Определение № 749 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1935/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от „ЛИМОТЕК“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат М. Н., срещу въззивното решение №10/10.01.2023г. на Апелативен съд – София по в.т.д.№903/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поради нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Насрещната страна ЗАД „Армеец“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Р. Л., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика и не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от „Лимотек“ ЕООД срещу ЗАД „Армеец“ АД иск за заплащане на разликата над 25 606,97лв. до претендираните 42 678,29лв., представляваща застрахователно обезщетение по полица №0306Х0582194/10.08.2020г., с период на действие 13.08.2020г. – 12.08.2021г. по застраховка „Каско“ във връзка с настъпило на 22.12.2020г. застрахователно събитие за вредите, причинени на лек автомобил Б., модел Х 5 Х Д. 30 Д, рег. [рег.номер на МПС], застрахователна преписка 10720030100872, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба – 05.03.2021г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установен факта на настъпило на 22.12.2020г. ПТП между лек автомобил, марка Б., модел X5 X Д. 30 Д, per. [рег.номер на МПС], управляван от С. П. и лек автомобил „Н. Д.“, peг. [рег.номер на МПС], управляван от М. В.. В съставения за произшествието протокол било посочено, че лекият автомобил Б., се движил по околовръстен път, с посока на движение от [улица]към [улица], като на кръстовището с [улица]водачът преминал на червен сигнал на светофарната уредба и реализирал ПТП с движещия се на зелен светофар лек автомобил Н. Д.. Приел, че между страните не са спорни обстоятелствата, че към датата на произшествието между тях е бил сключен валиден договор за застраховка „Каско и злополука“ при клауза „Пълно Каско“ относно лек автомобил, марка Б., модел X 5 X Д. 30 Д, per. [рег.номер на МПС], обективиран в полица №0306X0582194/10.08.2020г., за периода 13.08.2020г. – 12.08.2021г., както и за вида на получените от произшествието вреди по застрахованата вещ. На виновния за произшествието водач – С. П. бил съставен акт за установяване на административно нарушение 290030/22.12.2020 г., в който било посочено, че по време за процесното ПТП е преминала на червен сигнал на светофарната уредба и е реализирала леко ПТП с движещия се на зелен сигнал на светофарната уредба лек автомобил Н., при което са нарушени чл. 6л, т.1, предл. 2 от ЗДвП — не съобразява поведението си със светлинните сигнали. Същият бил подписан от С. П. без възражения, а след влизането му в сила, на лицето било наложено административно наказание – глоба за посоченото нарушение на Закона за движението по пътищата и причиненото ПТП на 22.12.2020 г. Наказателното постановление не било обжалвано. Впоследствие, с Декларация от 22.12.2020 г. С. П. заявила, че е навлязла в кръстовището на жълт светофар. Съдът констатирал, че не са спорни и обстоятелствата, че застрахователното дружество било уведомено за произшествието и към него било отправено искане за обезщетяване на вредите от застрахованото дружество – „Лимотек“ ЕООД, по което била образувана преписка по щета №0720030100872/23.12.2020г. В заявлението за изплащане на застрахователно обезщетение, С. П., като представител на застрахованото лице „Лимотек“ ЕООД отново посочила, че е навлязла в кръстовището при жълта светлина на светофара. По посочената преписка застрахователят ЗАД „Армеец” постановил отказ за изплащане на обезщетение, обективиран в писмо от 14.01.2021 г. до „Лимотек“ ЕООД, на основание чл. 14.5 от ОУ – водачът на застрахования автомобил С. П., в нарушение на разпоредбите на ЗДвП, е преминала на червен сигнал на светофарната уредба и е реализирала произшествието виновно. Същата не е предприела необходимите мерки за предпазването на застрахованата вещ и нейното поведение е единствената причина за настъпване на вредите. Втори отказ бил постановен на 08.02.2021г. Въззивният съд посочил, че първият спорен по делото въпрос е за наличие на основание за отказ на застрахователя да изплати обезщетение поради груба небрежност на застрахования водач, на основание чл.14 от ОУ към застрахователния договор. В тази връзка изложил, че отказът за плащане на застрахователно обезщетение по чл. 408 КЗ е предвиден като правна възможност, а не безусловно. Посочил, че основание за отказа е наличието на поведение на застрахования, което съставлява неизпълнение на произтичащи от закона, от договора и/или от общите условия изисквания за действия или бездействия. Неизпълнението трябва да е на такова задължение на застрахования, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност, т.е необходимо е наличие на: виновно поведение, неизпълнение на съществени задължения по договора, довело до съществено увеличаване на риска или до неговото реализиране. Изложил още, че грубата небрежност представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в не полагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, не полагане на значително по-елементарна степен на загриженост. Грубата небрежност при управление на МПС се изразява в съзнателно виновно противоправно поведение на застрахования, което се обективира в нарушаване на правилата за движение по пътищата, при съзнанието на застрахования, че е възможно да увреди застрахованото имущество. В тази връзка съдът изложил, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ относно пряко възприетите от съставителя му факти при огледа, относими към механизма на ПТП: местоположението на МПС, участниците в ПТП, посоката на движение на МПС, характера и вида на нанесените щети, вида и състоянието на пътното платно, метеорологичните условия, осветлението, като спрямо тези факти протоколът за ПТП се ползва с материална доказателствена сила. Последната не обхваща направените от длъжностното лице, въз основа на констатираните факти и събрани от участниците в ПТП сведения за обстоятелствата, изводи за наличие или липса на вина на водач на МПС, участващ в пътнотранспортното произшествие. Те остават извън удостоверителното изявление за възприетите от съставителя на протокола факти, поради което отразеното в процесния протокол преминаване на червен светофар от водача на увреденото застраховано имущество – С. П., не се ползва с доказателствена сила, независимо, че същия е подписан от лицето без възражения. За установяване механизма на процесното ПТП съдът кредитирал заключението на допуснатата по делото съдебно-автотехническа експертиза, според заключението по която към момента на настъпване на произшествието, лекият автомобил Б. Х5 се е движел със скорост от 50 - 60 км/час, а лекият автомобил Н. Д. - със скорост около 25-30 км/час. В същото, независимо от подробното посочване на механизма на работа на светофарните уредби, регулиращи кръстовището, на което е настъпило ПТП; пътната маркировка; мястото на настъпване на ПТП; анализа на възможните варианти за настъпване на произшествието и на събраните по делото доказателства, е направен извод, че от техническа гледна точка не може да се определи кой автомобил на какъв светлинен сигнал на светофарната уредба е преминал през процесното кръстовище. Съдът посочил, че от показанията на свидетелката М. О. (пряк участник в процесното ПТП, водач на лекия автомобил „Н. Д.") се установява, че преди произшествието същата била спряла на кръстовището, за да изчака зеления сигнал на светофара и когато той светнал, потеглила бавно напред. Съдът възприел показанията на този свидетел като обективно дадени (доколкото свидетелят не бил заинтересован от делото и е родство със страните), логични и последователни. Отбелязал, че същите са подкрепени и от представените по делото писмени доказателства, включително декларацията на С. П.. Съдът не кредитирал показанията на последната (водач на застрахования автомобил), като заинтересована от изхода на делото, тъй като е съпруга на управителя на ищцовото дружество. В тази връзка отчел подписания от същата Протокол за ПТП без възражения и липсата на обжалване на съставеното въз основа на него наказателно постановление, в които било отбелязано навлизането ѝ в кръстовището на червен светофар. По аналогични съображения за заинтересованост, въззивният съд не кредитирал и показанията на свидетеля К., приятел на управителя на ищцовото дружество Л. П., които били подкрепени единствено от показанията на заинтересования свидетел С. П.. Въз основа на изложеното и след комплексна оценка на събраните в хода на производството доказателства, въззивният съд направил извод, че при навлизането си в кръстовището, лекият автомобил, марка Б., модел X 5 X Д. 30 Д, peг. номер СВ 2514 НХ е преминал на жълт сигнал на светофара, регулиращ движението в неговата посока. Посочил, че съгласно чл.31, ал.7 от ЗДвП жълтия сигнал на светофарната уредба на кръстовището означава "Внимание, спри!", като същият не се отнася за водачите, които в момента на подаването му са толкова близо до светофара, че не могат да спрат, без да създадат опасност за движението. Посочил, че при подаване на този сигнал на кръстовище, навлизащите или намиращи се в него водачи са длъжни да го освободят. Съдът приел, че в конкретния случай, по делото не е установено в коя от посочените хипотези на чл.31, ал.7 от ППЗДП водачът на застрахования автомобил е навлязъл в кръстовището, поради което не може да се направи предположение за наличие на груба небрежност, а именно липса на елементарно внимание и старание и за нарушение на основно правило за движение по пътищата. Липсата на безспорно установено поведение на водача на застрахования автомобил представляващо „груба небрежност“, обосновало извода на съда за липса на предвидения в договора изключен риск и отказ за заплащане на застрахователно обезщетение. По възражението за нарушение на т. 50.2 и т.50.3 от ОУ – неизпълнение на договорно задължение от застрахованото лице, довело до настъпване на застрахователното събитие (нарушаване на правилата за движение от страна на водача на застрахованото МПС, поради преминаването му на червен сигнал на светофарната уредба и движение с несъобразена скорост, надвишаваща максимално допустимата за конкретния пътен участък), съдът приел следното: Посочил, че според трайно установената съдебна практика на ВКС, отказът на застрахователя от изплащане на обезщетение е обусловен от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото". Изложил, че понятието "значително" означава такова по вид и характер задължение, което е въздействало пряко върху размера на риска, върху обхвата и размера на вредите или е възпрепятствало доказването им, т. е. без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за застрахователя да осъществява дейността си. Неизпълнението на договорно задължение на застрахования, дори и укоримо, което не се е отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. на техния обем, до степен, която не позволява застрахователят да го носи, не е основание за отказ за плащане на застрахователната сума или обезщетение. Съдът посочил, още че в конкретния случай, в чл. 50.9 от ОУ към било предвидено, че при неспазване на което и да е задължение на застрахования по този член застрахователят може да намали или откаже изплащане на застрахователно обезщетение. В конкретния случай, същият се позовал на нарушение на т.50.2 и т.50.3 от ОУ за поддръжка в добро техническо състояние застрахованото МПС и за полагане за него на грижата на добър стопанин, но по делото не било установено процесното МПС да е било технически неизправно към момента произшествието. Приел, че преминаването на червен сигнал на светофарната уредба и шофирането с превишена скорост са нарушения на правилата на ЗДвП и ППЗДвП и представляват нарушение на т. 50.5 от ОУ на договора, изискваща застрахованият да спазва стриктно правилата за движение, съгласно ЗДвП и подзаконовите актове по прилагането му. Изложил, че в конкретния случай не е установено движение на застрахования автомобил в момента на реализиране на ПТП с превишена скорост, тъй като същата била около 50-60 км/час. Не е доказано и преминаването на шофьора на застрахования автомобил на червен сигнал на светофарната уредба, поради което намерил възраженията на ответното дружество за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение за неоснователни. Същевременно, съдът приел, че преминавайки на жълт сигнал на светофара С. П., като водач на застрахования и увреден от ПТП лек автомобил, е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата и по-конкретно на: чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, предвиждаща задължение за водача на пътно превозно средство да не създава опасности и пречки за движението; да не поставя в опасност живота и здравето на хората и да не причинява имуществени вреди; чл. 6, т. 1 ЗДвП, според която участниците в движението следва да съобразят поведението си със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка; чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, вменяващ на водачите на ППС задължение да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват; чл. 47 ЗДвП, предвиждащ задължение на водача на пътно превозно средство, приближаващо се към кръстовище да се движи с такава скорост, че при необходимост да може да спре и да пропусне участниците в движението, които имат предимство. Въззивният съд отбелязал, че макар при управление на автомобила П. да се е движела с разрешената за съответния участък скорост, последната не ѝ е позволила да контролира управлявания автомобил, съответно да намали скоростта и да спре след навлизане на жълт сигнал в кръстовището. Направил извод, че действията на водача на застрахования лек автомобил, довели до ПТП – не спиране на жълта светлина на светофарната уредба при установените по горе време, място и обстоятелства, представляват нарушение на правилата за движение, с което е изпълнен съставът на т.50.5 от ОУ на договора между страните. Съдът посочил, че неправилното подвеждане на поведението на застрахования автомобил под нормите на т.50.2 и т.50.3 от ОУ, вместо под тази на т.50.5 от ОУ, не представлява различно възражение, като задължение на съда е да даде правната квалификация на въведените от страните твърдения. Обосновал наличие на пряка връзка между неизпълнението на конкретно задължение на водача на застрахованата вещ, предвидено в Общите условия към застраховката и настъпилото ПТП. Приел, че това неизпълнение е значително за интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, тъй като при спазване на задължението, вредите от произшествието биха били предотвратени, а без неговото изпълнение биха се създали съществени пречки за застрахователя да осъществява дейността си. Съдът приел, че неизпълнението на договорното задължение не е в степен изключваща отговорността на застрахователя и не представлява основание за отказ от плащане на застрахователната сума или обезщетение, но е основание за намаляване на размера на застрахователното обезщетение, по реда на т.50.9 от ОУ към застрахователния договор. При определяне размера на дължимото обезщетение,въззивният съд обосновал приложимост на разпоредбата на чл.386, ал.2 и чл.400 от КЗ, като посочил, че същото следва да покрива действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Кредитирал заключението по допуснатата съдебно-авто-техническа експертиза, според което стойността необходима за възстановяване на процесния лек автомобил на база „пазарни цени“, към датата на ПТП, била определена в размер на 42 678.29 лева. С оглед на това и при наличие на основание за намаляване на застрахователното обезщетение поради неизпълнение на поето от застрахованото лице договорно задължение, съдът приел, че същото следва да бъде редуцирано до 60 %, равняващо се на 25 606.97 лв. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен до посочения размер. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК ( от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), по следните правни въпроси: 1/ Към кой момент се определя, че едно задължение на застрахования е значително за интереса на застрахователя – при сключване на застрахователния договор или след реализиране на покрит застрахователен риск? и 2/ Интересът на застрахователя зависи ли от съществените за риска обстоятелства и може ли разпоредбата на чл.403, ал.3 от КЗ да се тълкува изолирано и да не дава сметка за дефиницията на съществените обстоятелства от значение на риска, регламентирани в чл.362, ал.1 от КЗ ?. Тези въпроси са неотносими, тъй като не са включени в предмета на спора, нито са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Сочените в тях твърдения за обстоятелствата свързани със застрахователния риск не са били въвеждани в производството и не са обсъждани от въззивния съд при постановяване на решението, поради което не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По отношение на тях не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В изложението и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването, за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване, а необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова по чл.280, ал.1 от ГПК. Третият поставен въпрос е: Може ли застрахователят да намали размера на дължимото обезщетение при неизпълнение на задължение на застрахованата страна, за което не е твърдяно, нито е доказано, че е от съществено значение за риска?. Този въпрос се свежда до задължението на застрахования да вземе мерки за опазване на застрахованото имущество чрез изпълняване предписанията на застрахователя и компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност, според изискванията на чл.395 КЗ. Същият обуславя изхода на делото и решаващите изводи на съда, но не е налице основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По него има формирана съдебна практика на ВКС, според която увеличаване на покрития от застраховката риск е налице, когато не е положена грижата, която и най-небрежният собственик не би положил, т.е. поведението на застрахования винаги е от значение при преценката дали има основание за намаляване на застрахователното обезщетение или отказ да бъде изплатено. Когато неизпълнението на предписанията на застрахователя по естеството си способства за увеличаване на застрахователния риск, съдът следва да прецени дали настъпването на застрахователното събитие е пряка последица от това неизпълнение или може да обоснове само намаляване на съответното застрахователно обезщетение, с оглед евентуалната възможност неизпълнението да повлияе на размера на вредите. Преценката на съда, дали настъпилото застрахователно събитие е следствие неизпълнение на задълженията по чл.395, ал.1 КЗ, както и дали същото се отразява на покрития от застраховката риск се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда, което не може да се проверява в производството по допускане на обжалването. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. Последният формулиран в изложението въпрос е: Може ли въззивният съд да намали размера на обезщетението, поради неизпълнение на задължение на застрахованата страна, за което е приел че е от значение за интереса на застрахователя, без това неизпълнение да е установено конкретно и категорично по вид и доказано в конкретен размер по делото чрез назначаване на специализирана експертиза за определяне на обичайния размер, съгласно практиката на застрахователните компании в подобни случаи? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №86/18.07.2014г. по т.д.№2230/2013г. на ВКС, ІІ т.о., поради което се претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Този въпрос е свързан с начина на определяне на застрахователното обезщетение и възможността същото да бъде намалено поради неизпълнение от страна на застрахованото лице на поети със застрахователния договор задължения. Приложените от въззивния съд разпоредби на чл.386, ал.2 и чл.400 от КЗ се отнасят до принципа за съответствие на размера на застрахователното обезщетение на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, в рамките на застрахователната сума. Правото на застрахователя за намаляване на дължимото обезщетение (чл.395, ал.4, изр.2 от КЗ) е свързано с наличие на причинно-следствена връзка между настъпването на събитието и неизпълнението на задължение по договора, но такова, което не е предвидено като основание за отказ. В установената съдебна практика се приема, че това неизпълнение следва да се е отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите/техния обем, което е свързано с интереса на застрахователя. Правото за намаляване на обезщетението по чл.395, ал.4, изр.2 КЗ е ограничено до тежестта на нарушението, относима както към настъпване на събитието, така и към вредите. Въззивното решение е постановено в съответствие с принципите въведени в КЗ и практиката по приложението му, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По същността си, въпросът представлява оплакване срещу изводите на съда за наличието на неизпълнение на поетите с договора задължения, за отражението на същото върху риска, респ. за наличие на право за намаление на дължимото застрахователно обезщетение и по естеството си е касационен довод за неправилност на фактическите и правни изводи на въззивния съд, които не могат да бъдат преценявани във фазата по допускане на касационното обжалване. Посочената в изложението съдебна практика е неотносима към предмета на предявения иск. Същата разглежда начина на определяне на дължимото застрахователно обезщетение при настъпил застрахователен риск „кражба“, а в настоящото производство увредата върху процесното МПС е настъпила от пътнотранспортно произшествие. В този смисъл разглежданото от съда задължение на застрахования по застраховка „Каско“ да опазва застрахованото имущество е в контекста на спазване на правилата за движение по пътищата, а не на други правила, насочени пряко към запазване на имуществото от кражба. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане, „Лимотек“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ЗАД „Армеец“ АД разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 25, ал.1 от НЗПП от 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение