Определение № 29 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4124/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 56782/09.09.2022 г. на И. К. Н., чрез пълномощника адвокат С. М., срещу въззивно определение № 7324/28.07.2022 г. по ч. гр. д. № 7716/2022 г. на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че определението е незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпроса: Следва ли съдът при постановяване на съдебния си акт да анализира всички писмени и гласни доказателства, събрани по делото, и да се произнесе за това, за което е сезиран, в пълен обем, а не избирателно. Ответникът по частната жалба М. С. Е. е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на сторените пред касационната инстанция съдебни разноски. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение от 20.04.2022 г. по гр. д. № 14507/2017 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на И. К. Н. за възстановяване на срока за въззивно обжалване на постановеното по делото решение от 25.06.2019г. Въззивният съд е приел, че ищецът М. С. Е. е предявил срещу ответниците П. Ц. Д., А. С. Д. и И. К. Н. искове, с предмет правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място]. С решение от 25.06.2019 г. по гр. д. № 14507/2017 г. на Софийски районен съд са уважени установителните искове срещу П. Д. и А. Д., както и предявеният срещу И. Н. ревандикационен иск. Препис от решението е изпратен на страните, като на И. Н. е връчен на 05.08.2019 г. Съгласно разпореждане № 20148632/29.06.2021 г., съдът е приел, че по отношение на И. Н. са налице предпоставките на чл. 40 и чл. 41 ГПК, като се е позовал на връчване на разпореждането по чл. 131 ГПК на ответницата, извършено на адрес: [населено място], [улица]. И. Н. е подала молба по чл. 64 ГПК за възстановяване на срока за обжалване на първоинстанционното решение, като е поискала същото да й бъде връчено. В изпълнение на разпореждане № 20203807/26.10.2021 г. на съда и съгласно чл.65,ал.2 ГПК, ответницата Н. е подала въззивна жалба вх. № 25169235/25.11.2021 г. срещу първоинстанционното решение, изпратена по пощата на 24.11.2021 г. В производството по чл. 64 ГПК при проведено открито съдебно заседание на 20.04.2022 г. с призоваване на страните, съдът е оставил без уважение подадената молба за възстановяване на срока за въззивно обжалване на решението. Приел е, че ищецът е посочил актуалния към датата на предявяване на иска адрес на ответницата И. Н. – [населено място], [улица]. Съгласно приложено по делото съобщение до ответницата, оформено съгласно чл. 46, ал. 2 ГПК с подпис на длъжностното лице по призоваване и на лице от адреса, поело задължение за предаване на съобщението на адресата, исковата молба, ведно с приложенията към нея, е връчена на 09.08.2017г. Съобщението като документ се ползва с материална доказателствена сила в частта за отразените от призовкаря обстоятелства по връчване на исковата молба, поради което в тежест на оспорилата записа страна е да установи пълно и главно неверността на удостоверителния документ, каквото в случая не е налице. Следва да се счита, че приелият съобщението на 09.08.2017 г. го е предал на адресата – И. Н.. Последната пребивава в Република Италия от 26.11.2014 г., когато й е издаден документ за самоличност от италианските власти. На адреса на ответницата, посочен в исковата молба, е извършено и последващо връчване на 17.06.2018 г. – лично на И. Н., като това обстоятелство не е опровергано от ответницата. Фактът, че към 09.08.2017 г. и 17.06.2018 г. последната е имала издаден документ за самоличност от италианските власти, не изключва възможността същата да е пребивавала в страната на посочения по делото адрес. Ответницата е знаела за производството по гр. д. № 14507/2017 г. на Софийски районен съд, поради което същата е била длъжна да уведоми съда за новия си адрес или да посочи съдебен адресат, доколкото не е имала пълномощник по делото в Република България. Едва след запознаване с първоинстанционното решение от 25.06.2019 г. ответницата е предприела действия по защита на правата си, упълномощавайки процесуален представител. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Не е налице противоречие с практиката на ВКС по поставения от касатора правен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди представените по делото доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с наведените от страните доводи. Въззивният съд се е произнесъл по доводите на страните и е изложил мотиви по твърденията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и направените правни изводи. Приел е, че ответницата е знаела за образуваното пред Софийски районен съд гр. д. № 14507/2017 г., предвид извършеното надлежно връчване на съобщения по делото на 09.08.2017 г. и на 17.06.2018 г. Тя не е уведомила съда за новия си адрес и не е посочила съдебен адресат за връчване на съдебни книжа. Прието е, че са налице предпоставките на чл. 40 и чл. 41 ГПК и тя следва да се счита за надлежно уведомена за постановеното първоинстанционно решение. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил и константната практика на ВКС, съгласно която удостовереното от връчителя по реда на чл. 44, ал. 1 ГПК, включително датата на връчване, се ползва с материална доказателствена сила, тъй като е извършено от длъжностно лице в кръга на възложените му функции - чл. 179, ал. 1 ГПК /в този смисъл - решение № 95 от 18.07.2019 г. по т.д. № 903/2019 г. на ІІт.о.; решение № 119 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 1444/2019 г. на ІІІ г.о.; решение № 107 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 1782/2013 г. на ІV г.о. и др./. При това положение не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касация. Не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не обосновава приложимост на основанието. По приложимите в случая правни норми е налице задължителна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото касаторът не сочи актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното определение да противоречи. Ищецът М. Е. не е представил доказателства за извършени от него разноски в настоящото частно производство, поради което такива не следва да му бъдат присъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.