Определение № 50181 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3493/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Я. Т., С. С. М. и Д. С. Т.-Г., представлявани от адв. Н. Д., срещу въззивно решение № 486/18.04.2022 г. по в. гр. д. № 470/2022 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260021/06.01.2022 г. по гр. д. № 2146/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което жалбоподателите са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на М. С. О. и Т. Н. О. да упражняват правото си на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], ведно с прилежащи две складови помещения, заснети като два самостоятелни обекта с идентификатори ***** и *****, като премахнат санитарно помещение /обозначено с № 11 на скицата към заключението на експертизата, представляваща неразделна част от съдебното решение/, изградено в коридора на приземен етаж на сграда с идентификатор ****, поставят общия водомер за сградата на общото водопроводно отклонение и предадат ключ от вратата, осигуряваща достъп от стълбищна площадка до общ коридор, разположен на приземен етаж на процесната сграда. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е формулиран конкретен въпрос правен въпрос, като се излагат оплаквания, че въззивният съд следвало да извърши самостоятелен анализ на възраженията в отговора на исковата молба, така както се приема в практиката на ВКС, а именно: решение № 1 от 1997 г. по гр. д. № 96/1997 г., решение № 610/10.04.2000 г. по гр. д. № 1606/1999 г. на IV г. о. и определение № 86/2009 г. по гр. д. 45/2009 г. на II г.о. Твърди се, че в резултат на това оставал неизяснен въпросът за времето през което е извършено преустройството и от кого, както и че постановената мярка не съответства на тежестта на нарушението. Ответниците по касация М. С. О. и Т. Н. О., представлявани от адв. Д. Р., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изложили доводи за липса на основанията за допускане на касация, тъй като не е формулиран правен въпрос. Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че страните са етажни собственици, като притежават по две помещения в сутеренния етаж на сградата /ищците – върху складови помещения, обозначени с № № 6 и 7 на скицата към експертизата, а ответниците – върху складови помещения с № № 8 и 2/. Установено е, че през 1996 г. ищецът М. О. /по време на брака си с ищцата Т. О./ е закупил от Г. П. П. 1/3 ид. част от дворното място, върху което е построена сградата, заедно с целия втори етаж от триетажна със сутерен жилищна сграда, заедно с таванско помещение, като продавачът си е запазил правото на собственост и правото да „държи“ две сутеренни помещения, при описани граници на същите. Видно от нотариален акт от 2019 г. за спогодба по чл. 365 ЗЗД във връзка с чл. 98 ЗС, постигната между В. Г. П. /син и единствен наследник по закон на Г. П./ и ищците, е прието за установено, че с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 109 ЗС на В. П., с който е претендирал, че е собственик на две сутеренни помещения – складови, принадлежност към главната вещ. Същият „заявява и признава“, че приема за безспорен факта, че с нотариалния акт от 1996 г. неговият наследодател фактически е прехвърлил на купувачите, заедно с правото на собственост върху втория етаж, и това върху складовите помещения. По делото е представена декларация, в която е изразено съгласие за извършване на преустройство в сутеренния етаж от ответниците. Същата не е подписана от Г. П.. С влязла в сила присъда ответницата М. Т. е призната за виновна в това, че в периода месец юни – месец октомври 2006 г. самоволно е осъществила не по установения ред едно свое предполагаемо право – на самостоятелно владение и ползване на коридор в режим на съсобственост в сграда на партерния етаж. В показанията на свидетеля В. П. са възпроизведени следните факти: през 2006 г. е разговарял с ответницата М. Т., която е поискала съгласието му за преграждането на коридора. Въпреки липсата на съгласиe било извършено преустройство в сутеренния етаж на сградата. Това обстоятелство се установява и от свидетелските показания на М. Я.- наемател в сградата. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза е видно, че в сутеренния етаж е извършено преустройство, чрез което се препятства достъпа до складовите помещения на ищците, като единствения подход към тях – общия коридор е заграден и е преустроен в баня и тоалетна. С оглед изложеното, съдът приел, че извършеното преустройство съставлява неоснователно въздействие върху чуждия имот, тъй като препятства достъпа до него и практически прави невъзможно ползването му. Обсъдено е оплакването във въззивната жалба на С. М., че преустройството не е извършено от нея. Посочено е, че неоснователното въздействие може да се изразява в поддържането на състояние, с което се пречи на спокойното упражняване на правото на собственост на друго лице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията в жалбата са за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на наведените с отговора на исковата молба възражения, които не са в състояние да обусловят наличието на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Извършването на преустройството от ответницата М. Т. е установено по безспорен начин с влязлата в сила присъда. Същевременно пасивно легитимирано лице по иска по чл. 109 ЗС може да бъде не само нарушителят, но и лицето, което поддържа противоправното състояние в имота към момента на предявяването му. Именно в този смисъл са изложените от въззивния съд мотиви при обсъждане на оплакванията във въззивната жалба на С. М.. Постановената негаторна защита, изразяваща се в премахване на санитарното помещение, е единствената, която може да осигури възстановяване правата на ищците в пълен обем. Поради тези съображения атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 360 лв. – разноски /за адвокатско възнаграждение/ в касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение