Определение № 1666 от 18.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 678/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „АГРОСТАР“ АД – ищец в производството против определение № 133 от 16.02.2023 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в.т.д. № 288 по описа на съда за 2022 г., с което е оставена без уважение молба на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските. В жалбата се излага, че обжалваното определение е неправилно, като постановено при съществени процесуални нарушения, при неправилно прилагане на материалния закон и поради необоснованост. По отношение на присъдените на противната страна разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство се излагат оплаквания, че към датата на постановяване на решението на въззивния съд, е в сила чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/, в която се предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Твърди се, че видно от приложения от ответника пред първата инстанция договор за правна защита и съдействие, е посочено едно възнаграждение в размер 8000 лв. без ДДС, съответно 9600 лв. с вкл. ДДС, следователно: - ответникът не е договорил отделно възнаграждение за всеки един от исковете; - ответникът не е заплатил отделно възнаграждение за всеки един от исковете; - ответникът не е претендирал отделно възнаграждение за всеки един от исковете. Според жалбоподателя при това е невъзможно да се определи дали страните са договорили отделни възнаграждения за всеки един от исковете или едно възнаграждение само по някои от тях, или дори само по един от тях, съответно - какъв е размерът на отделните възнаграждения, ако са договаряли такива, а съдът нямал правомощие по своя преценка да предполага каква е била волята на страните и вместо тях „да разпределя“ договореното едно възнаграждение от 8000 лв. без ДДС по всички искове, ако това не е посочено в договора за правна защита и съдействие, нито пък съдът можел по своя преценка да предполага дали договореното едно възнаграждение се отнася само за главните искове или общо за главните и евентуалните искове. Сходно, по отношение размера на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция се излага, че видно от приложения от ответника пред въззивната инстанция договор за правна защита и съдействие, отново е посочено едно възнаграждение - 4000 лв. без ДДС и отново в мотивите на въззивното обжалвано определение няма фактически констатации какво са договорили ответникът и процесуалният му представител относно цената на адвокатската услуга за процесуално представителство по всеки един от исковете поотделно, така както изисква чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа на които констатации да се провери дали уговореният хонорар е съобразен с фактическата и правна сложност за всеки един от предявените искове или не. Като се твърди необоснованост на изводите на въззивния съд досежно размерите на договорените адвокатски възнаграждения в насока на това, че същите не са прекомерни по размер по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК, се иска отмяната на обжалваното определение и по същество – намаляването на присъдените на противната страна разноски за адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното и въззивното производство. В т. 4 от жалбата се формулират три въпроса, според жалбоподателя съставляващи такива – общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК с твърдение, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липса на съдебна практика на ВКС по тях – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Противната страна не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като извърши преценка на данните по делото и на твърденията на страните, намира следното: Частната жалба, като подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в установения от процесуалния закон преклузивен срок, е процесуално допустима. Същата е срещу определение, с което АС – Варна се е произнесъл с определение в производство по чл. 248 от ГПК и с предмет искане за изменение на собственото му въззивно решение в частта за разноските, поради което и настоящото производство е такова по ал. 2, а не по ал. 3 на чл. 274 от ГПК – по частна именно касационна жалба, както това необосновано се поддържа от жалбоподателя. При изложеното преценка досежно наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на акта на апелативния съд, вкл. поддържаните от частния жалбоподател такива с формулиране и на правни въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК в края на жалбата му, въобще не се дължи. По същество частната жалба е неоснователна. За да отхвърли молбата на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта за разноските, съставът на АС - Варна е приел, че: Въззивният съд е уважил подадената от ответника Т. О. - противна на частния жалбоподател в настоящото производство страна в производството, въззивна жалба срещу осъдителната част на първоинстанционното решение на Силистренски окръжен съд и по същество е отхвърлил главните осъдителни искове с правно основание чл. 12, ал. 2 от Закона за арендата в земеделието и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, за сумата 101160 лева - главница, предявена като частичен иск от общо дължима сума от 150000 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 100 000 лв. от датата на исковата молба до окончателното изплащане, а за разликата над 100000 лв. до 101160 лева - от датата на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК - 15.