Определение № 2230 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2368/2025 г.

Производство по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Т. срещу решение № 399/23.07.2025 г. по в. гр. д. № 615/2025 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 67/04.04.2025 г. по гр. д. № 347/2024 г. на Районен съд Сандански и по отношение на касатора на основание чл. 422 ГПК е установено, че дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД по договор № 022LD-R 002364/18.03.2013 г. за банков кредит 5 790, 38 евро главница, 990, 64 евро възнаградителна лихва за периода 08.06.2020 г. - 01.03.2023 г., 4 856, 13 евро обезщетение за забава за периода 08.06.2020 г. - 01.03.2023 г., 183, 68 евро законна лихва върху главницата за периода 02.03.2023 г. - 08.06.2023 г. вкл., както и законна лихва върху главницата за периода 02.03.2023 г. - 08.06.2023 г. вкл., законна лихва върху главницата от 09.06.2023 г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 336/12.06.2023 г. по ч.гр.д. № 626/2023 г. на Районен съд Сандански.

В подадената жалба се сочи, че решението е незаконосъобразно поради наличие на пороците, регламентирани от чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно съдът е отхвърлил възражението на ответницата, че общите условия на договора са недействителни поради неспазване изискването за размер на шрифта – не по-малък от 12. Неправилно е приел, че в договора за кредит е бил посочен ГПР от 18, 78 % като за компонентите му е налична информация в чл. 1.1, т. „б“ от приложимите Общи условия на банката. Неправилно е отхвърлил възраженията на касаторката, че са допуснати нарушения при изготвяне на процесния договор за кредит и приложимите към него общи условия, както и при посочване и формиране на ГПР. Твърди се, че като краен резултат съдът неправилно е отхвърлил възражението на жалбоподателката за недействителност на договора, отричайки приложение на чл. 22 ЗПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира основанието за факултативен касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следните въпроси:

1. „Липсата на посочване в договора за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР, и начинът му на формиране от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?“

2. „Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина и елементите, от които е формиран ГПР, както и описание на взетите при горното изчисление допускания, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 22, ал. 1, т. 10 ЗПК?“

3. „Отговаря ли договорът за потребителски кредит, който не съдържа посочване на начина и елементите, от които е формиран ГПР, на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при уговорена в него възможност за едностранна промяна на първоначално договорения референтен лихвен процент?“

4. „В случай, че договорът за потребителски кредит не съдържа описание на взетите предвид изчисления и допускания на компонентите на ГПР за целия срок, за който е сключен, а същите препращат към текстовете на общите условия на банката значи ли, че клаузата за размера на ГПР е ясно и изчерпателно посочена в самия договор по смисъла на приложение на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 23.04.2008 г.?“

5. „Съобразени ли са правните изводи на обжалваното решение за уважаване на исковете с оглед изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК досежно съдържанието на договора за потребителски кредит?“

6. „Съобразно изискванията за приложение на директива 2008/48/ЕО и практиката на СЕС с оглед сключване на договор за банков кредит с лица, имащи качеството на потребител, относимо ли е по отношение на процесния договор за банков кредит въведеното с чл. 10, ал. 1 ЗПК изискване всички елементи на договора /общите условия към тях/ да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12?“

Релевира се отклонение от решение по дело С-42/15, дело С-348/14 г., дело С-76/10, дело С-448/17, дело С-714/22 г. на СЕС.

От ответника по касация „Първа инвестиционна банка“ АД е постъпил отговор, с който жалбата се оспорва и се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. В евентуалност се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд, след като е констатирал валидността и допустимостта на постановеното от Районен съд Сандански решение, го е потвърдил. В мотивите е приел безспорната установеност на обвързващо страните облигационно правоотношение по договор за банков кредит № 022LD-R 002364/18.03.2013 г., по който заедно с въззивницата кредитополучател е и лицето В. Ш. Т.. Приел е, че съобразно § 13, т.1 ДР на ЗЗП спрямо договора намира приложение Закона за потребителския кредит в редакцията му, публ. в ДВ бр.91/20.11.2012 г. Констатирал е, че към момента на възникване на договорното отношение е липсвало изискване за размер на шрифта, на който да е изписан текстът на договора, погасителният план към него и приложимите общи условия /разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, предвиждаща задължение за кредитора в тази насока, е била приета и публикувана в ДВ бр.35/22.04.2014 г., а влизането й в сила е било отложено за 23.07.2014 г./. Доколкото се касае за материалноправна норма, въззивният съд е съобразил, че действието й е спрямо правоотношения, възникващи след влизането й в сила /освен, ако законодателя не е придал на нормата изрично обратно действие, каквото съдът е счел, че не е налице/. Този си извод е аргументирал с чл.14 от Закона за нормативните актове, както и с член 10, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО, която указва, че изискването договорите за потребителски кредит да се изготвят на хартиен или друг траен носител не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на договорите за кредит. При сочената регулация въззивният състав е извел заключение, че минимално въведеното с Директивата изискване за форма на договора е той да бъде обективиран „на хартиен или друг траен носител“ и е било спазено. Директивата не ограничава държавите членки да поставят допълнителни условия за действителност на договора, каквото е изискването за размер на шрифта, въведено след 23.07.2014 г. Съставът на Окръжен съд Благоевград се е позовал на определение от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 на СЕС, в което е прието, че член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Изградил е теза, че дори в Директивата хипотетично да има изискване за размер на шрифта, тя е акт, който обвързва единствено държавите членки, до които е адресирана, но няма пряко действие /за разлика от регламента/, т. е. не обвързва частноправни субекти. Срокът за транспониране на Директива 2008/48/ЕО е бил до 12 май 2010 г. и не е бил спазен, но въпреки това правилото, че страната не може да се позове директно на Директивата в отношенията си с друг частноправен субект, какъвто е насрещната страна в производството „Първа инвестиционна банка“ АД, остава приложимо. При тези съображения съставът на окръжния съд е намерил за неоснователно направеното във въззивната жалба оплакване срещу правилността на първоинстанционното решение, отричащо в случая да са налице предпоставките на чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК.

В мотивите на обжалвания съдебен акт е прието, че в договора за кредит ясно е посочен размер на ГПР – 18, 78 %, като за компонентите му е налице информация в чл.1.1, т.“б“ от приложимите Общи условия на банката. Съдът се е позовал на практика на СЕС (решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia по дело C-42/15, EU:C:2016:842, т. 67 и 70; решение по дело С-714/22 г.; решение по дело С-42/15; решение от 9 юли 2015 г., Bucura по дело C-348/14, EU:C:2015:447, т. 57), в която се приема, че същественият характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит произтича от необходимостта да се даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48. В същото време е съобразено и разбирането на СЕС, че не би могло да се смята за пропорционално договорът за кредит да се счита сключен без лихви и разноски, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В случая, съставът на окръжния съд е признал, че разходите, които са включени при формиране на ГПР, не са изчерпателно изброени, а е цитирана разпоредба от Общите условия, с която е възпроизведена нормата на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Но в разглеждания казус според съда в договора по ясен и изчерпателен начин са описани задълженията на кредитополучателя и те се свеждат до връщане на получената в заем сума и приложимата към нея възнаградителна лихва, плюс такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 25 лв., комисионна за отпускане на кредит в размер на 2% от отпуснатата сума. Съдът е кредитирал заключението на изслушаното в хода на производството вещо лице и е приел, че посочените по вид и размер разходи съответстват на обявените на кредитополучателите ГПР в размер 18, 78%, съответно общата сума за връщане в размер на 18 148, 56 лв. За пълнота е изяснил, че според указаното в чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, т. е. това са лихви за забава. В заключение съдът е обобщил, че при изготвяне на процесния договор за кредит и приложимите към него Общи условия, както и при посочване и формиране на ГПР, не са допуснати нарушения, които да обосноват нищожност на правоотношението по реда на чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Не са обосновани сочените основания за факултативен достъп до касация.

Поставените от жалбоподателя трети и пети въпроси не могат да обусловят достъп до касационен контрол, тъй като не покриват характеристиката правни. Третият въпрос не е обусловил произнасянето на въззивния съд и не е намерил място в мотивите на неговия акт. Съставът на Окръжен съд Благоевград не е изследвал въпроса как рефлектира възможността за едностранна промяна на първоначално уговорения референтен лихвен процент върху формирането на ГПР. Този въпрос не е повдиган и във въззивната жалба, депозирана от М. Т.. При сочените данни няма как касационната инстанция за първи път да обсъжда въпроса, тъй като това би било в нарушение на нормативните правила, уреждащи обхвата на нейните правомощия. Петият въпрос също не удовлетворява общата селективна предпоставка, доколкото той е изцяло по правилността на въззивното решение и отговорът му изисква проверка за правилно приложение на материалния закон, което е недопустимо да се случи в производството по селекция – така т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС.

Въпроси едно, две и четири могат да се обобщят като материалноправно питане относно приложението на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, регламентиращ изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочена стойност на годишния процент на разходите по кредита и методиката за неговото формиране. Същите не отговарят на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като са предпоставени от изопачаване тезата на въззивната инстанция. В постановеното от окръжния съд решение не е отречено задължението на банката да посочи в договора за потребителски кредит компонентите, от които са формирани ГПР, начинът им на формиране, както и описание на взетите допускания. Вярно е обратното – съдът се е позовал на практика на СЕС, според която посочването на годишния процент на разходите в договора за кредит с потребител е от съществено значение в контекста на Директива 2008/48/ЕО, доколкото позволява на потребителя да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на неговото задължение. Посочването на ГПР и какво се включва в същия в договора за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, (определение от 16.11.2010 г., Pohotovosf, С-76/10, т. 70 и 71; решение от 9 ноември 2016 г. по дело С - 42/15; решение от 9 юли 2015 г. по дело C-348/14, решение по дело С- 714/22 г.). С решение от 16 юли 2020 г. на СЕС по дело С- 686/19, т. 30 е изяснено, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ /посочената легална дефиниция е идентична на разпоредбата на § 1 от ДР на ЗПК/ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, като съответно се включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В същото време, въпреки установеното от въззивния съд, че разходите, които са включени при формиране на ГПР, не са изчерпателно изброени, а е цитирана разпоредба от Общите условия, с която е възпроизведена нормата на §1, т.1 от ДР на ЗПК, решаващ за постановяване на въззивното решение е мотивът, съобразен и с разбирането на СЕС, че не би могло да се смята за пропорционално договорът за кредит да се счита сключен без лихви и разноски, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Съставът на окръжния съд е счел, възприемайки заключението на вещото лице, което не е било оспорено от страните и е било прието в съдебно заседание на 12.12.2024 г. при липса на процесуален представител на всяка от тях, че задълженията на кредитополучателя, които формират ГПР, се свеждат до възнаградителна лихва, плюс такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 25 лв. и комисионна за отпускане на кредит в размер на 2% от отпуснатата сума, което сумарно дава общия в размер от 18, 78%. Тези ясни три компонента са мотивирали въззивната инстанция да приеме, че кредитополучателят е имал възможност да прецени обхвата на своето задължение. Друго би било, ако общият размер не съответства на описаните в договора компоненти на общото задължение, а в същото време присъстват уговорки за плащане на застрахователна премия, допълнителни такси и т. н.

Невъзможността да бъде допуснато касационно обжалване по последния шести въпрос произтича от обстоятелството, че и по него въззивният съд не е формирал становище в мотивите си. Съставът на Окръжен съд Благоевград не е изградил тезата, основана на разбирането, че нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е въведена с цел приложение на Директива 2008/48/ЕО. В мотивите много ясно съдът е отграничил минималните изисквания, които Директивата предвижда, за да осигури действителност на договорите за потребителски кредит, а именно изискване за форма - той да бъде обективиран на хартиен или друг траен носител. Съдът е подчертал, че Директивата не ограничава държавите членки да поставят допълнителни условия за действителност на договора, каквото е изискването за размер на шрифта, въведено след 23.07.2014 г., но това не произтича директно от текста на Директива 2008/48/ЕО, т. е. не е налице транспониране на наднационалния нормативен акт.

Липсата на общата селективна предпоставка по всички въпроси прави безпредметно изследване на сочените допълнителни по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

При липса на някое от сочените основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС