Определение № 2264 от 27.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 660/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Кадис Строй“ ЕООД, [населено място], чрез адв. Л.П. срещу решение №1 от 05.01.2026 г., постановено по в.т.д. №152 от 2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частите, с които: 1. е потвърдено решение №123 от 07.11.2024 г., постановено по т.д. №169/2023 г. на Окръжен съд - Русе в частта, с която „Кадис Строй“ ЕООД е осъдено да заплати на „Европак Рециклинг“ ЕООД обезщетение в размер на 3 933 лева за периода от 21.04.2023 г. до 09.05.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2023 г. до окончателното изплащане; 2. е отменено решение №123 от 07.11.2024 г., постановено по т.д. №169/2023 г. на Окръжен съд - Русе в частта, в която е отхвърлен искът за сумата над 10 557 лева до предявения размер от 43 800 лева без ДДС за периода от 10.11.2022 г. до 20.04.2023 г., и е осъдено „Кадис Строй“ ЕООД, [населено място] да заплати на „Европак Рециклинг“ ЕООД, [населено място] сумата от 33 243 лева, представляваща обезщетение за ползването на недвижимите имоти, собственост на ищеца за периода от 10.11.2022 г. до 20.04.2023 г., ведно с обезщетение в размер на законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба – 21.08.2023 г. до окончателното изплащане; 3. е отменено първоинстанционното решение в частта, в която „Европак Рециклинг“ ЕООД е осъдено да заплати на „Кадис Строй“ ЕООД разноски за първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от иска, за разликата над 822 лева до присъдените 4 134 лева, като „Кадис Строй“ ЕООД е осъдено да плати на „Европак Рециклинг“ ЕООД допълнително сумата 4 902 лева - разноски за първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от иска, както и сумата 3 665 лева - разноски за въззивното производство. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалните си задължения въззивният съд не е анализирал всички относими доказателства по делото и не е обсъдил наведените от страните доводи. Счита, че съдът е допуснал и нарушение на материалния закон – чл.59 ЗЗД, като не е съобразил: че ответното дружество е наемател по договор за наем с предишния собственик „Адис Калинов“ ООД, респ. е държател на процесните имоти на правно основание; че обедняването на ищеца не е свързано с обогатяване на ответника - наемател /не произтичат от един общ факт или от обща група факти/, а евентуално – с това на предишния собственик – наемодател; че ответното дружество не е материалноправно легитимирано да отговаря за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД по отношение на новия собственик, придобил имотите на публична продан; че въводът във владение е осъществен на 10.06.2023 г. спрямо предишния собственик „Адис Калинов“ ООД. Намира, че не се доказва фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, поради което въззивното решение следва да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноските по делото. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението, в случай на несъвпадане на неговите мотиви с тези на първостепенния съд, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните? и 2. Налице ли е обогатяване по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД за сметка на настоящия собственик на имота в полза на наемателя, ползвал имота и заплащал наемна цена по сключен с предходен /бивш/ собственик договор за наем? Кой е правно легитимиран да отговаря спрямо новия собственик на имота за неоснователното му обедняване – предходният собственик на вещта /имота/ или ползващият ги наемател, който е имал сключен договор за наем с предходния собственик или двамата заедно?“ – с твърдение за противоречие с цитираната практика на ВКС – ТР №1/04.01.2001 г. по гр.д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС и множество решения по чл.290 ГПК. Ответникът „Европак Рециклинг“ ЕООД, чрез адв. Г.Г. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, посочени в жалбата. Заявява, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд приема, че е предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД – в исковата молба се твърди, че ответникът ползва собствени недвижими имоти на ищеца, без правно основание и с това се е обогатил неоснователно за негова сметка. За да отмени първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, апелативният състав намира, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил осъществяването на всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване: намаляване на патримониума му вследствие на ползването на собствения му недвижим имот от друго лице, обогатяване на това лице за негова сметка, липса на правно основание за ползването и връзка между обедняването и обогатяването, като произтичащи от един факт или от група факти. Решаващият състав приема за безспорно установено, че между „Адис Калинов“ ООД, като наемодател, и ответника „Кадис Строй“ ЕООД, като наемател, е сключен договор за наем на недвижими имоти, за срок от три години. След сключване на договора собствеността върху имотите е преминала върху ищцовото дружество „Европак Рециклинг“ ЕООД на основание публична продан /за погасяване задължения на наемодателя/, като Постановлението за възлагане е влязло в сила и е вписано в Служба по вписванията на 10.11.2022 г. Съдът счита, че от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане ищецът е придобил право на собственост върху имотите /чл.496, ал.2 ГПК/, и при безспорно установения факт, че вещта се намира във фактическата власт на друго лице, собственикът обеднява, като пропуска да реализира имуществени блага от ползването й. Приема, че имотите са ползвани от ответника без основание от 10.11.2022 г. /датата на вписване на постановлението за възлагане/ до 19.05.2023 г., като счита, че това обстоятелство е признато от него чрез плащане на парична сума за ползването им за периода от 10.05.2023 г. до 19.05.2023 г. Сочи, че на датата на въвода във владение на 10.05.2023 г. съдебният изпълнител не е открил представител на наемателя в имота, а след 19.05.2023 г. няма доказателства, че ответникът е продължил да ползва имотите, поради което след тази дата претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение се явява недоказана. Възизвният съд стига до извод, че ответникът се е обогатил за сметка на собственика, ползвайки имота за периода от 10.11.2022 г. до 19.05.2023 г. без правно основание. Излага съображения, че между „Адис Калинов“ ООД /н/ и ответника е бил сключен договор за наем от 28.06.2022 г., по силата на който „Адис Калинов“ ООД е отдал под наем собствените си недвижими имоти, но от момента, в който наемодателят престава да бъде собственик, за него вече не съществува правото да отстъпва вещта на друг за ползване, тъй като се прекратяват правомощията, произтичащи от право то му на собственост. Като се позовава на чл.453, т.5 ГПК, съдът счита, че разпоредбите на чл.237 ЗЗД не намират приложение в случаите, когато имотът, предмет на наемно правоотношение, е прехвърлен не от самия наемодател, а е придобит на публична продан за погасяване на задължения на наемодателя длъжник. Ако договорът за наем не е бил вписан или е бил вписан след първата възбрана или ипотека, той не може да се противопостави на взискателите и на приобретателя на имота на публична продан /чл.496, ал.2, изр.2 ГПК/, поради което процесният договор за наем, който не е вписан и няма достоверна дата, е непротивопоставим на ищеца - купувач на имотите на публична продан. Ищецът не става страна по наемното правоотношение и не е обвързан от него, като с влизането в сила на постановлението за възлагане престава да действа наемното правоотношение между предходния собственик и наемателя. С оглед изложеното, апелативният състав приема, че за периода от 10.11.2022 г. до 19.05.2023 г. ответникът е държател на имотите без правно основание и спестява разходи, изразяващи се в заплащане на пазарния наем на техния собственик. Ответникът след влизане в сила на постановлението за възлагане няма правно основание да държи имотите, а извлича полза от тях, поради което се обогатява за сметка на собственика, поради което дължи обезщетение за ползване на посочените недвижими имоти, за периода от 10.11.2022 г. до 10.05.2023 г. /с оглед извършеното плащане за периода от 10.05.2023 г. до 19.05.2023 г./, при месечен среден пазарен наем за тях в размер на 6 210 лева. Съдът намира за неоснователни възраженията относно обосноваността и обективността на заключението на СТЕ, като счита, че същата е компетентно изготвена и следва да бъде съобразена. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е посочил въз основа на кои доказателства кои факти счита за установени и кои не, респ. е достигнал до изводи относно релевантните факти по спора след съвкупна преценка на допустимите доказателства, като са формирани изводи относно доводите и възраженията на страните. Поставеният от касатора материалноправен въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- за връзката между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл.59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ /купувач на публична продан/ и лишено от възможността да я ползва, срещу наемателя на вещта, плащал наемна цена по сключен с трето лице /бивш собственик/ договор за наем, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е поставен в контекста на подробно изложените оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда относно наличието на всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК съдебна практика на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер 380.15 евро. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд