Определение № 821 от 02.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1051/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бумекс“ ООД, [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 23 от 17.01.2023 г. по в. т. д. № 845/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение от 13.06.2022 г. по т. д. № 1049/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 20-ти състав. С последното е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Икис лайт“ ООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за признаване за нищожно поради накърняване на добрите нрави на неустоечното съглашение за обезщетяване на вредите от забавата на продавача-изпълнител „Бумекс“ ООД, обективирано в чл. 18, ал. 1 от Предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключен между страните на 06.10.2017 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на закона, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което се развиват подробни съображения. Моли се същото да бъде отменено и да бъде постановено друго решение по същество, с което да се прогласи за нищожна клаузата за неустойка, уговорена в чл. 18 от предварителен договор за продажба на недвижим имот от 06.10.2017 г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, или делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. В тази връзка се излагат твърдения, че въззивният съд не е съобразил аргументите на касатора по отношение на нищожността на неустоечната клауза, вкл. тези във въззивната жалба, не е изложил собствени мотиви, а е препратил към тези на първоинстанционния съд и пр. Твърди се също, че въззивният съд е излязъл извън рамките на спора, респ. не се е произнесъл по предмета на спора, с който е сезиран – от една страна е приел, че е сезиран с иск за обявяване на нищожност поради противоречие с добрите нрави, а от друга страна се е произнесъл за липса на нищожност на атакуваната клауза поради прекомерност. На следващо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане на касационно основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се формулират конкретни правни въпроси, а се излага, че апелативният съд напълно е възприел мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи свои собствени и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания. В тази връзка се навежда противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., IV г.о.; решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о.; решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2014 г., IV г. о.; решение № 191/25.03.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г., III г. о. и решение № 415/25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2012 г., I г. о. В допълнение се сочи и противоречие на обжалвания съдебен акт с решение № 58/16.06.2020 г. по гр. д. № 2682/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., което според касатора третира идентична проблематика, особено по отношение на неустойка, надвишаваща размера на вредите. На трето място се моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради засегнати материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът е формулирал два въпроса, които според него попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: 1/ „Прекомерна ли е неустойка по договор по чл. 19 ЗЗД, сключен между търговци, когато размерът на неустойката, уговорен като процент, покрива изцяло направеното авансово плащане по договора, а заплащането на остатъка от продажната цена се извършва 45 дни след сключване на окончателния договор, когато предварителният договор е прекратил вече действието си?“; 2/ „Следва ли при произнасянето си по въпроса за нищожност на неустойката поради прекомерност и противоречие с добрите нрави при наведено твърдение, че същата излиза извън обезпечителната й и обезщетителна функция, съдът да разглежда въпроса за действително претърпените вреди?“ Срещу касационната жалба в срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на ответника „Икис лайт“ ООД, [населено място], със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От мотивите на въззивното решение се установява, че съдът е взел предвид разясненията в ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с които са определени критерии за преценка относно съответствието на уговорена неустойка с добрите нрави. Въззивният съд е съобразил, че преценката за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се извършва към момента на сключване на клаузата за неустойка и съгласно критериите, установени в цитирания акт на нормативно тълкуване. Съдът се е позовал и на константната съдебна практика, съгласно която неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Относно действителността на атакуваната неустоечна клауза (за забавено изпълнение относно задължението на строителя да построи и да предаде в срок до 01.01.2017 г. договорения обект – ателие, като неустойката се дължи от тридесетия ден на забавата, в размер на 0.2 % на ден, но не повече от 10 % от стойността на договора) апелативният съд е извършил обстоен анализ, като е достигнал до извод, че размерът на неустойката изпълнява функцията да стимулира срочното изпълнение по договора; същият не е несправедлив или прекомерен, а е съобразен с вида на вредите, които се цели да бъдат обезщетени; че напълно отговаря на санкционното предназначение на неустойката, както и че липсват други обезпечения за конкретното неизпълнение. Обсъден и отхвърлен е доводът на касатора, че тъй като неустойката е съответна на 100 % от платения аванс по договора, то размерът й нарушава принципа на справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване. Съдът е отчел, че неустойката е уговорена като 1/10 част от цялата продажна цена и съизмеримостта й с авансовата вноска не я прави нито несправедлива, нито прекомерна. Обсъдени са и оплакванията на касатора във въззивната жалба, че първата инстанция не се е произнесла по всички въведени с исковата молба основания за нищожност на атакуваната клауза и същите обосновано са намерени за неоснователни. По посочените съображения Софийският апелативен съд е заключил, че атакуваната клауза за неустойка не противоречи на добрите нрави и предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо на заявеното от касатора основание (че съдът се е произнесъл по различен от предявения спорен предмет и извън петитума на исковата молба). Видно е, че въззивният съд е формирал изрична воля по посочените в исковата молба обстоятелства, включително като не е споделил изложените в нея съображения, че неустойката е нищожна, тъй като е равна на заплатената продажна цена. Няма основание въззивното решение да се квалифицира и като очевидно неправилно – същото не е постановено нито в грубо противоречие с правилата на формалната логика, нито при превратно прилагане на закона. Следователно предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, представляващи самостоятелни основания за достъп до касация, не се доказват по делото. Извън случаите на чл. 280, ал. 2 ГПК допускането до касационно обжалване изисква да са налице изрично формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са разрешени от въззивния съд в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, наведени и съответно обосновани от касатора. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. са дадени указания за приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно които правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода от спора, но не и правилността – обосноваността и законосъобразността на изводите му по конкретното дело, които не са част от предмета на касационното производство в неговата селективна фаза. В случая поставеният първи въпрос не съответства на така изясненото общо основание за достъп до касационна проверка, тъй като касае изцяло правилността на обжалваното решение с оглед конкретните обстоятелства по делото (договор по чл. 19 ЗЗД, сключен между търговци, неустойката по който покрива изцяло авансовото плащане, а предварителният договор бил с прекратено действие и пр.). Вторият формулиран въпрос принципно удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се установява допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът да има значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. По поставения въпрос е постановена както задължителна, така и трайна практика на ВКС, като в случая липсват данни обжалваното решение да й противоречи. Освен това следва да се посочи, че въпросът не е бил включен в предмета на спора. От една страна неустойката има за цел да обезщети изправната страна за понесените от неизпълнението вреди, без да се налага същите да се доказват, а от друга страна в исковата молба няма наведени твърдения, че ответникът не е претърпял вреди, в какъвто смисъл са сега изложените от касатора доводи, за да обоснове тезата си за прекомерност и излизане на неустойката извън присъщите й функции. С оглед горното и предвид очертания от ищеца спорен предмет съдът не е имал задължението (а и правото) да изследва въпроса за действително претърпените от ответника вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се съдържат доводи за допуснато противоречие с практика на ВКС, съответно цитирана, във връзка с които не са формулирани никакви правни въпроси. Съгласно посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд няма правомощие сам да извежда значимия за решаването на делото правен въпрос от оплакванията на касатора в жалбата и/или изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното съдът намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване както по чл. 280, ал. 2 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При този изход от спора, с оглед направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените за защитата му в настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски, а именно адвокатско възнаграждение в размер на 2 160 лв., надлежно уговорено и заплатено. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение