Определение № 60256 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1626/2020 г.

Производството е oбразувано по частна жалба с вх. № 3921 от 30.07.2020 г., подадена от „Планекс“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], срещу определение № 406 от 23.07.2020 г. по в.т.д. № 753/2019 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта му, с която е оставено без уважение искането на настоящия частен жалбоподател за изменение в частта за разноските на постановеното по същото дело въззивно решение в частта, в която масата на несъстоятелността на „Сано и Пи Си“ ЕООД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място] и „Планекс“ ЕООД са осъдени да заплатят общо на „Бара Груп“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], сумата от 14 682.92 лв. – разноски за въззивното разглеждане на спора. Постановеното в производство по чл. 248 ГПК определение на Апелативен съд – Варна се атакува и в частта му, с която е оставена без разглеждане като недопустима молбата на „Планекс“ ЕООД за изменение на постановеното по делото въззивно решение касателно разноските при първоинстанционното разглеждане на спора. В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа, че искането за изменение на решението в частта за разноските пред първоинстанционния съд е допустимо, доколкото този въпрос е бил повдигнат пред въззивната инстанция по две частни жалби, подадени срещу постановено от първоинстанционния съд в производство по чл. 248 ГПК определение и има произнасяне по него, което е общо с произнасянето по разноските пред апелативния съд. По отношение на отказа за уважаване на молбата по чл. 248 ГПК за разноските пред въззивната инстанция, счита, че съставът на Апелативен съд – Варна неправилно е споделил разрешението, дадено с Определение № 505 от 25.11.2019 г. по ч.т.д. № 661/2019 г. по описа на ВКС, TK, I т.о. вместо това, възприето в Определение № 412 от 19.06.2019 г. по ч.т.д. № 2628/2018 г. по описа на ВКС, TK, II т.о. Излага доводи, че възможността кредитори с приети вземания да инициират производства за попълване на масата на несъстоятелността не следва да бъде ограничавана под страх от разноски, защото в случаите, когато синдикът се присъедини към искането на инициативния кредитор, последният всъщност брани общ интерес – на всички кредитори, а не само своя. Изхождайки от това принципно виждане и от максимата „Комуто ползите, нему и тежестите“, според жалбоподателя масата на несъстоятелността изцяло следва да поеме тежестта на разноските във всяка една от хипотезите на чл. 649 ТЗ, като се отчете позицията на синдика. Към частната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с формулиран правен въпрос, по който според жалбоподателя въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитирана практика на ВКС. Ответникът по частната жалба – „Бара Груп“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, в депозиран писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК подробно аргументира правилността на обжалваното определение и моли за неговото потвърждаване в цялост поради неоснователността на подадената срещу него частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Преди всичко, следва да се отбележи, че предвид изричните указания в т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, подадената от „Планекс“ ЕООД жалба има характер на частна, а не на частна касационна жалба. Поради това, изложените от страните съображения във връзка с предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежат на обсъждане, тъй като произнасянето по жалбата не е обвързано с тях. По основателността на частната жалба, съставът на ВКС приема следното: За да остави без разглеждане като недопустима молбата на „Планекс“ ЕООД с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта, с която Апелативен съд – Варна в качеството си на въззивен съд се е произнесъл по правилността на постановено от първостепенния съд определение по чл. 248 ГПК, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че актовете по чл. 248, ал. 3, изр. второ ГПК не могат да се ревизират от постановилия ги съд по реда на чл. 248 ГПК. Проверката на съдебния акт в коментираната част може да се осъществи единствено чрез частна касационна жалба с изложение на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Определението в тази си част е правилно. Въпросът за сторените пред първата инстанция разноски и дължимите такива от „Планекс“ ЕООД на „Сано БГ“ ЕООД и „Бара Груп“ ЕООД е разрешен с решение № 752 от 02.08.2019 г. по т.д. № 488/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С определение № 3674 от 14.10.2019 г. по същото дело съдът след сезиране с молба по чл. 248 ГПК е отказал изменение на решението в частта за разноските. Срещу това определение „Планекс“ ЕООД е подало частна жалба, която с решение № 94 от 14.04.2020 г. по в.т.д. № 753/2019 г. по описа на Апелативен съд – Варна е оставена без уважение като неоснователна и определение № 3674 от 14.10.2019 г. на Окръжен съд – Варна е потвърдено. В тази си част решението на въззивния съд има характер на определение и подлежи на обжалване пред ВКС с частна касационна жалба, каквато страната не е подала. Недопустимо е с молба с правно основание чл. 248 ГПК до въззивния съд за изменение на въззивното решение в частта за разноските, сторени пред тази инстанция, страната да се домогва до пререшаване на въпроса за разноските в първоинстанционното производство, по които въззивната инстанция вече се е произнесла по подадена до нея частна жалба. Поради това в тази си част молбата по чл. 248 ГПК правилно е била оставена без разглеждане. По отношение на частната жалба срещу определението в частта му, с която е оставено без уважение искането за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските за въззивното разглеждане на спора: Съставът на Апелативен съд – Варна е посочил, че е разпределил отговорността за разноски във въззивната инстанция, споделяйки разрешението, дадено в Определение № 505 от 25.11.2019 г. по ч.т.д. № 661/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. На основание чл. 620, ал. 7 ТЗ само при отхвърляне на иск по чл. 645, чл. 646 или по чл. 647 ТЗ, предявен от синдика, разноските по делото, направени от трето лице, се събират от масата на несъстоятелността. Разпоредбата на чл. 649, ал. 2, изр. 2 ТЗ визира само дължимостта на държавната такса, докато изричното правило на чл. 620, ал. 7 ТЗ регламентира отговорността за разноски при отхвърляне на отменителен иск. Според последното те са за сметка на масата на несъстоятелността само ако искът е бил предявен от синдика. При предявен от кредитор иск разноските следва да се понесат от него. Тъй като въззивното производство е инициирано от въззивни жалби както на кредитора, така и на синдика, отговорността за разноските на насрещната страна е обща. В тази си част определението е в съответствие с цитираната практика на ВКС в Определение № 505 от 25.11.2019 г. по ч.т.д. № 661/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., която се споделя и от настоящия състав на ВКС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение