Определение № 60321 от 26.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1016/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 8 от 11.01.2021 г., подадена от М. М. Н. чрез адвокат Д. Д. от АК - Д., срещу въззивно Решение № 224 от 09.12.2020 г. по в.гр.д.№ 629/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, г.о. Ответникът по касация М. Р. М. е депозирал отговор чрез адвокат Д. С. от САК, като счита, че липсват основанията по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявените от М. М. Н. срещу М. Р. М. претенции по чл. 72, ал. 1 вр.чл. 70, ал. 1 ЗС. Прието е, че с нотариален акт № 94 от 1979 г. Р. Д. А. и К. Д. А. са признати за собственици на жилище № 11, състоящо се от две стаи, кухня и сервизни помещения, с площ от 79,97 кв.м., находящо се на етаж VІ в жилищна сграда „У.”, бл. А, вх. 2, построена върху държавна земя, парцел *, кв. 270 по плана на [населено място], дадено като обезщетение срещу имот, отчужден за мероприятия по ЗТСУ. С договор от 12.08.2011 г., сключен с нотариален акт № 87, т. І, рег.№ 686, д.№ 76/2011 г. на нотариус E. С., Р. Д. А. продала на М. М. Н. същия недвижим имот (находящ се в [населено място], ул. „Н.” № 19, вх. Б ет. 6, ап. 11, представляващ жилище с идентификатор *****), заедно с принадлежащите му избено помещение и 1,2932% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху общински поземлен имот. В т. 4 от договора Р. Д. А. е декларирала, че към момента на сключването му е единствен собственик и ползвател на имота и че лично упражнява фактическата власт върху него, имотът не е обременен с тежести и не е предмет на съдебни спорове. С решение № 69 от 19.05.2012 г. по гр.д.№ 6597/2011 г. на РС – Добрич е признато за установено по отношение на Р. Д. А. и М. М. Н., че К. Д. А. е собственик на основание получаване като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятие по ЗТСУ на 1/2 ид.част от жилището. Отменен е нотариален акт за собственост на недвижим имот № 29, т. ІІ, рег.№ 1218, нотариално дело № 176/2009 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, с който Р. Д. А. е призната за собственик по давностно владение на 1/2 ид.част от посочения недвижим имот. М. М. Н. е осъдена да предаде на К. Д. А. 1/2 ид.част от владението на недвижимия имот. Решението е постановено по подадена от К. Д. А. искова молба рег.№ 28993 от 30.12.2011 г., вписана с вх.рег.№ 1233 от 23.01.2012 г., акт № 46, т. V на Службата по вписванията Добрич, и е влязло в сила на 13.03.2013 г. К. Д. А. е починала на 15.06.2016 г. Нейни наследници по закон са синовете й М. Р. М., Д. Х. Х. и П. П. С.. С договор от 10.08.2016 г., сключен с нотариален акт № 164, т. V рег. № 8030 д. № 897/10.08.2016 г. на нотариус Ю. Д., Д. Х. Х. и П. П. С. са дарили на М. Р. М. собствените си 2/6 идеални части от процесния недвижим имот. С решение № 165 от 22.02.2017 г. по гр.д.№ 2269/2016 г. на Районен съд Добрич е допуснато извършването на съдебна делба на основание чл. 34 ЗС между М. Р. М. и М. М. Н. при равни квоти от по 1/2 ид.част на жилището с идентификатор *****. Във втората фаза на делбеното производство е постановено имотът да бъде изнесен на публична продан. С постановление за възлагане на недвижим имот от 09.07.2018 г. по изп.д.№ 20188100400021, влязло в сила на 03.10.2018 г., апартаментът е възложен в собственост на М. М. Н.. Направата на строително-ремонтни дейности в жилището, по видове и време на извършване, се установява от показанията на св. П. Д. (съжителстващ на семейни начала със сестрата на ищцата), организирал и ръководел ремонтните дейности, св. М. Г., нает от първия свидетел с още четирима души да извърши ремонта, и св. Я. Н. - помагал при пренасяне на материалите. Ремонтът е започнал два месеца след покупката на жилището и е продължил 6-7 месеца, респ. е приключил през месец април 2012 г. Прието е за установено от събраните доказателства, че чрез влагане на труд и средства, ищцата е направила нововъведения, които изменят имота и които не са били необходими за запазването и съхраняването му, поради което съставляват подобрения, които увеличават стойността му. Съгласно заключението на СТЕ стойността на извършения основен ремонт е 34 353 лв. Недвижимият имот е оценен на сумата 51 500 лв. без подобренията, а с подобренията - на сумата 80 033 лв., т.е. сумата, с която се е увеличила стойността на недвижимия имот, вследствие на тяхната направа е в размер на 28 533 лв. За 1/2 идеална част от имота се припада сумата 14 266,50 лв. Не е спорно между страните, че ищцата М. Н. е закупила недвижимия имот без да знае, че 1/2 ид.част е притежание на К. Д. А.. От правна страна е прието, че съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Прехвърлителната сделка по чл. 200 ЗЗД безспорно е правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. С чл. 70, ал. 2 ЗС е установена презумпцията за добросъвестност, като е достатъчно тя да е съществувала при възникване на правното основание- чл. 70, ал. 1, изр. 2-ро ЗС. Прието е, че ищцата има качеството на добросъвестен владелец по отношение на закупен от праводателя й отчасти чужд имот. От момента на предявяването на иск (установителен или ревандикационен) от действителния собственик за връщане на имота, владелецът престава да се счита за добросъвестен, превръща се в недобросъвестен и от този момент нататък не разполага с правата по чл. 72 ЗС. За да се прекъсне добросъвестното владение, изявлението на собственика следва да стане известно или да се счита известно на владелеца, като бъде взето предвид конкретното узнаване за предявената претенция за връщане на вещта, което най-често става с връчването на съдебните книжа, с налагане на обезпечителна мярка или узнаване за заведеното дело и неговия предмет по друг начин. В случая искът по чл. 108 ЗС е предявен от собственика на 1/2 ид.част (К. А.) срещу М. Н. с искова молба от 30.12.2011 г., вписана на 23.01.2012 г., а решението, с което е уважен иска, е постановено на 19.05.2012 г. По образуваното гр.д.№ 978/2018 г. на РС - Добрич, М. Н. (като ответник) не е могла да бъде призована и да участва в процеса лично или чрез упълномощен от нея представител, а интересите й са били защитавани от назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител. Гр.д.№ 978/2018 г. на Районен съд - Добрич не е приложено по настоящото дело, с оглед преценка, коя е датата на връчване по смисъла на чл. 47, ал. 5 ГПК. Във всички случаи датата по чл. 47, ал. 5 ГПК предхожда датата на съдебното заседание 10.05.2012 г., в което е бил даден ход на устните състезания и делото обявено за решаване. Прието е, че, след като страната, която иска да отхвърли последиците на добросъвестното владение (ответника М. Р. М.), не е доказала датата на узнаване от М. Н. за претенцията на собственика К. А. чрез връчване на исковата й молба, то за дата на узнаване следва да се счете посочената дата на съдебното заседание. М. Н. е подобрявала имота със съзнанието, че е негов собственик, без да знае, че същият не е собственост само на праводателката й, а права върху него притежава и К. А., съдът е приел, че при извършване на подобренията ищцата е имала качеството на добросъвестен владелец на имота. По тази причина претенцията за тяхното заплащане черпи правното си основание в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС. Презумцията за добросъвестност на ищцата не следва да се счита за опровергана към релевантния момент на извършване на подобренията от владелеца: септември 2011 г. - април 2012 г. Владението на ищцата е прекъснато на 10.05.2012 г. - след направата на подобренията, поради което ликвидацията на облигационни отношения между страните по делото, породени от извършения ремонт от подобрителя – ищец в качеството му на добросъвестен владелец, следва да се извърши по правилата на чл. 72 ЗС. От събраните доказателства е установено, че увеличената стойност на имота е 28 533 лв., поради което претенцията за заплащане на половината от увеличената стойност е основателна до размер на сумата 14 266,50 лв. и неоснователна за разликата до пълния размер от 17 000 лв. Пасивно легитимирано да заплати обезщетението на неоснователно обеднилия се ищец М. Н. е лицето, което е било собственик към момента на обедняването - К. А.. В случай, че е настъпила смъртта на собственика, облигационното задължение към подобрителя, като част от състава на наследството, преминава към универсалните правоприемници (наследниците по закон). Съобразно правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН, за задължението на починалата на 15.06.2016 г. К. А. следва поравно да отговарят наследниците й по закон М. М., Д. Х. и П. С., т.е. всеки за сумата от 4 755,50 лв. Ето защо отговорността на ответника М. М. може да бъде ангажирана частично - в качеството му на наследник на собственика на имота към момента на извършване на подобренията; до размера на наследствените му права, т. е. предявеният от М. Н. срещу М. М. в условията на кумулативно субективно съединение главен иск по чл. 72, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС е основателен за сумата 4 755,50 лв. и неоснователен за разликата до пълния размер от 5 666,66 лв. По противопоставеното от ответника М. М. възражение за погасяване по давност на вземането за подобрения е прието, че вземането на владелеца (добросъвестен или недобросъвестен) става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен или установителен иск. При предявен установителен или осъдителен иск за собственост давността по вземането за подобрения започва да тече от узнаването за предявяването на иска. По тази причина владението на ищцата М. Н. следва да се счита за смутено от собственика К. А. по исков ред след узнаване на дата 10.05.2012 г. и от този момент е започнала да тече погасителната давност за предявяване на вземането й за подобрения. Исковата молба по чл. 72, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС е предявена на 09.03.2018 г. - след изтичане на петгодишния давностен срок. Претенцията е отхвърлена поради погасяване на вземането. Доводът на ищцата, че давността за вземането й тече, считано от влизане в сила на съдебното решение по уважените искове по чл. 108 ЗС (срещу нея) и чл. 124, ал. 1 ГПК и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК (срещу праводателката й Р. Д. А.), когато следва да се счете за отпаднало /унищожено/ легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост, е намерено за неоснователно. Отмяната на констативен нотариален акт не се постига с нарочен иск, а по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК винаги е последица на съдебно решение, с което се установяват /признават / права на собственост и се постановява осъждане да се предаде владението. С оглед отхвърлянето на всички главни субективно съединени искове за задължението на наследниците на починалата на 15.06.2016 г. К. А., въззивният съд е разгледал и предявения от М. Н. срещу М. М. евентуален иск по чл. 72, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС за сумата 17 000 лв. Прието е, че моментът на извършване на подобренията е този, който определя субектите на материалното правоотношение, тъй като тогава настъпват обедняването, респ. - обогатяването. С подобренията се е обогатил собственика към момента на извършването им, с отчуждаването на имота именно той реализира и обогатяването, настъпило за него в резултат на извършените подобрения. Задължението за заплащане на подобренията не следва имота в ръцете на последващ собственик, ако не е транслирано изрично. Същото е разрешението и в случай, че последващото разпореждане е извършено от наследници на собственика към момента на извършването на подобренията - в случая от наследниците Д. Х. и П. С. в полза на наследника М. М. с договора за дарение от 10.08.2016 г. Надареният не носи отговорност за подобренията, извършени преди придобиване на собствеността, респ. в случая ищцата няма право да иска от него в качеството му на ответник по евентуалния иск дължимото от Д. Х. и П. С. обезщетение за подобренията, респ. пълния размер, съответен на размера на притежаваната от него към завеждане на иска 1/2 идеална част. По тези съображения е отхвърлен и евентуалния иск. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. От кога следва да се счете, че започва да тече погасителната давност за вземане по подобрения, когато владението на подобрителя е смутено с предявяването на обусловен иск за собственост, който е кумулативно съединен за разглеждане с друг, обуславящ го иск, влязлото в сила решение по който императивно определя решението по обусловения иск; 2. От кога следва да се приеме, че тече погасителната давност за вземане, чиито елементи се определят от решението по друг иск, обуславящ иска за претендиране на вземане. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 13 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 7 от 25.01.1979 г. по гр.д.№ 2398/1978 г. на ВС, І г.о. Материалноправните въпроси за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за вземане за подобрения по чл. 72 ЗС, обуславят изхода на правния спор по делото. По тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика - т. VI.13 от ППВС № 6/1974 г., съгласно която вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Въззивният съд, като е имал предвид практиката на ВКС (Решение № 134 от 27.07.2015 г. по гр.д.№ 6161/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 141 от 30.11.2015 г. по гр.д.№ 2944/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.) е възприел, че давността започва да тече от узнаването за предявяването на ревандикационния иск, което в случая е прието за осъществило се на 10.05.2012 г. Владението на ищцата М. Н. е добросъвестно, поради което се явява смутено от момента, в който изявлението на собственика стане известно или следва да се счита известно на владелеца. В цитираната практика на ВКС са разгледани три възможни разрешения за момента на узнаването от владелеца, че е ответник по иск. Отхвърлено е разрешението, което свързва узнаването с датата на постъпване на исковата молба в съда /независимо че от този момент нататък владелецът ще дължи добивите от вещта/, тъй като ответникът не узнава за заведеното дело с внасянето на исковата молба; отхвърлено е и разрешението, обвързващо това узнаване с вписването на исковата молба и е прието, че следва да бъде взето предвид конкретното узнаване за предявената претенция за връщане на вещта, което най-често става с връчването на съдебните книжа, с налагане на обезпечителна мярка или узнаване за заведеното дело и неговия предмет по друг начин. Въпросите в изложението към касационната жалба са породени от виждането на касатора, че погасителната давност за вземането за подобрения започва да тече не от предявяване на иска за собственост срещу подобрителя, респ. – от узнаване за заведеното дело, а от влизане в сила на съдебното решение по този иск. Това разбиране не намира опора в закона и в практиката на ВС и ВКС - т. VІ.13 от ППВС № 6/1974 г., Решение № 1514 от 13.01.2009 г. по гр.д.№ 117/2008 г. на ВКС, V г.о., Решение № 1735 от 11.11.2002 г. по гр.д.№ 2049/2001 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 47 от 25.03.2016 г. по гр.д.№ 5052/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 976 от 20.08.2007 г. по гр.д.№ 1293/2006 г. на ВКС, V г.о., Решение № 609 от 18.10.2010 г. по гр.д.№ 451/2009 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 229 от 02.06.2011 г. по гр.д.№ 524/2010 г. на ВКС, І г.о. Добросъвестен е този владелец, който придобива собствеността на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена (чл. 70, ал. 1 ЗС). Извършването на подобренията от добросъвестен владелец, със съзнанието му, че е собственик, макар то да не отговаря на действителното правно положение, е основание да претендира присъждането им чрез предявяването на иск срещу собственика, както и да направи евентуално възражение за право на задържане до заплащане на стойността на подобренията в защита срещу осъдителен иск за собственост. Въззивният съд правилно е приел, че при предявен установителен или осъдителен иск за собственост, началният момент на погасителната давност за вземането на владелеца за подобрения започва да тече от датата на узнаване за предявяването на иска, тъй като считано от тогава вземането на владелеца за подобрения става изискуемо по смисъла на чл. 114 ЗЗД. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита в настоящото производство, а именно сумата 800 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно чл. 5, ал. 1 от ДПЗС от 05.02.2021 г. (л. 27). По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.