Определение № 561 от 25.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 499/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б.Б. като процесуален представител на Р. Р. С. от С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 16.07.2019г. по в.гр.д. № 940/2019г. Ответникът по жалбата Х. Р. С. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК е изложил съображения за нейната допустимост и основателност. Ответницата В. Г. Р. от С. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Л.П. е заела становище, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответниците Й. И. С. и Р. Х. С., и двамата от С., не са подали отговори по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение САС е отменил решението на СГС от 09.10.2018г. по гр.д. № 8012/2014г. в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявеният от Р. С. срещу Й. С., Р. С. и Х. С. иск с правно основание чл.135 ЗЗД, и вместо него е постановил друго, с което е обявил за относително недействителен по отношение на Р. С. до размер на 1/2 ид.част договор, предмет на нот.акт №.../......г., с който Й. и Р. С. са продали на Х. С. и В. Р. апартамент, находящ се в С., съответно индивидуализиран, и идеалните части от общите части на сградата и от правото на строеж, по иска на Р. С. срещу Й. С., Р. С. и Х. С., и е потвърдил първоинстанционото решение в отхвърлителната му част по иска срещу В. Р.. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че с договор от 09.06.2009 г., обективиран в нотариален акт, Й. и Р. С. са продали на сина си Х. С. и на съпругата му тогава В. Р., бракът с която към момента на образуване на настоящото дело е бил прекратен, процесния апартамент, срещу заплащане на 157703лв. След прекратяването на брака между Х.С. и В.Р. собствеността върху имота е трансформирана от СИО в обикновена съсобственост, между двамата е налице обикновено другарство поради различното им материалноправно положение, поради което няма пречка делото да бъде решено различно по отношение на всеки от двамата. Взето е предвид твърдението на ищеца в исковата му молба, че е кредитор на парично вземане, произтичащо от сключен на 13.10.2008г. предварителен договор с първите двама ответници Й. и Р. С., които са се поставили в невъзможност да изпълнят задължението си по него да му прехвърлят правото на собственост върху процесния имот, тъй като през юни 2009г. са го продали на Х. С. и В. Р.. Хр.С. не е оспорил тези твърдения, както и че е знаел за поетото от родителите му задължение по предварителния договор /отделно от това знанието му се презумира, тъй като е син на продавачите по атакуваната сделка/. С оглед на това е направен извод, че предявеният отменителен иск относно първите трима ответници е основателен за 1/2 ид.част от апартамента. Прието е, че по отношение на В.Р. ищецът не е установил, че е имал качеството на кредитор по предварителния договор. Като основателно е оценено в тази връзка възражението на Р., че датата на предварителния договор предхожда тази на процесния договор – тя не е участвала в съставянето на предварителния договор и има качеството на трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, спрямо което документът няма достоверна дата. Освен това, не се установява и Р. да е знаела за увреждането на ищеца – към момента на сключването на договора за продажба тя е била роднина по сватовство с продавачите /неправилно посочено „с купувачите“/, но тази връзка не се обхваща от презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД, а показанията на свидетелите не установяват тя да е знаела, че между ищеца и родителите му е бил сключен предварителен договор за продажба на имота, който впоследствие тя е придобила. Свидетелите говорят за уговорка между ищеца и родителите му, но без да конкретизират съдържанието й, респективно, че ответницата Р. е знаела за нея. С оглед на това е направен извод, че искът срещу Р. е неоснователен. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи, че въззивното решение в отхвърлителната му част е очевидно неправилно. Изложени са съображения за нарушение на основни съдопроизводствени принципи, изразяващи се в неизпълнено задължение от съда да обсъди всички доводи и да ги съпостави със събраните доказателства /вкл. чрез свидетелски показания/, установяващи, че Р. е знаела за договорката между ищеца и родителите му, съдът не забелязал, че по делото никоя от страните не говори и не сочи да има каквато и да е друга уговорка между ищеца и родителите му, освен тази за прехвърлянето на имота; съдът формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, изискваща оценка дали показанията на тримата свидетели са еднопосочни и ако да – да се посочи при съпоставка с кои писмени доказателства се налага извод относно знанието на Х. С. и В. Р., че с извършената сделка увреждат интереса на ищеца, излагайки съображенията си за доказаност на знанието на Р. и за доказаност на качеството си на кредитор на ответниците Й. и Р. С., които не са изпълнили задължението си по предварителния договор, въпреки изпълненото поето от ищеца задължение. Твърди се, че с допуснатите нарушения на основни съдопроизводствени правила и с наличие на явна необоснованост на атакуваното решение съдът ограничил правото на защита на касатора, равенството на страните в процеса и достъпа до справедлив и безпристрастен съд. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато поради твърдяната му очевидна неправилност. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки. В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдения за процесуални нарушения, за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответницата по касация В. Р. следва да бъдат присъдени 600лв. разноски – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 04.02.2020г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,