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и предявените в евентуалност искове по чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, във вр. с чл. 87, ал. 1 ЗЗД за разваляне по съдебен ред на сключения между страните договор за предоставяне земя под аренда от 02.04.2007 г., и чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ, съответно за присъждане на дължимата пазарна стойност на направените в арендуваните земи със съгласието на арендодателя подобрения, предявена в размер на 101160 лева - частично от общо дължима сума от 150000 лв., както и на дължимото от ответника на договорно основание, обезщетение в размер на 18750 лева, ведно със законната лихва за забава върху всяка една от претендираните главници от датата на исковата молба до окончателното плащане; първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска на ищеца „АГРОСТАР” АД за разликата над 101160 лева до пълния предявен размер, както и исковете за осъждане на ответника Т. Костадинов О. да му заплати следните суми: 50000 лв., представляваща пазарната стойност на още неотделените, но подлежащи на отделяне плодове - реколта от десертно грозде за стопанската 2019-2020 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба, неустойка в размер на 1 % от стойността на тези плодове в размер на 500 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане, и е оставил без разглеждане предявените при условията на чл. 211 ГПК от ищеца, искове; в съответствие с този изход на спора във въззивното производство, постигащ като краен резултат цялостно отхвърляне на предявените искове и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивният съд е приел, че претенцията на ответника - въззивник за осъждане на ищеца да му репарира сторените разноски по делото е изцяло основателна; съобразно представените списъци по чл. 80 ГПК и доказателствата за извършването им, съдът е приел, че доказаният общ размер на сторените от ответника - въззивник разноски е 17323 лева (в т.ч. 10500 лв. - за първоинстанционното, и 6823 лв. - за въззивното производство). Съставът на АС – Варна е приел за вярно твърдението на молителя, че в решението си съдът не е изложил изрични съображения по релевирано от него в съдебното заседание бланкетно възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, но относимите към необходимата преценка фактически и правни положения са били съобразени от въззивния съд. Предвид подадената молба по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта му за разноските и след повторна преценка на относимите обстоятелства и правни норми, въззивният съд е преценил, че нито с оглед фактическата и правна сложност на спора, нито с оглед разпоредбите на чл. 7, ал. 2, във вр. с чл. 2, ал. 5 и §2а от НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба №1/9.07.2004г., Наредбата), може да се приеме, че платените от ищеца адвокатски възнаграждения са в необосновано висок размер и са прекомерни. Съдът сочи, че в подкрепа на възражението си по чл. 78, ал. 5 от ГПК ищецът не е изложил никакви правни аргументи защо счита, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, съответно, че съобразено с това претендираният от ответника разход за платените адвокатски възнаграждения е в прекомерен размер. Такива конкретни твърдения и/или съображения не са обосновани и в молбата по чл. 248 от ГПК. Единствено е изложено твърдение, че възнаграждението „следва да се бъде определено в минималния размер по НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно редакцията й, действаща преди изменението с ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г.”, като се иска адвокатските възнаграждения за производството както в първата, така и във въззивната инстанция да бъдат намалени „до минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата”. Според въззивния състав съгласно разрешенията, дадени в т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС на РБ, OCГTK, по тълк.д. № 6/2012 г., основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Или възразяващата страна следва да изложи доводи, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Едва въз основа на тази преценка може да се направи извод дали е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права. Оплакването, че възнаграждението за адвокатска защита е прекомерно, без да бъдат изложени каквито и да било доводи във връзка с това твърдение, не може да обоснове наличие на предпоставки за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение. Независимо от това съдът е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, при направено възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна възнаграждение за адвокат, съдебната намеса в едни частноправни отношения, каквито са тези между адвокат и довереник - страна по делото по повод осъществяването на възложената на адвоката правна защита и съдействие, съответно по повод на договореното между страните и платено възнаграждение за тези услуги, следва да се ограничи единствено до преценката за това, налице ли е прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото В този смисъл ирелевантен за тази преценка е минималният размер на адвокатското възнаграждение за подобен вид дело, предвиден в Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Установената в чл. 78, ал. 5 от ГПК препратка към чл. 36 от Закона за адвокатурата е само и единствено за установяване на долния (минималния) праг, под който съдът не може да слезе при определяне на адвокатското възнаграждение, дължимо за възстановяване на страната като платен разход. Отделно от това, липсва както конкретно правно основание, така и нормална житейска логика да се приеме, че във всички случаи на осъществяване на процесуално представителство от адвокат дължимото му и платено от страната адвокатско възнаграждение следва да е в минималния (или максимално близък до него) размер, посочен в Наредбата. Според съда в конкретния случай, с оглед както на естеството на предявения за съдебно разрешаване правен спор, броя и вида на предявените искове, така и на развитите от страните твърдения и възражения, и осъществения доказателствен процес, платеното от ответника Т. О. адвокатско възнаграждение за осъществената защита на правата му в първоинстанционното производство от 9600 лв. с ДДС (надхвърлящо само с около ј общия минимален размер на дължимите възнаграждения за защита, но само по главните искове от 7625,10 лв. с ДДС), съответства както на правната и фактическа сложност на делото, така и на вложената от адвоката работа по делото, и не е налице основание за приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съответно за неговото намаляване. За прецизност съдът е посочил, че сам ищецът „АГРОСТАР” АД е претендирал като разход за първоинстанционното производство платено адвокатско възнаграждение в размер на 10854 лева с ДДС. което надхвърля по размер платеното от ответника адвокатско възнаграждение (9600 лв.). В тази връзка въззивният съдебен състав е споделил изразеното в определение № 3/05.01.2015 г. по гр.д. № 7153/2014г. на ВКС, IV г.о., разбиране, че фактическата и правна сложност на делото е еднаква (или поне съотносима) за двете страни в процеса, поради което и при платено от едната страна адвокатско възнаграждение в по-висок размер не може разумно и обосновано да се защитава довод за прекомерност на насрещно претендирания от другата страна разход за адвокатско възнаграждение. По отношение на платеното от въззивника О. адвокатско възнаграждение на адвоката, осъществил защитата му във въззивното производство, което е в размер на 4800 лв. с ДДС съдът е посочил, че ако се отчете като материален интерес само размера на уважения главен иск - 101160 лева (без да се вземат предвид и евентуалните искове, защитата по които във въззивното производство е наложителна с оглед исканата отмяна на осъдителното решение по главния иск), минималния размер на дължимото възнаграждение е 4263,84 лв. с ДДС. Посочено е, че като се има предвид естеството на иска, решението по който е предмет на въззивна проверка по подадената въззивна жалба, обоснованите в нея оплаквания и правни доводи, допълнително аргументирани и в представена писмена защита, осъществената защита и по предявените в условие на евентуалност искове, разглеждането на които въззивният съд дължи при евентуалната отмяна на обжалваното решение, съдът не намира основание да приеме, че платеното от въззивника адвокатско възнаграждение, надвишаващо незначително минималния размер по Наредбата, е в необосновано завишен размер и е прекомерно. Обжалваното определение е правилно. Доколкото защитата на ответника и в двете инстанции по същество е осъществена и възнагражденията на процесуалните му представители за тази защита са заплатени преди изменението на Наредбата, обн. бр. 88 от 4 ноември 2022 г., и доколкото в тази им част нормите на същата са материалноправни, същите са приложими в редакцията им преди това изменение. При произнасянето си по отговорността на страните за разноски въззивният съд пререшава въпроса за дължимостта на същите, съобразно изхода на делото във въззивната инстанция. В случая с въззивното решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част, по същество са отхвърлени всички искове на жалбоподателя – ищец, срещу противната страна – и главни, и евентуални /с изключение на вече отхвърлените такива с влязлата в сила част от първоинстанционното решение/. В този смисъл правилен е изводът на съда в обжалваното му определение, че ответникът има право на разноски в пълен размер. По спорния въпрос за прекомерността на заплатеното от ответника възнаграждение за защита в двете инстанции по съществото на спора, настоящият касационен състав намира следното: Предявени са при условията на обективно кумулативно и евентуално съединяване следните искове: главен осъдителен за парична сума с цена /след увеличението му, допуснато от първоинстанционния съд/ 111280.40 лв., кумулативно съединен със същия осъдителен такъв за парична сума с цена 50000 лв., кумулативно съединен с тях осъдителен такъв за парична сума с цена 500 лв., кумулативно съединен тях осъдителен такъв за парична сума с цена 3775 лв., евентуален конститутивен – за разваляне на договор /при възприемане тезата на жалбоподателя, че договорът за аренда е с предмет не вещни, а облигационни права и е най-близък по предмет до договора за наем/ - с цена 1500 лв., евентуален, кумулативно съединен с него осъдителен за парична сума с цена /след увеличението му, допуснато от първоинстанционния съд/ 111280.40 лв., евентуален, кумулативно съединен с тях осъдителен за парична сума с цена 18750 лв. Както се посочи, всички така предявени искове на ищеца са отхвърлени от инстанциите по същество, поради което и на ответника се дължи заплатеното от него адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното и въззивното производство, срещу така предявените искове в пълния им размер, за който са и отхвърлени. Неоснователни са подробните оплаквания в жалбата, базирани на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата и основани на твърдения, че в случая не можело да се определя общ размер на адвокатското възнаграждение, а същото задължително следвало да се определи за всеки иск поотделно. От една страна отношенията между страните по договора за правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, са вътрешни такива между тях и съдебната намеса в същите може да се оправдае единствено при извършването на преценка дали заплатеното възнаграждение действително не е прекомерно, с оглед ангажирането от процесуалния закон, на имуществената отговорност на противната страна, която не участва в тези отношения и е трето за договора за правна помощ и съдействие лице, да ги репарира. В този смисъл и съобразно свободата на договаряне, извън правомощията на съда е да се намесва в конкретния начин на уговарянето на възнаграждение, стига този начин да не застрашава интереса на противната страна, с оглед разпределянето имуществената отговорност за разноски. От друга страна, в конкретния случай, такова застрашаване не е налице, доколкото ако съобразно подробните оплаквания и твърдения на жалбоподателя, възнаграждението за защита в инстанциите по същество би се определило именно по сочения от него начин – върху цената на всеки иск поотделно, то тогава с оглед конкретната цена на исковете, уговорените минимални възнаграждения за всеки иск, и при приложимата редакция на разпоредбата на чл. 7 от Наредбата, дължащото се от ответника на адвоката му, именно минимално възнаграждение за защита срещу така предявените искове, би било в сумарен размер, значително надвишаващ този на действително заплатеното, и оспорван от жалбоподателя, като прекомерен. Както и да се определя възнаграждението – общо, както е определено и заплатено от ответника, или върху цената на всеки иск поотделно, както това се претендира от жалбоподателя, размерът му както за първоинстанционното, така и за въззивното производство, присъден и от въззивния съд с решението му, и потвърден с обжалваното определение, не може да бъде приет за прекомерен по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Както това правилно е приел и въззивният съд в мотивите си към обжалваното определение, с оглед броя, вида на предявените искове и начинът на съединяването им, тяхната цена, значителните брой и обем на извършените по делото процесуални действия, включително броя на проведените открити съдебни заседания в двете съдебни инстанции по съществото на спора, конкретната дейност на съда и на страните по събиране на доказателства по делото, включващи няколко експертизи и разпит на свидетели, налагат извод и за настоящия касационен състав, за неоснователност на възражението на жалбоподателя за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение за защита в първата и въззивната инстанции. По изложените съображения частната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, се явява допустима, но неоснователна, поради което и обжалваното с нея определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение