Определение № 50132 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 607/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Ж. Ж., чрез адвокат П. М. М., срещу въззивно решение № 112/25.10.2019 г., постановено от Варненски апелативен съд по гр.д. № 278/2019 г. Производството по делото е спряно до постановяване на решение по Тълкувателно дело № 1/2020 г. от ОСГК. Тълкувателното решение е обявено и са отпаднали пречките по движение на делото, поради което то трябва да бъде възобновено. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Х. Н. М., чрез адвокат М. Г. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Евентуално развива доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Варненски окръжен съд, осъдил ответника В. Ж. Ж., на основание чл. 155, ал. 1 ЗЗД, да заплати на ищеца Х. Н. М. сумата от 100 000 лева, претендирана като част от общо задължение на ответника към ищеца, което общо задължение представлява погасен дълг на ответника В. Ж. Ж. по договор за кредит, сключен с Банка ДСК ЕАД, обезпечен със законна ипотека в полза на банката, вписана на 30.03.2005 г. върху собствен на ищеца Х. Н. М. недвижим имот, с идентификатор ..., включен в поземлен имот с идентификатор .., находящ се в [населено място], землище Владиславово – предмет на осъществена публична продан по изпълнително дело № ... на ЧСИ З. Д., рег. № .. на Камарата на частните съдебни изпълнители; обезщетение за забава в размер на законна лихва върху присъдената сума, считано от 24.04.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и и съдебноделоводни разноски за двете съдебни инстанции в размер на 14 000 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 30.03.2005 г. ищецът Х. Н. М. е продал на ответника В. Ж. Ж. спорния имот за сумата от 250 000 лева, платима при условията на договор за банков кредит от 29.03.2005 г., отпуснат на Ж. от Банка ДСК ЕАД. За обезпечаване на вземането на банката по отпуснатия кредит в размер на 250 000 лева, в полза на Банка ДСК ЕАД, е била учредена законна ипотека. На 14.09.2007 г., с договор, оформен в нот. акт № ... г. на нотариус П. Д., купувачът Х. Н. М., като представител на В. Ж. Ж., продал отново на себе си същия имот и за същата продажна цена – 250 000 лв., платена изцяло в деня на подписването му. На същата дата, новият „стар” собственик Х. Н. М., лично и като пълномощник на съпругата си Н. К. М., е препродал този имот на “Ескейпинвест“ ЕООД, чийто управител е също той. (нот. акт №... г. на нотариус В. Г., рег. № ...). На 07.12.2012 г. търговското дружество – купувач, чрез своя представител Х. М. отново върнал на физическото лице М. чрез продажба имота. Последният е включен чрез обединяване на три имота в новообразуван с идентификатор ...., за сумата от 2000 лв. Банката – кредитор е пристъпила към принудително изпълнение срещу Ж., чрез изнасяне на публична продан ипотекирания имот. В резултат на публичната продан, в полза на ипотекарния кредитор Банка ДСК ЕАД, е била разпределена сума в размер на 251 448,81 лева. Съдът приел, че с влизане в сила на постановлението за възлагане и извършеното разпределение на получените суми, взискателят се счита удовлетворен за вземането си в размера, посочен в протокола за разпределение. С погасяването на чуждия дълг е завършен и фактическият състав на законната суброгация по чл. 155 ЗЗД като вид частно правоприемство, чиито правни последици се проявяват ex lege. Съдът направил извод, че осъществената публична продан, съпроводена с разпределение на получените суми, е равносилна на плащане на чуждо задължение, защото има същия погасителен ефект по отношение на взискателя. Плащането на обезпеченото с ипотека задължение е достатъчно за суброгирането на собственика на ипотекарния имот с правата на удовлетворения кредитор, на осн. чл. 155, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД. Суброгацията настъпва в полза на солвента по силата на закона. Съдът е изяснил, че няма да се произнася по твърденията за персонална симулация на договора за банков кредит, действителен длъжник по който бил ищецът, тъй като те са преклудирани, заявени едва в заседание, поведено на 17.01.2019 г. Прието е още, че наличието на отношения между страните във връзка със сделки на фондовата борса, каквито твърдения има по делото, са извън предмета на спора. Възражението за прихващане е прието за неоснователно. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: въззивният съд дължи ли произнасяне по възражения за нищожност на договор поради накърняване на императивна материалноправна норма, наведени след подаване на отговора на исковата молба и до кой момент от производството могат да бъдат релевирани подобни твърдения; проверката на съответствието на договора със закона обвързано ли е с процесуални срокове; следва ли съдът (включително въззивният) да обсъди всички възражения на ответника (включително евентуалните такива) при постановяване на своето решение и да изложи мотиви по тях; възраженията на ответника, конкретизирани в съдебно заседание в резултат на направени от ищеца в същото заседание уточнения на иска, следва ли да се считат като част от депозирания отговор на исковата молба. Поддържа противоречие с т. 1 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, Постановление на ВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001 г., ОСГК, т. 2 на ТР № 1/2013 г. ОСГТК, решение № 59/14. 01. 2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, решение № 212/01. 02. 2012 г. по търг. д. № 106/2010 г. на ВКС, II т. о.; В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поставя още и материалноправния въпрос кое е лицето, претърпяло принудително изпълнение по смисъла на чл. 155, ал. 1 ЗЗД – собственикът на имота към датата на осъществяването на публичната продан или страната по изпълнението, явяваща се длъжник по смисъла на чл.483 от ГПК. Основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са налице. Поставеният правен въпрос е включен в предмета на спора, но не се установява наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Налице е съдебна практика, а касаторът нито твърди, нито излага съображения, че тя е остаряла или погрешна. В същото време, въззивният съд се е произнесъл съобразно трайно установеното тълкуване, като настоящият състав не намира основания за промяна. Относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Въпросът дали възраженията на ответника, конкретизирани в съдебно заседание, в резултат на направени от ищеца в същото заседание уточнения на иска, следва да се считат като част от депозирания отговор на исковата молба, е неотносим към постановеното от съда. Първостепенният съд е счел, че исковата молба е нередовна в открито съдебно заседание на 20.09.2018 г. (друг е въпросът, че е по съображения, че ищецът не е изяснил правната квалификация) и оставил същата без движение. Постъпило е уточнение на 28. 09. 2018 г. и отговор по същото от ответника на 22.10.2018 г. Първото открито заседание, след уточнението, е проведено на 13.12.2018 г., когато страните са уточнили твърденията и възраженията си. Въпросът на касатора е заден по повод на твърдения за възражение, което обаче той е направил едва в следващото съдебно заседание – 17.01.2019 г., в което ищецът не е уточнявал исковата молба. По въпросите въззивният съд дължи ли произнасяне по възражения за нищожност на договор поради накърняване на императивна материалноправна норма, наведени след подаване на отговора на исковата молба и до кой момент от производството могат да бъдат релевирани подобни твърдения; проверката на съответствието на договора със закона обвързано ли е с процесуални срокове, е дадено разрешение с Тълкувателно решение № 1/2020 г. по Тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Изрично съдът е задължен да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. При нищожност поради при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, (както е в случая) страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Следователно, нито служебно, нито по изричен довод на ответника, съдът може да изследва наличие на симулация по фактически твърдения, въведени след преклузивните срокове и/или въз основа на доказателства, събрани същи извън законоустановените срокове. Разрешението на въззивния съд в случая е в пълно съответствие с така даденото задължително тълкуване. Процесуалноправният въпрос, свързан с тълкуване на чл. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е принципно значим за всяко исково производство, като в случая не се установява противоречие с посочената от касатора съдебна практика и постановеното от съда. Той ясно и точно е изложил мотиви, като се е произнесъл по всички релевантни по спора и надлежно въведени доводи и възражения на страните. Несъгласието с фактическите и правни изводи, съответно с преценката за преклудирани права на страните, само по себе си не значи, че съдът не е обсъдил възраженията им, в частност тези на касатора – ответник по иска. Съдът е взел отношение към всички фактически твърдения, въведени в срок и по надлежен ред от страните, като е обсъдил относимите и допустими доказателства и доказателствени средства. Не се установява поддържаното от касатора противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Оплакването му, че съдът е трябвало да вземе отношение към довода за симулативност, във връзка с което е поставен и правният въпрос, не държи сметка на това, че фактическите твърдения, съответно правоизключващото възражение страната е сторила ненадлежно, извън допустимите срокове по ГПК. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените по настоящото дело съдебноделоводни разноски – 2650 лв., удостоверено с разписка и фактура № 229/01.02.2020 г. Мотивиран от горното, съдът