Определение № 2488 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез Р. И. (инспектор – юрист), срещу определение № 48/31.01.2024г. на Апелативен съд – Бургас по в. ч. гр. д. №3/2024 г., с което е потвърдено определение № 260112/04.10.2023 г. по гр.д. № 315/2019 г. на Окръжен съд – Бургас за осъждане на жалбоподателя да заплати държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 34 750,10лв. В жалбата се твърди, че определението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и установената съдебна практика. Излага се, че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество, поради което същата не следва да заплаща държавна такса по предявените искове. Навежда се довод за приложимост на правилото на чл.84, ал.1 от ГПК и чл.162, ал.2 от ДОПК. По същество се претендира за отмяна на обжалваното определение. Насрещните страни Г. Д. Г. и Д. Г. Д. – Г., редовно уведомени, не са депозирали писмен отговор и не изразяват становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1 от ГПК по следния правен въпрос: Дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявен иск с правно основание чл.153, ал.1 или ал.2 от ЗОНПИ?. Твърди се противоречие на решението с установената съдебна практика – определение №328/26.06.2012г. по ч.г.д.№318/2012г. на І г.о.; решение №215/12.10.2017г. по г.д.№432/2017г. на ІV г.о., както и с постановени съдебни актове на САС, СГС и ОС – Велико Търново. Излага се още, че отговорът на този въпрос ще доведе до правна сигурност в бъдещите правни действия по реда на ЗОНПИ и яснота по отношение на правата и задълженията на съда и страните в специалното производство. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определение № 260112/04.10.2023 г. по гр.д. № 315/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, с което КОНПИ е осъдена, по реда на чл.77 от ГПК, да заплати държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 34 750,10лв. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявен иск от КОНПИ срещу Г. Д. Г. и Д. Г. Д. – Г. за отнемане на подробно описано незаконно придобито имущество, на обща стойност 868 752,52лв. Съдът констатирал, че предявеният иск бил отхвърлен с влязло в сила решение, а с обжалваното определение ищецът бил осъден да заплати дължимата за производството пред първоспетенния съд държавна такса. Въз основа на така установеното въззивният съд посочил, че съгласно приетото в решение № 3/08.07.2008г. по конст.д.№ 3/2008г. на Конституционния съд на Република България, преценката за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл.84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Приел, че в производството по ЗПКОНПИ комисията е процесуален субституент на държавата, а вземането, предмет иска е частноправно, поради което нормата на чл.84, ал.1 от ГПК е неприложима. Изложил още, че доколкото друго не е предвидено, КПКОНПИ дължи заплащане на държавните такси по делото, в зависимост от резултата, на основание чл.157, ал.2 ЗПКОНПИ. Изложените съображения обосновали извода на съда за неоснователност на жалбата. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: По поставения въпрос дължи ли КОНПИ държавна такса по иска с правно основание чл.153, ал.1 от ЗПКОНПИ е налице формирана съдебна практика (решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г., IV г. о.; определение №50293/27.07.2023г. по г.д.№ 1278/2022г. на ІV г.о.), според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В същата е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ, с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. В закона не се съдържат разпоредби за освобождаване от заплащане на дължимата държавна такса на някоя от страните в производството, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора. При уважаване на предявените искове, същата следва да бъде възложена на ответника по делото. Прието е още, че Комисията не е освободена от заплащане на такса и на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на това имущество статут на публична държавна собственост. В тази връзка е съобразено приетото в решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. В конкретния случай обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Наличието на установена съдебна практика по поставения въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава извод за липса на основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. За пълнота следва да се посочи, че посочената съдебна практика на САС, СГС и ОС – Велико Търново не е задължителна практика по смисъла на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото в изложението определение по ч.г.д.№318/2012г. на ВКС, І г.о. е постановено при различна фактическа обстановка – при частично уважен иск и възлагане на таксата на ответната страна, а решението по г.д.№432/2017г. на ВКС, ІV г.о. е постановено по реда на ЗОПДИППД (отм.), който не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Позоваването на съдебна практика, формирана по приложението на ЗОПДИППД (отм.), е неоснователно, тъй като същата е създадена при различна правна уредба. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,