Определение № 1280 от 16.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4638/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д. и В. В. В., действащ лично и със съгласието на своя баща и законен представител В. С. В., чрез пълномощник адв. М. А. от АК - Б., против въззивно решение № 266/22.05.2025 г., постановено по възз.гр.д. № 15/2025 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград. С обжалваното решение е потвърдено решение 583/26.07.2024 г. по гр.д. № 2280/2023 г. по описа на Районен съд- Благоевград, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на двамата касатори против „Додек 3“ ЕООД, [населено място], обл. Б., да бъде осъден ответникът да заплати, както следва: на В. Д. Д. - сумата от 18 644,25 лв. и на В. В. В. - сумата от 6 214,75 лв., представляващи обезщетение в размер на средномесечния пазарен наем за периода от 14.04.2020 г. до 01.10.2023 г. за обект кафе- аперитив с размери 21.00/6.10 кв.м., за който е съставен акт за узаконяване №.... от 07.04.1998 г„ издаден от [община], който обект е заснет в КК на [населено място] с идентификатор № .... и на „магазин за продажба на хранителни стоки“ със застроена площ от 139.70 кв.м., за който е издадено Разрешение за поставяне на преместваем обект № ... от 05.05.2015 г., който обект е заснет в КК на [населено място] е идентификатор № ....., които обекти фактически са преустроени в един обект (без отделен идентификатор по КК на [населено място]), представляващ магазин за търговия, находящ се в УПИ I, с пл. № ..., кв. 4 по плана на [населено място], с площ от 4 896 кв.м. Касационната жалба е подадена от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост. Твърди се, че изводът на въззивния съд, че относно спорното материално правоотношение е приложима нормата на чл. 243 от ЗЗД или че упражняваната фактическа власт по отношение на процесиите обекти от ответника може да се квалифицира като търпими действия, поради което предявените обективно съединени искове с правно основание член 59 от ЗЗД са неоснователни, е неправилен. Според касатора такива изводи не следват от фактическите твърдения на страните по делото и възприетите от съда за установени факти. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касаторите, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд, съобразно нормите на чл.6, ал.2 и чл.269 от ГПК - при постановяване на съдебния си акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становището си; 2. „Може ли въззивният съд, без да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище по въведените от него нови предели на предмета на доказване от ищеца, да се произнесе с въззивното решение, като го „изненада“ с мотивите си?“; и 3. „За необходимото съдържание на мотивите на въззивното решение“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с: решение № 176/08.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1281/2010 г., III г.о.; решение № 276/24.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 510/2014 г., III г.о.; решение № 361/25.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1626/2011 г., IV г.о.; решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2293/2015 г., III г.о.; решение № 95/16.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 331/2010 г., IV г.о.; решение № 702/05.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1036/2009 г., IV г.о. и решение № 62/07.05.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2326/2018 г., I г.о., а по третия въпрос в противоречие с: решение № 242/22.04.2024 г. на ВКС по гр.д. № 774/2023 г., III г.о. и решение № 86/06.07.2020 г. на ВКС по т.д. №761/2019 г., II т.о. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Додек 3“ ЕООД, чрез адв. А. А., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Установено е, че ищците са съсобственици на процесните имоти с идентификатори ..... и ....., като от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа и оценителна експертиза е установено също, че процесните обекти на място представляват един общ обект със застроена площ от 230 кв.м. находящ се в УПИ I, с пл. №...., кв. 4 по плана на [населено място], с площ от 4 896 кв.м. Според заключението средния месечния пазарен наем за обекта фактически преустроен в магазин за търговия, за периода от 14.04.2020 г. до 01.10.2023 г., бил 598 лв. Не било спорно, че на 14.04.2020 г. между ищеца В. Д. Д. и ответника „Додек 3“ ЕООД, бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който В. Д. Д. се задължил да продаде на ответника следния недвижим имот: Поземлен имот с площ от 2600 кв.м., представляващ реално обособена част и разположен в югоизточната част на УПИ I, квартал 4 по плана на [населено място], целият УПИ площ от 4998 кв.м., ведно с изградената в имота бензиностанция – малък тип (3 колонки), с площ от 1000 кв. м., състояща се от: функционална сграда, представляваща едноетажно монолитно негоримо тяло, с размери 800/750, състояща се от работно помещение, склад „масла“, входно антре, санитарен възел и преддверие и функционално разпределение, включващо работно помещение, каса, стая на управителя, склад за масла и други материали, санитарни възли, три броя колонки за зареждане на бензин и дизелово гориво, шест броя резервоари за гориво, метален навес, стоянка за зареждащия бензиновоз, пешеходни площи (тротоари) с базалтови плочи, тревни площи, асфалтирана площадка, рампа, паркинг за леки коли, забавителен шлюз за влизане, изпълнен като самостоятелна лента с дължина 60 метра, външна чешма за питейна вода с изградена вътрешна и външна канализация, която бензиностанция, съгласно разрешение за строеж № 213/01.12.1994 г., е изградена в парцел първи с пл. № ..., в квартал .. по плана на [населено място], както и ведно с всички други подобрения в тази част на имота за сумата от 225 000 лв.. Не било спорно също, че съгласно уговореното в договора, ищецът е предал владението върху недвижимия имот, предмет на предварителния договор. В част от поземления имот, предмет на предварителния договор, били разположени и процесните кафе-аперитив с размери и „магазин за продажба на хранителни стоки“, фактически преустроени в един обект, представляващ магазин за търговия. От ответното дружество „Додек 3“ ЕООД до ищеца Д., на 30.01.2023 г. била отправена нотариална покана, с която е даден тримесечен срок за сключване на окончателен договор и прехвърляне на собствеността. В случай, че ищецът не изпълни в дадения срок задълженията си за сключване на окончателен договор, е заявено, че ответното дружество счита предварителния договор от 14.04.2020 г. за развален. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е прието, че след сключване на предварителния договор ответното дружество започнало да ползва и магазина, като регистрирало временната постройка като хранителен магазин. Докато ответникът правел ремонт в магазина, първият ищец посещавал обекта и давал съвети как да се направи ремонта, липсвало противопоставяне от негова страна срещу ползването му от ответника /св. Д./. В същата насока били и показанията на св. К., който посочил, че ответното дружество се нанесло в целия обект през 2020 г., започнали ремонт, на което ищецът В. Д. не се противопоставял. Ответникът напуснал обекта през месец април 2023 г. Свидетелите на ищците: св. Л. и св. П., не установявали обстоятелства, който да са в противоречие със заявеното от св. Д. и св. К.. Според св. Л., че през 2020 г. бил направен предварителен договор с ответника за продажба на бензиностанцията, който не включвал процесните два обекта, като за тях били водени преговори, но нямало никакви договорки. Ответното дружество започнало да работи в магазина, а бензиностанцията ползвало като склад. И четиримата свидетели посочвали, че ответното дружество ползвало процесните имоти до април 2023 г., след което е напуснало имота. Прието е за недоказано твърдението на ищците, че дружеството е продължило ползването и след месец април 2023 г., като са изложени мотиви защо не се кредитират събраните в тази връзка доказателства. Съвпадащи били твърденията на страните, че макар процесните имоти да не са били част от предварителния договор, за тях също е имало уговорка да бъдат продадени на ответника. Въз основа на доказателства по делото въззивният съд е достигнал до извод, че ответното дружество е ползвало процесния имот през периода април 2020 г. - април 2023 г., но на основание постигната договореност за временно /до сключване на договор за покупко-продажба за имотите/ и безвъзмездно ползване с ищеца В. Д., като съсобственик на имота притежаващ 3/4 идеални части, и без противопоставяне на другия съсобственик притежаващ 1/4 идеална част. Квалифицирал е тази договореност като договор за заем за послужване, като наред с това е изложил и мотиви, че дори и да липсва облигационна връзка породена от такъв договор, доколкото ползването е било със съгласието на първия ищец и знанието и без противопоставянето на втория ищец, действията на ответника могат да се квалифицират като „търпими действия“ и не могат да обусловят отговорност в хипотезата но чл. 59 ал. 1 ЗЗД, когато собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По първите два процесуалноправни въпроса поставени от касаторите: Отговорите на въпросите се съдържат в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК в т.ч. и посочените в изложението към касационната жалба. Съгласно тази съдебна практика, свързана с приложението на чл. 266 ГПК и чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Това се отнася и до въззивната инстанция, която, освен това не може да се произнася по невъведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност, нито по доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. Служебно, и без оплаквания и доводи на страните, въззивният съд проверява само допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, а също и спазени ли са императивните правни норми. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение. Въззивното решение е постановено изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно чл.146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото посочва – с оглед предмета на спорното право, изразените становища и направените възражения - как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по доказване. В разглеждания случай срещу претенцията на ищците за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на процесните сгради, в отговора на исковата молба, ответникът е направил възражение, че е ползвал сградите, от момента сключване с първия ищец на предварителния договор, касаещ друга част от имота, тъй като сградите са попадали в дворното място и е била налице договорка тези сгради също да бъдат закупени от него, като ползването им му е било предадено от ищеца В. Д. и е продължило с неговото знание и съгласие за извършаване на ремонт, и без противопоставянето на втория ищец, т.е. че ползването не е било без основание /обстоятелство изключващо причинната връзка, необходима за уважаване на иск по чл. 59 ЗЗД/. С доклада си по делото първоинстнционният съд, след като е посочил, че не са налице ненуждаещи се от доказване факти по делото, на страните са дадени конкретни указания, кои обстоятелства по делото подлежат на доказване, в т.ч. и дали действията на ответника изразяващи се в ползването на вещите са били „без овластяване“. Дадените ясни указания, не са се нуждаели от допълване пред въззивния съд, пред който спорът за наличието или липсата на основание за ползването на вещите е бил пренесен от ищците /във въззивната им жалба се съдържат доводи за неправилност и необоснованост на изводите на първоинстнционния съд за липса на доказване, че ответното дружество е ползвало вещите без основание, направени според жалбоподателите в разрез със събраните по делото доказателства - л. 11 от въззивната жалба/. В случая въззивният съд не се е произнасял по неустановени по делото обстоятелства, по които страните не са имали възможност да изразят становището си, в каквато връзка са твърденията на касаторите. Следва да се посочи, че е ирелевантно как е било квалифицирано даденото от собственика съгласие за безвъзмездното ползване на вещта му. При наличие на съгласие за безвъзмездно ползване за определен период, до оттегляне на съгласието /напр. при изрично искане на вещта обратно или поради отправяне на покана до ползвателя за плащане на наем, след което ползвателят продължава да държи вещта/, собственикът не може успешно да претендира обезщетение по чл. 59 ЗЗД, независимо как е квалифицирано съгласието - по договор или фактическо съгласие. Последният въпрос от изложението - за необходимото съдържание на мотивите към въззивното решение, има принципно значение за делото, но не е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Не се установява решението на въззивния съд да не е мотивирано, в какъвто контекст е поставен въпроса. Формулировката му отразява тезата на касаторите за неправилност на крайния решаващ извод на въззивния съд, че исковете са неоснователни, тъй като ответното дружество ползвало процесния имот през периода м. април 2020 г.- м. април 2023 г. на основание постигната договореност за временно /до сключване на договор за покупко-продажба на имотите/ и безвъзмездно ползване с ищеца В. Д., като съсобственик на имота /притежаващ право на собственост върху повече от 1/2 ид.ч./ и без противопоставяне на другия съсобственик. В производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали обжалваното въззивно решение е правилно и поради това въпросите, които имат значение за правилността на решението, за преценката на доказателствата и за възприемане на фактическата обстановка по спора от въззивния съд, не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По отношение на въпроса не е изпълнено и допълнителното изискване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържанието на мотивите към въззивното решение е съобразено с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, както и с практиката на ВКС по нейното приложение. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответника по жалбата разноски в размер 1980 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед представените по делото писмени доказателства за платено такова в посочения размер. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България, тази сума трябва да се превалутира в евро, като се присъдят 1012,36 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение