Определение № 69 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3172/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 34119/25.05.2021 г., подадена от Т. Н. А., [населено място], чрез пълномощника адвокат В. П., срещу въззивно решение № 10313/15.04.2021 г. по гр. д. № 1568/2020 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставени са следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви. Посочва се противоречие с т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 200/02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС, I г.о. и др.; 2. Следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест на ищеца относно установяването на границите на владяната от него реална част от имота, индивидуализацията и идентичността на имота, както и да му укаже, че не сочи доказателства за тях и съответно да му даде възможност да ангажира такива; 3. Ако съдът счита, че за установяване на индивидуализация и идентичност на имот е необходимо извършването на оглед, поставянето на допълнителна задача на СТЕ или назначаването на повторна СТЕ или повторен разпит на свидетелите за установяване на границите на владения от ищеца имот, следвало ли е да ги допусне служебно; 4. Как следва да се индивидуализира имот и как следва да се установи неговата идентичност, за да е достатъчно за успешното провеждане на доказването на иск за собственост на основание осъществено давностно владение. Във връзка с въпроси № 2, 3 и 4 касаторът сочи противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; определение № 569/14.12.2018 г. по гр. д. № 2279/2018 г. на ВКС; решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на ВКС, I г.о.; решение № 217/12.12.2016 г. по гр. д. № 1756/2016 г. на ВКС, I г.о. и др.; 5. Допустимо ли е съдът служебно да се произнесе по безспорен между страните въпрос, като го приеме за спорен, и изрази противното становище от приетото от страните по делото. В този случай нарушено ли е диспозитивното начало в гражданския процес. Ответникът по касация М. О. Л. не е подал писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение (с оглед допуснато от въззивния съд уточнение на исковата молба) е потвърдено решение № 8570/13.12.2019 г. по гр. д. № 13578/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. Н. А. иск по чл. 124 ГПК, вр. чл. 79 ЗС за установяване по отношение на ответника М. О. Л., че ищецът е собственик на основание давностно владение, осъществено през периода от 25.03.2008 г. до 15.10.2018 г., на реална част от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР., целият с площ от 5000 кв. м., находящ се в землището на [населено място], район „О. к.“, местност „Б.-Б.“, с планоснимачен номер * от квартал 58, кадастрален лист 423 по плана, който е действал към 28.11.1978 г., с площ на реалната част 4403 кв. м., при граници на реалната част: имоти с иденификатор № ***,№ ***, № ***, № *** и останалата част на имот с идентификатор № ***. Съдът е приел, че по делото е останало недоказано, че ищецът е осъществявал фактическа власт върху вещ с характеристиките на процесната реална част от имота с идентификатор ***. В представения от ищеца предварителен договор не се сочат граници на продадения имот. Същият е описан съгласно неактуален към 2008 г. кадастрален статут, тъй като към 2008г. е в сила кадастралният план от 1984г., в който не са нанесени границите на бившия имот пл. № *, а територията му попада в имот пл. № *, който е по – голям и също от юг граничи с път [улица]. Единствената граница на оградения от ищеца имот, установена от представените по делото свидетелски показания, е [улица]. Вещото лице, изготвило съдебно-геодезична експертиза, не установява съвпада ли фактически ограденото място с нанесените в кадастралната карта граници на имот пл. № * и съседните му. Същото е заявило, че „старият имот с пл. № * няма граници на място“, имайки предвид такива по кадастралната карта, а не фактически. Ето защо по делото е останало неустановено къде точно по протежението на [улица], на север, в рамките на кадастралните граници на имот пл. № * се намира ограденото от ищеца място. Същото не може да се индивидуализира и съответно да се съпостави с процесния имот, за да се направи извод за идентичност, поради което предявеният иск се явява неоснователен. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително приетите по делото съдебни експертизи и свидетелски показания. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. По втория въпрос не се установява противоречие на обжавланото въззивно решение с цитираната от касатора съдебна практика. В случая с определение от 12.08.2020 г. по гр. д. № 13578/2018 г. въззивният съд е намерил направените от касатора доказателствени искания (представяне на комбинирана скица, извадка от стар кадастър и назначаване на съдебно-техническа експертиза) за допустими и относими, доколкото същите засягат идентичността на процесния имот. Решението е съобразено с тълкувателната практика на ВКС, а именно – т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е съобразил цитираната задължителна практика на ВКС, поради което по този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия въпрос от изложението, касаещ служебното допускане на оглед или експертиза от въззивния съд. Съгласно т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая по делото са изслушани две експертизи, представени са писмени и гласни доказателствени средства, поради което визираните в посоченото тълкувателно решение предпоставки, при които въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, не са били налице. В случая въззивният съд е допуснал и служебно допълнителна техническа експертиза за изясняване регулационния статут на имота и установяване на границите /определение от 14.12.2020г./. Следва да се посочи, че доводите на касатора, че съдът дължи служебно събиране на доказателства с оглед установяване на твърдяните от страната факти, не намират опора в цитираната практика на ВКС. Сочените решение №54/2020г. по гр.д.№2674/2019г. и решение №55/2019г. по гр.д.№1523/2018г. са постановени по конкретни правни спорове и се основават на постановките на ТР№1/2013г., ОСГТК. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с тълкувателната практика на ВКС. Четвъртият и петият въпрос относно това как следва да се установи идентичността на имот за успешното провеждане на доказването по предявен иск за собственост и възможността въззивният съд да се произнесе служебно по безспорно между страните обстоятелство касаят установените факти по делото и съществото на правния спор. Те не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За петия въпрос следва да се посочи, че не е относим, даколкото въззивният съд не е въвел спор по безспорен между страните факт /владението на имота по предварителния договор/. Той е приел, че имотът е описан в предварителния договор по неактуален към 2008г. кадастрален статут, територията му попада в по-голям недвижим имот, поради което не е установено по делото каква точно реална част от последния се владее от ищеца. Единствената установена граница е южната.Освен това соченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с четвъртия и петия въпрос не е мотивирано. Не е посочено какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в посочените от касатора правни норми, каквито данни в случая липсват. Следователно касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсва основаниe за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.