Определение № 193 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 898/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 130 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба (с вх. № 129 от 13.01.2021 г. по описа на САС) на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез приподписал същата редовно упълномощен адвокат на кредитната институция от САК против определение № 642 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 2. ІІІ.2021 г., постановено по ч. гр. дело № 250/2021 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на тази банка срещу два съдебни акта на първостепенния съд: разпореждане от 21 юли 2020 г. и определение от 29.Х.2020 г. на СГС, ГК, с-в І-22, постановени по гр. дело № 6601/2019 г. С разпореждането е била върната искова молба на търговската банка настоящ частен касатор срещу посочената в нея ответница С. Хр. Х., поради неизпълнението на „нито едно“ от дадените от съда в процедурата по чл. 129, ал. 2 ГПК указания за отстраняване на констатирана нередовност, докато с определението банката е била осъдена – на основание чл. 78, ал. 4 ГПК – да заплати на същата ответница разноски за един неин адвокат от САК в размер на 3 839.80 лв., като последица от прекратяването на първоинстанционното исково производство. Поддържайки общо оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, изразена в отказ да бъдели „взети предвид изложените аргументи и приложимите тълкувателни решения“, банката настоящ частен касатор претендира отменяването му. Инвокиран е довод, че атакуваният съдебен акт на САС бил постановен както в нарушение на т. 9 от ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., така и в нарушение на цялото ТР № 4/11.ІІІ.2019 г. на ОСГТК н ВКС по тълк. дело № 4/2017 г. (т.т. 1-6), т.е. налице била допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано като Раздел ІІ от съдържанието на частната касационна жалба, кредитната институция неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение съставът на САС се е произнесъл по следните девет правни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Длъжен ли е съдът да даде указания на страната за отстраняване на нередности, така, както е дала указания на съда горната инстанция, т.е. в пълния им обем ?“; 2./ „Счита ли се, че съдът не е дал указания на страната за отстраняване на нередности, след като тези указани не са в пълния размер на дадените от горната инстанция на долната инстанция?“; 3./ „Какво означава указанието „каква форма на защита желае ищеца“ в исковия процес, след като не съществува такова понятие, понеже формите на защита са исково производство, обезпечително производство, изпълнително производство, докато формата на исковия процес е правния спор?“; 4./ „Счита ли се, че съдът е дал указание, след като то е неясно и/или неизпълнимо, доколкото указанието „Каква форма на защита желае ищецът (в този процес) е въпрос, който няма отговор ?“; 5./ „Трябва ли указанията на съда да са ясни и недвусмислени, на разбираем и прозрачен език, изпълними за страните или е достатъчно да се посочи, че петитумът не е ясен?“; 6./ „Допустимо ли е в изпълнение на т. 9 от ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк дело № 4/2013 г. да бъде заменен ответникът при предявяване на установителен иск, щом като след издаването на заповедта за изпълнение се установява, че е налице частно правоприемство?“; 7./ „Коя е пасивно легитимираната страна при частно правоприемство (в случая продажба на наследство)?“; 8./ „Длъжен ли е заповедният съд изрично да уведоми страната кой е подал възражение и срещу кого да се предяви установителния иск?“; 9./ „Длъжен ли е съдът да посочи в уведомлението задължителният реквизит по чл. 46, ал. 3 ГПК, както и лицата, чрез които не може да се връчи съобщението, от което би могло да се направи извод кой е възразилият длъжник?“ По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответницата по касация С. Хр. Х. от София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на бланкетното оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му: „като правилно и законосъобразно“. Инвокиран е довод, че: „Формулираните 8 въпроса не са обуславящи изхода на спора, тъй като са общи и не кореспондират с фактите по делото“. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС и насочена срещу подлежащ на обжалване пред ВКС (при наличие на предпоставките или основанията по чл. 280 ГПК) съдебен акт, преграждащ по-нататъшния ход на гр. дело № 6601/2019 г. по описа на СГС, ГК, с-в І-22, частната касационна жалба на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК 000 694749/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: При потвърждаването на двата акта на първостепенния съд, постановени в производството по чл. 129, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 4 ГПК, въззивната инстанция е могла да констатира, че преди това друг неин състав е върнал делото на долустоящия съд /СГС/ от стадия на оставяне без движение на исковата молба (с вх. № 65694/20.V.2019 г. по описа на СГС) на банката срещу С. Хр. Х., като се даде възможност на ищцовата кредитна институция да посочи правния си интерес от предявяване на установителен иск срещу лице, различно от длъжника в проведеното заповедно производство (по ч. гр. дело № 27245/2018 г. по описа на СРС, ГО, 46-и с-в с длъжник Н. Сл. С. – бел. на ВКС), като последователно е била разяснена възможността, че твърдените в ИМ права могат „да получат защита и по пътя на осъдителния иск“, ако против конституираната там ответница не са налице предпоставките за провеждане на производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. При положение, че и след дадените й от първостепенния съд надлежни указания в горния смисъл, банката настоящ частен касатор е посочила в уточнителната си молба, че поддържа положителния си установителен иск срещу онази ответница, придобила от длъжницата в заповедното производство /още преди издаването на заповедта за изпълнение срещу последната/ наследствените й права и задължения от неизправния кредитополучател по силата на сключен помежду им договор за продажба на наследство, решаващият правен извод на състава на САС е бил в смисъл, че констатираната нередовност на ИМ не е била своевременно отстранена и затова преценката по чл. 130 ГПК за недопустимост на положителния установителен иск срещу лице, различно от длъжника в заповедното производство, т.е. при липса на правен интерес от воденето му, следва да бъде споделена: като правилна /обоснована и законосъобразна/. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, на не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 9-те правни въпроса, формулирани в изложението на „Юробанк България“ АД по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната й касационна жалба, няма естеството на такъв, който да е бил елемент от произнасянето на състава на САС с атакуваното определение, респ. – да е обусловил неговия решаващ правен извод за оставяне на частната въззивна жалба на кредитната институция без уважение. Отделно от това може да се констатира, че няма ясно и точно формулиран правен въпрос досежно релевираното противоречие със задължителната практика на ВКС, но предвид установената в процесния случай липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли са релевираните две допълнителни предпоставки по същия законов текст. Същевременно бланкетното /арг. чл. 275, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 260, т. 3 ГПК/ оплакване за неправилност на атакуваното определение на САС, чието отменяване банката претендира, разкрива погрешно отъждествяване на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, а то не е обективно годно да обоснове приложно поле на последния. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение