Определение № 743 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1765/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. И. Н. и Е. Н. Н. чрез пълномощника им адвокат В. В. против решение № 323 от 16.12.2024 г., постановено по гр. д. № 364 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Монтана в частта, с която е отменено решение № 277 от 4.06.2024 г. по гр. д. № 1932/2022 г. на Районен съд - Монтана и е постановено друго за:

1) намаляване на основание чл. 30, ал. 1 ЗН на завещателно разпореждане по частно саморъчно завещание от 22.01.2018 г. на Н. И. Н., починал на 15.02.2019 г., направено в полза на И. Н. Н. в частта, с която е завещан недвижим имот нива с площ 35 дка, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] до размер 21007/59990 идеални части от имота за допълване запазената част на наследника Е. Н. Н.;

2) възстановяване запазената част на Е. Н. Н. от наследството на Н. И. Н., починал на 15.02.2019 г. в размер на 21007/59990 идеални части от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], представляващ нива с площ 35290 кв.метра;

3) определяне на правата на съделителите в допуснати до делба недвижими имоти, както следва:

• Дворно място, цялото от 2006 кв.м., представляващо УПИ * от кв.8 по плана на [населено място], обл. Монтана, ведно с находящите се в същото масивна жилищна сграда и стопанска постройка при права по 1/12 идеални части за Е. Н. Н. и П. И. Н. и 10/12 идеални части за И. Н. Н.;

• Самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] с адрес на имота [населено място], ул. ,,А.‘‘, № 41, [жилищен адрес] ведно с прилежащи мазе и идеални части от общите части и правото на строеж при равни права за Е. Н. Н. и И. Н. Н. от по 1/2 ид. ч.;

• Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Б.. обл. Монтана, нива с площ 35 290 кв.метра в местност „*“ при права 21007/59990 ид. части за Е. Н. Н. и 38 983/59990 ид. части за И. Н. Н..

И. Н. Н. не е подал отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение в частта, с която са допуснати до делба земеделски земи в землището на [населено място], съставляващи поземлени имоти с идентификатори *, *, * и * между Е. Н. с права 2/3 ид. ч. и И. Н. с права 1/3 ид. ч. е влязло в сила като необжалвано.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че ищците П. и Е. Н. са атакували първоинстанционното решение относно правата в съсобствеността на делбените имоти, определени при зачитане на представеното завещание в полза на И. Н. с изложени подробни доводи за недействителност на завещанието, а ответникът И. Н. също атакува изводите относно правата на страните в съсобствеността.

Посочил е, че ищците са поискали делба на наследени от Н. И. Н. дворно място и сгради в [населено място], апартамент в [населено място], притежаван в режим на СИО от наследодателя и П. Н., от който последната е прехвърлила с договор от 5.09.2019 г. на Е. Н. 2/3 ид. ч. и пет земеделски имота, от които П. Н. на 16.07.2020 г. е прехвърлила на Е. Н. правата си от 1/3 ид. ч., поради което делбата следва да се допусне при равни права по отношение на имота в [населено място] и при права 2/3 за Е. Н. и 1/3 за И. Н. за останалите имоти. Ответникът е оспорил иска като се е позовал на оставено в негова полза саморъчно завещание от 22.01.2018 г. В първото съдебно заседание ищците са оспорили саморъчното завещание с твърдения, че не е написано и подписано от завещателя; че подписът е положен преди датата; че към момента на съставяне на завещанието Н. Н. не е разбирал свойството и значението на това, което върши и не е могъл да ръководи постъпките си; със завещанието не е изразил своята воля; волята е неразбираема и противоречива относно лицето на което завещава. При условията на евентуалност, ако завещанието се приеме за действително, ищците са заявили възражение за възстановяване на запазената си част от наследството на Н. Н..

Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд е приел, че искане за възстановяване на запазената си част от наследството на Н. Н. е направила само Е. Н. и е разгледал само нейното възражение. В подадената от П. Н. въззивна жалба са оспорени единствено изводите на съда за действителност на завещателното разпореждане, но не е релевирана липсата на разглеждане на заявеното от П. Н. възражение за възстановяване на запазената й част от наследството на Н. Н.. При тези констатации въззивният съд е посочил, че пред него не стои процесуалната възможност да приеме, че е налице искане от П. Н. да допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК и да върне делото на районния съд за произнасяне по нейното искане за възстановяване на запазена част.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че страните са наследници по закон на Н. И. Н., починал на 15.02.2019 г., като П. Н. е негова съпруга, а Е. и И. Н., негови низходящи. Към датата на смъртта си наследодателят е бил собственик на урегулирания поземлен имот и находящите се в него жилищна и стопанска сгради в [населено място], на 1/2 ид. ч. от апартамента в [населено място] и принадлежащите му избено помещение и идеални части от общите части на сградата и правото на строеж и на пет земеделски имота в землището на [населено място], единия от които е имот с идентификатор *** с площ от 35 290 кв. м.

На 22.01.2018 г. Н. Н. е съставил саморъчно завещание, обявено на 14.01.2020 г. Съдържанието на завещанието е, че е написано на 22.01.2018 г. в [населено място]; че 1) отмяна изцяло предишните си разпореждания в предишни завещания; 2) завещава на „синъ“ си И. Н. 3/4 от имота в [населено място], на [улица], 35 дка земеделска земя, описана в нотариален акт № 184, том V, дело 950/98 год., 1/2 от апартамента в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7; 3) „Последвия бъдеще време всичко оставено от мен да се дели поравно между внуците ми“. Записано е, че това е последната му воля, която желае да изпълнят наследниците му и завещанието е написал сам без поправки и допълвания. Следват дата и място в лявата част и срещу тях „подпис“ и положен такъв.

Въз основа първоначалната и допълнителната почеркова експертиза, съдът е приел, че завещанието на написано и подписано от Н. И. Н..

След обсъждане обясненията на ищцата Е. Н., събраните свидетелски показания и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, основано на гласните доказателства и приетата по делото медицинска документация, съдът е приел, че към датата на съставяне на завещанието Н. И. е бил състояние да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си.

От правна страна съдът е направил извод, че е спазена формата на завещанието по чл. 25, ал. 1 ЗН. Датата на съставяне на завещанието е посочена и в началото и в края му, поради което неоснователни са доводите, че саморъчния подпис е положен преди датата. Завещанието е направено в полза на И. Н. за конкретно посочени три имота, индивидуализирани по начин, позволяващ установяването. Посочил е, че законът не поставя изискване за пълна индивидуализация на завещаните недвижими имоти, като е достатъчно посочване, което да позволява идентифицирането им, а в случая това е възможно предвид представените по делото писмени доказателства за притежаваните от наследодателя на страните недвижими имоти. Относно завещания имот в [населено място] и апартамента в [населено място] са посочени административните им адреси, а за 35 –те декара земеделска земя се препраща към нотариалния акт, легитимиращ завещателя като собственик на земеделски земи, които данни предвид представените по делото доказателства за притежаваните от Н. И. имоти са напълно достатъчни за установява кои са завещаните недвижи имоти.

Съдът е приел, че волята на завещателя да облагодетелства сина си с посочените в т. 2 от завещанието имоти е ясно изразена, като клаузата в т. 3 на завещанието, че в бъдеще време всичко оставено от него ще се дели поравно между внуците му не може да се тълкува като задължение за заветника И. Н. да запази завещаните му имоти и да ги предаде след смъртта си на внуците на Н. Н., за да се приеме приложение на разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗН, обосноваваща недействителност на завещанието. Клаузата по т. 3 не представлява завещателно разпореждане за след смъртта на завещателя, не създава задължение за И. Н., нито за други лица, доколкото е неясна относно времето за което се отнася, какво се има предвид с израза „всичко останало от мен“, като по делото не е установено и какви внуци има Н. Н.. Предвид неяснотата на тази клауза като завещателно разпореждане, включването й в завещанието не води до недействителност на цялото завещание и конкретно на ясно изразена воля в точки 1 и 2 на завещанието за това в полза на кого и какви имоти са завещани.

По евентуалното възражение на Е. Н. за възстановяване на запазената й част от наследството на Н. Н., съдът е приел, че наследодателят е притежавал процесните имоти – дворно място и сгради в [населено място], 1/2 ид. ч. от апартамент в [населено място] и пет земеделски имота в землището на [населено място]. Приел е, че стойността им към момента на откриване на наследството е 116 963 лв., като е кредитирал заключението на вещото лице М. Т. и е посочил защо не възприема заключенията на вещото лице С. Р. и на М. З..

Запазената част на Е. Н. е 1/4 или 29 241 лв. Стойността на останалите в наследството незавещани имоти е 24 703 лв., включваща 1/3 от имота в регулация в [населено място] (3890 лв.) и четири земеделски имота (20 813 лв.). Е. Н. е получила 1/3 от тези имоти или имущество на стойност 8234 лв. или запазената й част е накърнена със сумата 21 007 лв. и за възстановяването й завещателните разпореждания следва да се намалят с тази стойност.

Съдът е приел, че предвид обстоятелството, че са завещани идеални части от недвижимите имоти дворно място и сгради в [населено място] и апартамент в [населено място], то за възстановяване запазената част на Е., накърнена със стойност 21 007 лева следва да се намали завещанието относно имота, представляващ нива в землището на [населено място] с площ 35 290 кв.метъра на стойност към датата на откриване наследството 59990 лева, съответно намалението е с 21007/59990 идеални части. Посочил е, че в случая не може да се приложи нормата на чл. 36, ал. 2 ЗН, тай като стойността на завещаните имоти надвишава стойността на разполагаемата част и запазената част на ответника, нито нормата на чл. 34 ЗН, предвид обстоятелството, че предмет на завещанието са идеални части от недвижими имоти, в която хипотеза евентуален избор на заветника не би довел до избягване на съсобствеността, каквато е целта на тази разпоредба.

Относно правата в съсобствеността съдът е приел следното:

Апартамента в [населено място] е съсобствен между И. Н. и Е. Н. при равни части – първият е собственик на 1/2 въз основа на завещателното разпореждане, а втората е придобила правата на П. Н. въз основа на договора от 5.08.2019 г.

Дворното място и сградите в [населено място] е съсобствено между всички страни. И. Н. е придобил 9/12 ид. ч. по завещанието и 1/12 ид. ч. по наследяване или общо 10/12 ид. ч., а Е. и П. Н. са придобили по 1/12 ид. ч. по наследяване.

По отношение на нивата с площ от 35 290 кв. м. съдът е посочил, че договорът от 16.07.2020 г., с който П. Н. е прехвърлила на Е. Н. притежаваната по наследство от Н. Н. 1/3 ид. ч. от земеделските имоти, не е произвел вещно правно действие, тъй като собственик на този имот по силата на завещателното разпореждане е И. Н.. Предвид основателността на възражението на Е. Н. с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН и намалението на завещанието относно този имот, то е налице съсобственост между Е. и И. Н. при права 21007/59990 ид.ч за Е. Н. и 38983/59990 ид.ч за И. Н..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. И. Н. и Е. Н. Н. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, евентуално чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Твърдението за недопустимост на въззивното решение е обосновано с тезата на касаторите, че първоинстанционният съд не е направил доклад по чл. 146 ГПК, включително и по заявеното в първото съдебно заседание от двете ищци искане за възстановяване на запазената им част от наследството и не се е произнесъл нито в мотивите си, нито в диспозитива по възражението на П. Н. за възстановяване на запазената й част, което процесуално нарушение не може да бъде поправено в производство по чл. 250 ГПК, а е изцяло в правомощията на въззивния съд в съответствие с разясненията в т. 1 и т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 по т. д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС, който е следвало да поправи процесуалното нарушение и да определи правилните и законосъобразни делбени квоти. В нарушение на разясненията по посоченото тълкувателно решение въззивният съд не се е произнесъл по възражението на П. Н. за възстановяване на запазената й част, а се е десезирал от това с оправдание, че няма такива оплаквания във въззивната жалба, с което не е изпълнил задълженията си служебно да поправи това процесуално нарушение, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба и въпреки, че е констатирал, че е налице грешна правна квалификация и непълен доклад, не е пристъпил към даване указание на страните и постановяване на правилен краен съдебен акт, поради което и постановеното решение е изцяло недопустимо.

Касационният съдебен състав не констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, включително и с оглед наведената от касаторите обосновка. За да е недопустим съдебният акт, съдът следва да е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата (чл. 14 ГПК) или да не е родово подсъден на съответния съд, да е разгледал непредявен иск или да се е произнесъл при липса на право на иск, или при ненадлежно упражнено право на иск – но нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, при оттегляне или отказ от иска и др. В случая нито е налице, нито се твърди наличие на подобна хипотеза. Следва да се отбележи, че с оглед особеностите на възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН, което изцяло е приравнено на предявяване на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН (с изключение изискването за внасяне на държавна такса), пропускът на съда да се произнесе по възражение за възстановяване на запазена част, съставлява непълнота на съдебното решение. Този порок може да бъде отстранен само по реда на чл. 250 ГПК по инициатива на заинтересованата страна, но не и служебно от съда. Затова и позоваването от страна на касаторите на разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 по т. д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС в случая е неотносимо, доколкото се касае до липса на диспозитив с конститутивно действие по искане за възстановяване на запазена част от наследство, а не до осигуряване прилагането на императивна правна норма. Във въззивната жалба не е бил наведен довод, касаещ неразглеждането на заявеното от П. Н. възражение за възстановяване на запазената й част, поради което и въззивният съд не е бил компетентен нито да върне делото на районния за разглеждане на това искане, нито сам да го разгледа.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1) какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността, допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата;

2) какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен;

3) какви са задълженията на съда при направено искане за възстановяване за запазена част по чл. 30 ЗН във връзка с необходимостта от формиране на една маса от наследствените имущества по чл. 31 ЗН и разпределението на доказателствената тежест между страните по това искане;

4) за възможността искането за възстановяване на запазена част от наследство да бъде заявено в делбеното производство под формата на иск или възражение и правомощията на въззивната инстанция да се произнесе по това искане;

5) съдът следва ли да определи поредност при намаляване на разпореждания, направени със завещание;

6) относно формата на саморъчно завещание и допустимо ли е датата му да бъде изписана след подписа на завещателя;

7) следва ли да се търси действителната воля на завещателя при спазването на правилото по чл. 20 ЗЗД като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор.

По въпросите не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса са свързани с доводите за неразглеждане възражението на П. Н. за възстановяване на запазената й част от наследството и липсата на доклад на първоинстанционния съд. При тази обосновка въззивното решение не противоречи на сочената практика на ВКС. По изложените по-горе съображения неотносими са разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 по т. д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС. В случая се касае не до неправилна квалификация на предявените искове/възражения, който порок въззивният съд отстранява служебно, като дава и указания относно релевантните с оглед действителната правна квалификация факти, разпределя доказателствената тежест по тях и предоставя възможност за ангажиране на доказателства, а до непълнота на първоинстанционното решение, поради неразглеждане на едно от исканията за възстановяване на запазената част. Същевременно въззивното решение изцяло съответства на разясненията по т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 по т. д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС, доколкото доводите във въззивната жалба са касаели само изводите на съда по главните възражения на ищците относно действителността на завещателното разпореждане, но липсват доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушение, включително и относно доклада по евентуалното възражение по чл. 30 ЗН. Практиката на ВКС, на която се позовават касаторите касае случаи, в които съдът не е допуснал експертиза, неправилно е възложил разноските за експертиза с оглед доказателствената тежест, поради което същата не е била изслушана, неправилно е определил и остойностил масата по чл. 31 ЗН, т. е. при неизпълнение задълженията на първоинстанционния съд по формиране масата по правилата на чл. 31 ЗН, които са императивни. Както във въззивната, така и в касационната жалба липсват доводи, че е налице неправилно формиране на масата по чл. 31 ЗН (т. е. че са включени имущества, които не са принадлежали на наследодателя или не са включени имущества, които той е притежавал и за които са представени доказателства по делото), нито за неправилно остойностяване към момента на откриване на наследството и според състоянието на имуществата. Следователно тълкуването в практиката на ВКС относно императивния характер на нормата на чл. 31 ЗН и следващите от този характер задължения на въззивния съд, в случая са неотносими.

Четвъртият въпрос е неотносим към данните по делото. Съдът не е отрекъл възможността искането за възстановяване на запазена част от наследство да бъде предявено в делбеното производство под формата на възражение и именно за това е разгледал възражението на Е. Н.. Не е отрекъл и сезирането на първоинстанционния съд с възражение по чл. 30, ал. 1 ЗН от П. Н., а неразглеждането на същото касае приложението на чл. 250 ГПК.

Петият въпрос е свързан с доводите, че съдът е следвало да приложи чл. 34 и чл. 36 ЗН с позоваване на практика на ВКС по решение № 65 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 126/2018 г., І г. о., решение № 205 от 7.12.2023 г. по гр. д. № 4879/2022 г., ІІ г. о. и решение № 104 от 24.06.2015 по гр. д. № 5871/2014 г., І г. о. Тълкуванията по посочената практика на ВКС са неотносими към данните по делото. В случая се касае до едно завещателно разпореждане в полза на наследник по закон и чл. 36 ЗН е неприложим, тъй като липсва възможност някой от завещаните имоти да се върне в наследството и правата в съсобствеността му да се определят според наследяването по закон, а ответникът не е заявил искане за задържане на завещаните имоти, поради което такова не може да бъде разгледано от съда. Ответникът не е заявил и искане пред инстанциите по същество по чл. 34 ЗН за имота, чрез който да се възстанови запазената част, но с необжалване на въззивното решение е изразил волята си възстановяването да стане по приетия от съда начин чрез намаляване на завещанието за земеделския имот и възстановяване на запазената част на Е. Н. с идеална част от този имот.

Шестият въпрос е неотносим, тъй като е основан на тезата на касаторките, че завещанието е нищожно, тъй като подписът на завещателя е преди датата, която теза не съответства на данните по делото и изводите на съда, че датата на съставяне на завещанието е посочена и в началото и в края му, поради което няма как положения в края на завещанието подпис да предхожда датата.

Липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по седмия въпрос.Въпросът е обоснован с тезата, че имотите не са описани коректно и по начин, който да ги идентифицира, което най-ясно проличава от първоинстанционното решение, в което съдът изобщо не е разбрал, че се касае до завещателни разпореждания относно три недвижими имота, както и липсата на аналитични и мотивирани изводи на въззивния съд по възраженията за изписаното по т. 3 на завещанието („последствие бедеще време всичко оставено от мен да се дели поравно между внуците ми“), като при противоречие между т. 2 и т. 3 и с оглед последователността на написване на завещанието, то приоритет следва да се даде на волята всичко оставено да се дели между внуците му.

Относно завещаните имущества въззивният съд иззцяло се е съобразил с практиката на ВКС, че при преценка кое е завещаното имущество съдът отчита и доказателствата по делото (в този смисъл е и решение № 22 от 2.06.2017 г. о гр. д. № 3786/2014 г., ІІ г. о., на което се позовават касаторките). Обстоятелството, че първоинстанционният съд не е тълкувал волята на завещателя относно завещаните имоти и е направил необосновани изводи за предмета на завещанието, е неотносимо, след като въззивният съд е приложил правилно нормата на чл. 20 ЗЗД.

Налице са и изрични мотиви на въззивния съд относно волята на завещателя, обективирана в т. 2 и т. 3 от завещателното разпореждане и защо съдът приема, че липсва противоречие между тях, направени при тълкуване на завещанието. Несъгласието на касаторите с тези мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, след като съдът е изпълнил задължението си по чл. 20 ЗЗД.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само бланкетно заявено чрез позоваване на правната норма, но липсва поставен въпрос или обосновка на поставен въпрос, която да може да се свърже с точното прилагане на закона или развитието на правото.

Основанието по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК е обосновано с тезата, че са налице погрешни изчисления на въззивния съд – запазената част на Е. Н. е определена на 29 241 лв., докато 116 963: 4 е равно на 29240.75, от което следва, че разполагаемата част не е 87 222 лв., а 87 222.25 лв.; стойността на завещаното имущество е 92 260 лв. (116 963 – 24 703), а не посочените от съда 92 290 лв.; запазената част на Е. Н. и И. Н. са по 1/4, а съдът е определил запазената част на Е. Н. на 29 241 лв., а на И. Н. на 58 482 лв..

При посочената обосновка основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не е налице. Съдът действително неправилно е закръглил до цяло число в лева и без стотинки стойността на запазената част на ищцата Е. Н., но така е прието, че запазената й част е накърнена с по-голяма сума – 21 007 лв. вместо 21006.42 лв. Това нарушение не би могло да бъде отстранено, тъй като би обусловило извод за възстановяване на запазената част на ищцата със сума по-малка от определената от въззивния съд, което е в нарушение на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. второ от ГПК за влошаване положението на жалбоподателя.

Грешното посочване на стойността на завещаното имущество (92 290 лв. вместо 92 260 лв.) е само в мотивите на съда за неприложимост на чл. 36, ал. 2 ЗН и е неотносимо към изхода на спора.

Сумата 58 482 лв. е посочена като стойност на разполагаемата част на наследодателя и запазената част на ответника и то отново в контекста на извода, че е неприложим чл. 36. ал. 2 ЗН.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение