като е прогласен за недействителен на осн. чл. 40 ЗЗД договора, сключен с нот. акт №98 от 27.12.2019 г., том 4, рег.№8151, дело №633/2019г. по описа на нотариус Р. С., с който Д. В. А., представляван от пълномощника Д. Р. М., е продал на С. Д. Р. собствения си апартамент с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], бл. № ***, вх. „***", етаж ***, апартамент № ***, поради сключването на договора във вреда на представлявания и е уважен иска по чл. 108 ЗС против тримата за същия апартамент. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото съдът се е произнесъл по факти, които не са наведени от ищеца в исковата молба и за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 40 ЗЗД, защото съдът не е съобразил предпоставките за прилагане на този текст, както и поради необоснованост на изводите. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.2,, пр.2 и 3 и ал.1, т.1 ГПК. Твърдението за вероятна недопустимост на решението се свързва с това, че съдът е излязъл извън твърденията в исковата молба, като е коментирал, че ищеца е увреден с изтегления кредит от банката, каквото твърдение не е имало в исковата молба. Твърди се противоречие със съдебната практика относно това, че не може само по цената да се преценява увреждането на упълномощителя от пълномощника при заявените широки правомощия, включително и за дарение. Очевидната неправилност се свързва с това, че изводите на съда не били формирани при спазване правилата на логиката. Ответницикът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като решението е съобразено със съдебната практика по чл. 40 ЗЗД, приетото от съда се основава на установените факти по делото от писмените и гласни доказателства, а изводите са логично изведени от доказателствата. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С договор от 07.05.2019г. „Банка ДСК“ ЕАД предоставя на ищеца Д. А. кредит в размер на 35000лв. за закупуване на апартамент №***в [населено място], [улица], [жилищен адрес] със срок за погасяване до 07.05.2049г. Със средствата от кредита А. закупува посочения имот от С. С. С. с договор от 07.05.2019г., оформен с н.а.№181, том 1, рег.№2651, дело №166/2019г. на нотариус Р. С., в който е отразено, че продавачът се легитимира като собственик с нот. акт за покупко-продажба от 22.01.2019г. На 08.05.2019г. върху имота е вписана законна ипотека за обезпечаване вземането по кредита на банката. Същият ден А. упълномощава ответника М. да го представлява пред нотариус с права: да продава/дарява процесния апартамент при условия и при цена, каквито намери за добре, включително да получи продажната цена в брой или по банков път по сметка, която посочи, и да декларира действителността на плащането от негово име, а също при необходимост да учредява безвъзмездно/възмездно право на ползване в полза на трети лица по негова преценка, както и да договаря сам със себе си и от името на други лица, които също представлява. Пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание от 08.05.2019г. С нот. акт № 98 от 27.12.2019г., т.4, рег.№8151, д. №633/ 2019г. на нотариус Р. С., ответникът М., действащ като пълномощник на ищеца А., е продал процесния апартамент на ответника С. Р. – негова дъщеря, непълнолетна тогава, действаща със съгласието на своята майка Захарина А., за сумата от 9900лв. при посочена данъчна оценка от 26554,90лв. В нот. акт е отразено изявление на пълномощника, че цената е изплатена напълно и в брой на продавача преди подписване на нотариалния акт. Пазарната стойност на апартамента към датата на сключване на договора е 40040лв. според приетото заключение на СТЕ. ПАС е приел за основателен довода на ищеца във въззивната жалба за неправилно прилагане от първата инстанция на чл.40 от ЗЗД предвид приетото от нея, че при действия на пълномощника в рамките на обема на предоставената му представителна власт не може да се говори за споразумение във вреда на представлявания. Позовавайки се на ТР №5 от 12.12.2016г. по тълк.д. №5/2014г. на ОСГТК на ВКС, апелативният съд е посочил, че недействителността по чл. 40 ЗЗД е приложима само когато договорът е сключен в рамките на учредената с пълномощно или от закона представителна власт, а когато представителят е действал без такава, е налице недействителност по чл.42,ал.2 от ЗЗД. Мотивира се е с това, че представителството се основава на доверие и изисква представителя да действа добросъвестно, в интерес на представлявания дори когато е учредена широка представителна власт. Посочил е, че от значение за основанието на иска по чл.40 от ЗЗД са волеизявленията и действията на пълномощника в рамките на предоставената му представителна власт, като споразумяването във вреда на представлявания не изисква то да произтича от съглашение между пълномощника и третото лице, а е достатъчно увреждането му да е съзнавано от тях. Преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания се извършва въз основа на конкретните обстоятелства относно интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Въззивната инстанция е посочила, че тъй като никоя от страните не твърди симулативност на договора от 27.12.2019 г., не се прилага ограниченията на чл.164,ал.1, т.1, т.3 и т.6 от ГПК за събиране на гласни доказателства за установяване действителните отношения между страните във връзка с упълномощаването, тегленият кредит и други неформални уговорки. Обсъдени са показанията на свидетелите В. А. В.-негов баща и К. Ч., доведени от ищеца, според които уговорката между А. и М. била апартамента да се закупи с пари от банката от С. С. – брата на ответника З. А., и после да се препродаде на по-хубава цена за печалба, като А. не знаел за намерението на М. да го прехвърли на дъщеря си С. Р. и то било извършено тайно от него, като за това разбрал чак през 2022г. при справка в данъчното. И двамата свидетели твърдят, че в апартамента от години живеят ответниците, още откакто М. се върнал от Испания и го купил /св.Ч./. Ангажираните от ответниците свидетели К. С. К.-първа братовчедка на ищеца и племенница на ответника А. и С. С. С.-брат на ответника З. А. сочат, че апартаментът първоначално е бил закупен със средства на М., които той изпратил от Испания, където работел, но на името на баба К. /майка на З. и на свидетеля С. С./, защото Д. и З. имали много дългове към лихвари. Затова баба К. го продала на сина си - св.С., който не й го платил. За погасяване на дълговете им, Д. уговорил племенника си Д. да му изтегли кредит, за която услуга му дал 3000лв. Парите от кредита, който Д. изтеглил били прехвърлени по банков път на св.С., като продавач на апартамента, а той ги дал на сестра си Захарина, за да й помогне. Според свидетеля, между Д. и Д. била постигната уговорка, че апартамента ще бъде прехвърлен на дъщерята на Д. и З. – С., защото те имали задължения, а и защото в момента тримата живеели в същия апартамент. Въззивната инстанция е кредитирала показанията на ответниковите свидетели, като логични и кореспондиращи на писмените доказателства, включително и представените вносни бележки за погасяване на кредита, от които е видно, че от м.юни.2019г. до м.юни.2021г. кредитът е погасяван само от ответника З. А., а след това плащането е поето преимуществено от ищеца А.. Показанията на тези свидетели се подкрепят и от заявеното от страните, че проблема е плащането на кредита, както и от изразената воля за спогодба от ответниците. Съдът е съобразил и поведението на страните преди предявяване на иска – в имота живеят ответниците, ищецът не е претендирал ползването му, а е предявил иска когато банката е претендирала заплащането на вноските по кредита от него като кредитополучател. Съдът е приел за установено твърдението на ищеца, че не е получил продажната цена по сделката, с която продава апартамента въпреки отразеното в нот. акт в противен смисъл, като се е позовал на установеното от свидетелите. Прието е, че те са допустими за установяване на това обстоятелство, защото в частта, в която е възпроизведено изявлението на пълномощника му, че цената е получена, нотариалният акт представлява официален свидетелстващ документ, който удостоверява авторството на изявлението, /което не се оспорва/, но не доказва верността на изявлението, която може да се опровергава с всички доказатествени средства, а и защото това изявление е от пълномощника, а не от ищеца, като продавач. Такъв свидетелстващ документ не може да бъде симулативен, каквито могат да бъдат само диспозитивните изявления. При така установените обстоятелства и отношения между страните, въззивната инстанция приема, че са доказани обективният и субективният елементи на увреждането на ищеца при сключване на договора от 27.12.2019 г., защото независимо, че ищецът се е съгласил да изтегли заем от банка, апартамента е обитаван от семейството на ответниците, а средствата от заема са им предоставени за погасяване на дълговете им към други кредитори. Апартаментът е прехвърлен на ответницата С. Р., за да не могат кредиторите на родителите и да се удовлетворят от него, а сключеният от ищеца договор за кредит е облагодетелствал само ответниците, като очакванията на ищеца, реализирани в първите две години от сключването на договора за кредит, са били ответниците да го изплащат. За да е налице от обективна страна увреждане, не е необходимо вредата да е настъпила при сключване на договора, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване, а за ищеца тя е налице, защото правното задължение за погасяване на кредита към банката тежи именно върху него, рефлектирало е върху неговата имуществена сфера, независимо от учредената законна ипотека върху апартамента. Той отговаря пред банката-кредитор с цялото си имущество, а задължението е значително по размер и е за голям период от време. Същевременно ответниците са преустановили плащането на вноските по кредита, не е платена продажната цена по договора, с който са придобили апартамента от ищеца, а ответника, като негов пълномощник е заявил пред нотариуса противното. Продажната цена не е послужила и като компенсация за задължението на ищеца към банката. Въззивният съд е преценил като договаряне във вреда на представляваният и това, че пълномощникът М. е разполагал с правомощия по даденото му от А. пълномощно да прехвърли имота на дъщеря си Р. и чрез дарение, но той е предпочел да го стори с договор за покупко-продажба и за да се приеме, че е действал в интерес на представлявания при избора на този конкретен вид сделка, е следвало да издейства изгодна за представлявания цена, която да получи, според както е упълномощен, и да му я предаде. Вместо това, представителят М. и насрещната страна по договора Р., действаща и с попечителско съдействие на своята майка, са осъзнавали към момента на неговото сключване, че с този договор обективно увреждат представлявания А., предвид посочването в нот. акт и на данъчната оценка, от която продажната е повече от два пъти по-ниска, а и с оглед близките им родствени отношения баща-дъщеря, живущи в едно общо домакинство в процесния апартамент, както и с оглед постигнатия желан от тях резултат – запазване на апартамента в семейството и изплащането на дълговете към кредитори. Резултатът от тези действия е, че в тежест на ищеца е останало само изплащането на кредита без никаква полза за него и придобивка в неговата имуществена сфера. С тези мотиви е прогласена за недействителна сделката от 27.12.2019 г., което я лишава от прехвърлително действие, съгласно чл. 24, ал.1 ЗЗД и като резултат, поради това, че се легитимира като собственик на основание договора от 07.05.2018 г., а ответниците са в имота без правно основание, е уважен и иска по чл. 108 ЗС. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт в надлежен състав, в предвидената от закона форма и е подписано. То не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено по предявенините искове при наличие на абсолютните процесуални предпоставки и липса на отрицателни такива. Въззивният съд се е произнесъл по установените факти по делото, каквото е и неговото задължение по чл. 12 и чл. 235 ГПК. Не кореспондира на съдържанието на исковата молба твърдението на касаторите, че ищецът не е твърдял, че е увреден от това, че е изтеглил кредит от банката по искане на М., купил апартамент с парите, който М. продал без да му отчете никакви пари, а задължението за заплащане на кредита останало за него. Подобно твърдение се съдържа в исковата молба /стр. 3-4/. Същевременно съдът не е приел, че тегленето на кредита съставлява увреждане по чл. 40 ЗЗД. Обстоятелствата около тегленето на кредита, заплащането му първо от ответниците, а от м.юни 2021 г. преимуществено от ищеца, е посочено като установено по делото и съставляващо елемент от цялостното поведение на страните. Съдът обаче се е произнесъл по предявените искове, като е анализирал всички събрани доказателства, становищата и доводите на страните и е конкретизирал точно в какво се явява увреждането на ищеца при сключване на договора от пълномощника му. Тъй като не само поради договорената значително по-ниската цена от продажната, а и поради това, че пълномощникът е заявил, че цената е платена от купувача /дъщеря му/, въпреки, че тя не е платена от нея, а като резултат ищецът остава без апартамента, без равностойността му и със задължение по кредита, който е изтеглил, за да го плати на продавача, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика. Напротив, възивното решение е постановено в съответствие с цитираните от касатора Решение № 1/27.02.2018 г. по гр.д.№ 1471/2017 г. на ВКС, ІІІ гр.о., Решение № 439/2012 г. по гр.д.№ 23/2011 г. на ВКС, І гр.о., Решение № 361/2011 г. по гр.д.№ 1077/2010 г. на ВКС, І гр.о. и Решение № 21/2015 г. по гр.д.№ 3529/2014 г. на ВКС, І гр.о. В първото е посочено, че „увреждането може да има различни проявни форми“ и че не може „увреждането да се свежда единствено до фрапантна разлика между цената, на която имотът е бил продаден, и тази, на която би следвало според пазарните условия, без да се обсъдят всички относими към преценката на интереса обстоятелства“. Във второто решение е посочено, че „предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува като възможност представляваният да бъде ощетен, а като такава за гъвкаво и в негова полза преценяване на пазарната ситуация“. В третото решение също е посочено, че „преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи“ и може да се прояви като: сключване на догово при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено. В същия смисъл е и четвъртото посочено решение. От изложените мотиви на възивното решение е видно, че четириктартно по-ниската цена на сделката не е единственото увреждане, което е приел възивния съд, поради което обжалваният акт не е постановено в противоречие със съдебната практика. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдението за наличие на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК не кореспондира на мотивите на обжалваното възивно решение. Те са последователни и логично изведени от установените факти по спора, като е проследена тяхната взаимна връзка и зависимост. Мотивите на съда не са формирани при противоречие с правилата на формалната логика, поради което не е налице очевидна неправилност на решението нито поради противоречие с нормата на чл. 40 ЗЗД, нито поради нелогични мотиви. Затова на това основание не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК и чл.38,ал.2, във връзка с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ по договор между ответника по касация и Адвокатско съдружие „К., В. и сие“, на последното следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3980 лв., съгласно чл.2,ал.5 и чл.7,ал.2,т.4 и чл. 9, ал.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение