Определение № 843 от 24.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2832/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Л. Д. В. от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат Г. против въззивно решение № 260 от 8.03.2024г. по в.гр.д. № 1374 по описа за 2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 68 от 23.03.2022г. по гр.д. № 382/2021г. на ОС Монтана за отхвърляне като неоснователен на иска й за поставяне под пълно запрещение на В. С. В., както и евентуалния за поставянето му под ограничено запрещение и са присъдени разноски. Към касационната жалба е приложено изложение, в което на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторката поставя следните въпроси, по които счита че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика: 1. Може ли въззивният съд да не възприеме заключението на съдебни експертизи без да се мотивира защо и трябва ли – независимо дали възприема едно заключение – да изложи мотиви, обосноваващи преценката му?, 2. Длъжен ли съдът – при наличие на противоречиви заключения на вещи лица - да изложи в мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото? и 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо ги отхвърля? Позовава се на противоречие с решения по гр.д.№ 3194/2023г.на І гр.о., гр.д.№ 1814/2009г. на ІV г.о., гр.д.№ 7493/2013г.на ІІ г.о., гр.д.№ 378/2009г.на І г.о., гр.д.№ 4744/2008г.на І г.о. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторката поставя следните въпроси: 4. При депозирана въззивна жалба, в която се правят възражения, свързани с факти, установени с приети от първоинстанционния съд доказателства /изготвени и приети два броя експертизи/ и съмнения у съда относно обективността и правдивостта на възприетите заключения и при направено искане в отговора за допускане на нова експертиза, със задачи пряко свързани с възраженията, следва ли съдът да допусне нова експертиза? и 5. Може ли жалбоподателката да се позовава на процесуално нарушение, свързано с неучастие на прокурор или същата няма правен интерес от това, доколкото не е нарушено нейното право на участие в производството? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от В. С. В., чрез процесуалния представител адвокат Ц., с който се оспорват както нейната допустимост, така и основателност. Развиват се подробни доводи по съществото на спора, като се изразява становище за правилност на въззивния акт. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие /вж.стр.36/, т .ІІІ от който е посочено, че за процесуално представителство по к.гр.д.ответникът е заплатил посочената сума в брой. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на подадената касационна жалба, съгласно посочените от касатора основания за допустимост, намира следното: Въззивният съд е преценил, че В. С. В. не следва да бъде поставен под запрещение, защото съгласно заключенията и на приетата пред първата инстанция и на комплексната тройна експертиза, приета от въззивиня съд, ответникът не страда от психично заболяване и е в състояние да организира самостоятелно ежедневието си. Той е със запазена ориентация и критичност по отношение на възможностите си за справяне, като не се установяват активни психопатологични изменения на личността. Не се установяват болестни симптоми, които да нарушават психичните му функции, критичното му мислене и социалното му функциониране. Въззивният съд е посочил, че категоричното заключение и на двете експертизи е че ответникът е в състояние да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, може сам да се грижи за себе си. Посочено е, че в този смисъл са и всички ангажирани по делото доказателства, както и възприятията на съда в резултат на лично проведения разпит на лицето. Съобразявайки горецитираните мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване по поставените от касаторката въпроси, доколкото повечето не са свързани с решаващите мотиви на съда и не са от значение за изхода на спора, а всички са разрешени в съответствие с установената съдебна практика. Първите два въпроса, доколкото съдържат условие, което не отговаря на фактите по делото /че приетите по делото медицински експертизи са с противоречиви заключения/– не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№1/2009г.н ОСГТК на ВКС. Те не са от значение за изхода на спора, защото – видно от мотивите на въззивния съд - заключенията, и на приетата пред първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза, и на комплексната тройната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза са единни. Според единичната - „състоянието“ на В. В. „не съставлява пречка да се грижи сам за собствените си дела“, а според тройната - той „не страда от психично заболяване“, „способен е да разбира свойството и значението на постъпките си и може да ги ръководи“. Ирелевантен е и третият поставен от касатора въпрос, доколкото – видно от гореизложените му мотиви – не може да се приеме, че въззивният съд е основал решението си само на избрани от него доказателства. /Както беше посочено по-горе въззивният съд е приел, че всички ангажирани по делото доказателства – писмени, гласни, приети заключения и личните му впечатления от проведения разпит на лицето, единно сочат че не е налице нито медицинския, нито юридическия критерий за поставяне под запрещение/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно установената съдебна практика /вж. напр. решение по гр.д.№ 1320/2008г. на І г.о./, преценката дали едно лице може да се грижи за своите работи е конкретна и се прави от съда след цялостно обсъждане на всички установени по делото обстоятелства. Поставянето е в зависимост от наличието /при кумулативност/ и на двата законови критерия по чл.5 от ЗЛС, т.е.за да бъде поставено под запрещение едно лице, следва както да е установено и че страда от слабоумие или (и) душевна болест, така и съдът да установи – след преценка на ангажираните доказателства – че съобразно конкретното му поведение то не може да се грижи за своите работи. Грижата за своите работи включва извод, че лицето разбира предписанията на правните норми, може да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда и може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установения в него ред. Касационно обжалване не може да се допусне и във връзка с поставените от касаторката въпроси с №№ 4 и 5, пред вид липсата на посоченото от нея специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да е налице същото следва разглеждането на поставения въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а освен това - законите да са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая това не е така, защото и по двата въпроса е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Във връзка с въпрос № 4, касаещ изискванията за допускане на повторна тройна експертиза, следва да се посочи че съдът не е длъжен да назначава такава – преценката, съгласно чл.200, ал.3 и чл. 201 ГПК е на съда, като за назначаването на повторна експертиза е необходимо заключението на първата да не е обосновано и да възниква съмнение за неговата правилност, а съгласно мотивите на съда – това не е било така. Въпрос № 5 е без значение за изхода на спора, доколкото – видно от протоколите от проведените съдебни заседания – и в първата, и във въззивните инстанции – същите са провеждани с участието на прокурор. С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК – в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение