Определение № 858 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2938/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 55 от 04.04.2023 г. по в. гр. д. № 23/2023 г. на Окръжен съд-Разград е отменено решение № 793 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 1452/2022 г. на Районен съд-Разград и е допусната делба при равни права между И. И. Г. и И. Г. И. на следните земеделски земи в [населено място], [община], останали в наследство от Н. И. Д.: 1. Нива с идентификатор [№], с площ от 3997 кв. м. в м. “Ялията”; 2. Нива с идентификатор [№], с площ от 6251 кв.м. в м. “Дели М. Кулак”, 3. Нива с идентификатор [№], с площ от 4017 кв.м. в м. “Пашата”; 4. Нива с идентификатор [№], с площ от 5533 кв.м. в м. “Л.”; 5. Нива с идентификатор [№], с площ от 17519 кв.м. в м.”Кору Чешме”; 6. Нива с идентификатор [№], с площ от 5001 кв.м. в м. “К. път”; 7. Нива с идентификатор[№] с площ от 8583 кв.м. в м. “Л.”. Въззивният съд е приел, че пет от процесните земеделски земи са били собственост на И. С. И., починал на 05.09.2009 г., а две от тях - на съпругата му С. Н. И., починала на 12.06.2013 г. Техен единствен наследник по закон е дъщеря им Н. И. Д., починала на 23.10.2015 г. Същата е оставила след смъртта си за законни наследници преживял съпруг от втори брак, с който нямат общи деца - И. Г. Д., починал на 29.10.2020 г., и син от първи брак, ответникът И. Г. И.. Ищецът И. И. Г. е син на И. Г. Д. от неговия първи брак. Във връзка с възражението на ответника за придобиване на нивите по давност съдът е обсъдил следните доказателства: В периода 2016-2020 г. договори за наем на нивите са сключвани от името на ответника И. Г. И. като наемодател и кооперацията в [населено място] като наемател. Въпреки заявеното в отговора на исковата молба, няма представени доказателства, които категорично да сочат, че наемната цена за нивите е получавана единствено от ответника след 2010 г. и до завеждането на иска, като безспорно в този период неговата майка е била жива и той не е бил призован към наследяване на нивите, оставени от неговата баба и дядо. Такива доказателства не са събрани и за периода 2016 г. – 2020 г., като възражението в тази насока се опровергава от представеното удостоверение от ППОК „Единство“ [населено място] от 2022 г., според което наемната цена от 2017 г. до 2020 г. е получавана както от бащата на ищеца И. Д., така и от ответника. Според свидетелката С. Н., Н. Д. е имала земеделски земи, които е отдала на арендатори. Според свидетелката Н. И. приживе бабата и дядото на ответника обявили, че нивите, които двамата са имали в [населено място], следва да останат за техния внук – ответника И. Г., като майка му Н., която боледувала дълги години, била съгласна с това. Той се грижил за нея в града, а свидетелката по негова молба хранела животните в къщата в [населено място]. Вторият съпруг на Н., И., не е работил никога и не е ходил в Б.. Ответникът вземал рентите от нивите след смъртта на дядо си. Дядо му и баба му му прехвърлили апартамент в[жк]в града, докато били живи. Според свидетелката Д. Т., тя ходела заедно с ответника да вземе рентата през 2016 г., от 2009 г. само той вземал рентите. Според три заверени копия на РКО през 2017 г., 2019 г. и 2020 г. ответникът е получил авансово различни суми дължима рента от кооперацията в [населено място]. По повод същите РКО е разпитана свидетелката Р. Г., касиер на кооперацията, която сочи, че сумите са предадени на ответника, тъй като партидата се водела на негово име, но през годините се е случвало освен той, рента да получава и бащата на ищеца И. Д., но със съгласието на ответника. Тази свидетелка е изготвила и удостоверението, представено от кооперацията, за изплатени суми на лица в периода 2017 г. – 2021 г. Ответникът е заявил пред кооперацията, че не следва да се изплащат суми на други лица след смъртта на И. Д. през 2021 г. Представена е покана от ответника до ППОК „Единство“ [населено място], че не следва да заплащат част от дължимата рента на други лица, претендиращи да са наследници. При тези данни въззивния съд е приел от правна страна следното: След смъртта на Н. И. Д., починала на 23.10.2015 г., нейни наследници по закон са преживелият втори съпруг И. Д. и синът й от първия брак – И. Г. И., които са имали равни права по отношение на процесните земеделски земи. След смъртта на И. Д. на 29.10.2020 г. процесните ниви са съсобствени между ищеца И. И. Г. и ответника И. Г. И.. Въззивния съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че същият е придобил земеделските земи, останали от неговите дядо и баба по майчина линия, по давност, в периода 2009 г. – 2019 г. Обстоятелството кой се е грижил приживе за общата наследодателка и съпруга й е ирелевантно за спора за делба, тъй като приживе Н. Д. е разполагала с възможност да прехвърли на сина си И. Г. процесните земеделски земи, нейна лична собственост, но тя явно е зачела правата и на втория си съпруг, като бракът между двамата е продължил 31 години. Такава възможност за прехвърляне на земеделските земи приживе е съществувала и за бабата и дядото на ответника, но не е осъществена. Те са получили земите по наследяване и делба и са били наясно с възможността да ги дарят при желание на своя внук, предвид на това, че прехвърляне в негова полза са извършили на жилището си в [населено място]. Категорични доказателства за предаване на владението на нивите приживе от дядото и бабата на ответника по делото няма. Ответникът не е доказал и безспорно упражняване от негова страна на фактическа власт върху процесните ниви за посочения период. Действително, след смъртта на Н. Д. ответникът е вписан като страна в наемните договори, но дължима наемна цена е изплащана от кооперацията наемател и на преживелия съпруг И. Д.. Липсват доказателства за предприети до 21.12.2021 г. от ответника действия, които по ясен и недвусмислен начин да отричат чуждите права върху процесните земеделски земи, още повече, че при заявена 10-годишна придобивна давност по смисъла на чл. 79, ал.1 ЗС, текла от 2009 г., ответникът е могъл да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за процесните ниви. Сключването на договори за аренда, отдаването на вещта под наем, получаването на гражданските плодове само от някой от съсобствениците, не съставляват действия, които да отричат правата на другите собственици и не могат да се третират като проява на намерение за завладяване имота изцяло за себе си. Това са само действия по управление на общата вещ и не могат да обосноват извод за наличие на явно и несъмнено владение. Ползването на имотите лично или чрез отдаването им на трети лица е част от правомощията на съсобственика, съгласно чл. 31, ал.1 ЗС. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника И. Г. И.. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите за приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от наследодателите, за приложимостта на презумпцията по чл.69 от ЗС и за момента на придобиване на правото на собственост. По тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 73 от 03.08.2018 г. по гр. д.№ 2244/2017 г. на ВКС, І г.о., решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на ВКС, І г.о. Ответникът в производството И. И. Г. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос. Този въпрос е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с данните по делото и по него въззивният съд е взел становище. Касационното обжалване следва да се допусне, за да се прецени съответствието между въззивното решение и посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,