Определение № 596 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 125/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Престиж 98“ ООД срещу решение №108 от 17.10.2019 г. по в.т.д.№215/2019 г. на АС Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение №49 от 16.05.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен, с което са оставени без уважение: искането на „Престиж 98“ ООД за допускане на поправка очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен, изразяваща се в неправилно изписване на пълния размер на претенцията, предявена като частична и искането на „Престиж 98“ ООД за изменение на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен в частта за разноските, чрез присъждане в полза на молителя на разноски пред ВКС. В жалбата се излагат съображения за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Очевидна фактическа грешка ли е присъждането на претендираната сума „без ДДС“ и следва ли молбата на страна за поправка на очевидна фактическа грешка, която е подадена в срока за обжалване на решението и в нея се съдържат доводи за недопустимост и неправилност на съдебния акт, да се квалифицира като въззивна и да се администрира като такава. 2. Може ли съдът да приеме в съдебното решение, постановено по предявен частичен иск, че пълният размер на задължението е по-голям от посочения от ищеца, тъй като е с начислен ДДС и формира ли се сила на пресъдено нещо над частта за дължимостта на ДДС върху присъдената сума и върху остатъка до пълния размер на вземането. 3. За задължението на съда да определи правилно предмета на спора и същността на търсената защита. 4. Относно задължението на съда да присъди разноски на страната, по чиято жалба ВКС е обезсилил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Гитекс“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебен акт. Първоинстанционният съд е сезиран с молба от „Престиж 98“ ООД, с която се е искало поправка на допусната очевидна фактическа грешка в постановеното по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен решение №12 от 14.03.2019 г., изразяваща се според молителя в неправилно изписване в диспозитива на решението на пълния размер на вземането – „без ДДС“, част от което вземане е била предмет на делото, като се е искало и изменение на решението в частта за разноските. В молбата, подадена в срока за обжалване на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен, се е съдържало и изрично искане, изложените в молбата съображения да се считат като такива свързани с допустимостта и правилността на решение №12 от 14.03.2019 г., а молбата по чл.247 от ГПК да се счита като въззивна жалба срещу решението, в случай на възприемане от съда на становище, че не са налице предпоставките на чл.247 от ГПК. За да потвърди решение №49 от 16.05.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен, с което са оставени без уважение: искането на „Престиж 98“ ООД за допускане на поправка очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен, изразяваща се в неправилно изписване на пълния размер на претенцията, предявена като частична и искането на „Престиж 98“ ООД за изменение на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен в частта за разноските, чрез присъждане в полза на молителя на разноски пред ВКС, въззивният съд е посочил, че съгласно чл.247, ал.1 от ГПК съдът по своя инициатива или по искане на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. Изложил е съображения, че съдебната практика и доктрината приемат, че очевидна фактическа грешка е налице тогава, когато има разминаване между правораздавателната воля, която съдът е формирал и обосновал в мотивите на съдебния акт и начина, по който е изразил същата воля в диспозитива на съдебния акт, а в случая такова разминаване няма, защото и в мотивите на решението, и в диспозитива му съдът ясно е посочил, че цялото задължение е с размер 77 387 лв. без ДДС. Изразил е становище, че ако ответникът не е бил съгласен с това, а оттук - с крайния резултат по делото, той е разполагал с правната възможност да обжалва решение №12, но не е сторил това и то е влязло в сила, а в производството по чл.247 от ГПК, в т.ч. пред въззивната инстанция, съдът може да изследва единствено дали има очевидна фактическа грешка, но не и да се произнася отново по същинския материално-правен спор и да отменя или изменя вече постановеното решение. В този смисъл е счел, че в настоящия случай не може да обсъжда с какво искане е бил сезиран окръжния съд, дали правилно е определил размера на задължението на ответника и дали то включва ДДС или не - след като липсва разминаване между правораздавателната воля в мотивите и в диспозитива на решението, молбата за поправка на очевидна фактическа грешка е неоснователна. Посочил е също така, че съгласно чл.248, ал.1 от ГПК в срока за обжалване на решението съдът по искане на страните може да допълни или измени решението си в частта за разноските, а ответникът съгласно чл.78, ал.3 и 4 от ГПК има право на разноски при отхвърляне на иска или при прекратяване на делото, но тези хипотези в случая не са налице, защото исковете против ответника са уважени изцяло, респективно се явява без значение обстоятелството, че ответникът е сторил разноски в касационното производство, по което са били обезсилени предходните първоинстанционно и въззивно решения. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на решението, вкл. и в частта му с характер на определение /по чл.248 от ГПК/, не може да бъде допуснато. На първо място не се установява твърдяната вероятна недопустимост на решението, доколкото и първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли в съответствие с изричните искания на молителя - за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение и за изменението му в частта за разноските. От друга страна съгласно формираната константна практика на ВКС /която изключва наличие на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, очевидна фактическа грешка е налице при несъответствие между волята на съда, отразена в мотивите към решението и тази в самото решение /диспозитива/, като преценката за наличие на несъответствие на действително формираната в решението воля на съда и изразената такава се извършва въз основа на съдържанието на постановения съдебен акт, а произнасянето на съда /на който делото е изпратено от ВКС, след отмяна или обезсилване на съдебния акт/ по чл.294, ал.2 от ГПК по отношение на сторените пред ВКС разноски, е с оглед изхода по съществото на правния спор. В случая въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика – изразената в мотивите на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен воля на съда, не противоречи на обективирането й в диспозитива на решението, а разноските пред ВКС са присъдени с оглед изхода на правния спор, респективно не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, а касационно обжалване на същото не може да бъде допуснато и поради липса на поддържаните от касатора селективни основания. Делото обаче следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за администриране /с оглед правомощията му по чл.262 от ГПК/ на молбата за поправка на очевидна фактическа грешка като въззивна жалба - както бе посочено, молбата за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка е подадена в срока за обжалване на решение №12 от 14.03.2019 г. по т.д.№5/2019 г. на ОС Сливен и в молбата се е съдържало и изрично искане, изложените в нея съображения да се считат като такива свързани с допустимостта и правилността на решение №12 от 14.03.2019 г., а молбата по чл.247 от ГПК да се счита като въззивна жалба срещу решението, в случай на възприемане от съда на становище, че не са налице предпоставките на чл.247 от ГПК. По отношение поддържаните от касатора доводи за пределите на СПН на първоинстанционното решение, същите подлежат на обсъждане от въззивния съд при преценката на допустимостта на въззивната жалба, в частност на правния интерес от атакуване на първоинстанционното решение в посочената от въззивника част. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,