Определение № 3868 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 886/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 5843 от 04.08.2017 г. по в. гр. д. № 3810/2014 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 30.08.2013 г. по гр. д. № 23002/2011 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. М. Н. против И. Г. Г. иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 5100 лв. (частичен иск от 800 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от изказване на ответника по н. о. х. д. № 8157/2010 г.на Софийския районен съд. От събраните по делото доказателства е установено, че на ищеца в първоинстанционното производство Н. М. Н. е повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК, като въз основа на внесения обвинителен акт е образувано н. о. х. д. № 8157/2010 г. по описа на Софийския районен съд. На 01.11.2010 г. е проведено открито съдебно заседание, като изявленията на съда и страните са обективирани в протокол. В него е отразено, че ищецът е присъствал на заседанието в качеството си на подсъдим, заедно с адвокатите В., Б., Т. и Г., в качеството им на пълномощници. Сочената за пострадала в обвинителния акт Р. В. е представлявана в производството от адв. И. Г. – ответник по настоящото дело. В качеството му на пълномощник същият е заявил: „Споделям заявеното от прокурора. Не са налице пречки за прекратяване на наказателното производство. Този въпрос е изследван и преди от съдията-докладчик, няма предпоставки за връщане на делото на досъдебното производство. Подсъдимият е получил парите и въвел в заблуждение моята доверителка. С оглед размера на вредата, в нашия случай считам, че не следва делото да се връща на СРП“. В протокола липсват отбелязани други изявления на адв. И. Г.. Съдът е посочил, че за да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл. 45 ЗЗД, поведението му следва да е противоправно, т. е. в противоречие с правна норма, добрите нрави или морала. В случая посоченото наказателно дело е образувано въз основа на обвинителен акт, с който е повдигнато обвинение на Н. Н. за деяние по чл. 209, ал.1, пр.1 НК - измама. Явяващият се в съдебна зала пълномощник на пострадалата от това престъпление следва да поддържа обвинението и не е противоправно поведението му, ако изкаже становище за наличие на вина у подведения под отговорност. Поведението на процесуалния представител, изразяващо се в становище по искане на прекратяване на делото, не може да се счете за противоправно, ако то е в рамките на вече повдигнатото обвинение. Съдът е приел, че при съвкупната оценка на ситуацията, липсват дори индиции, че изразите са отправени умишлено при нарушаването етичните стандарти за добросъвестното упражняване на адвокатската професия - с единствената цел да уязвят ищеца. Действително, от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С. Б., Н. Г. и Б. К., които въззивния съд е приел за достоверни, се установява наличието на някакви твърдения, които ответникът е направил преди съдебното заседание, но същите не са предмет на настоящото дело, тъй като в исковата си молба и уточнението към нея от 04.06.2012 г. ищецът е заявил, че твърденията, които са го увредили, са отправени на 01.11.2010 г. в съдебно заседание по н. о. х. д. № 8157/2018 г. на Софийски районен съд. В тази насока са изложени съображения, че с оглед принципа на диспозитивното начало, уреден в чл. 6 ГПК, съдът следва да се произнесе само по предявеното спорно материално право, което е очертано с неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание. Произнасянето по различни факти, които ищецът не твърди, би било не само нарушение на този принцип, но и би осуетило защитата на ответника, защото той се защитава срещу фактите, които се твърдят в исковата молба. В заключение въззивният съд е достигнал до извода, че в конкретния случай не е налице противоправно поведение от страна на ответника и не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Представлява ли, както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване, обстоятелството, че при грубо нарушение на задълженията на въззивния съдебен състав да установят обективната истина, залегнала в чл. 10 ГПК, чл. 7 ЗСВ, чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, въззивният съдебен състав не е събрал доказателствата, за които своевременно са предявени от ищцовата страна доказателствени искания във въззивната жалба и които ако бяха събрани щяха да доведат до коренно противоположни фактически и правни изводи“; 2. „Длъжен ли е българският държавен съд да уважи деликтен иск, чрез който несъмнено се доказва, че в процесния сложен, съставен, комплексен и многоаспектен деликт се установява, че са разпространявани неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, чрез различни способи на „Активно мероприятие“, така че да са практически разпространени сред огромен и неограничен кръг от хора и несъобразяването на визираните обстоятелства от въззивния съд, представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание“; 3. „Допустимо ли е адвокат - процесуален представител чрез злоупотреба с процесуални права, включително да излага неистини пред съд, включително участвайки в зловещо „Активно мероприятие”, да разпространява, включително и в съдебни зали, неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, включително чрез извършване на деликти, включително и на деликти, съдържащи престъпления и неправомерната преценка на визираните обстоятелства на въззивния съд, представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание“; 4. „Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният съд съвсем невярно, неправомерно и необосновано твърди, че обжалваните и реално неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, уж не били позорни и унизителни“; 5. „Представлява ли, както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав изцяло е игнорирал основните доказателства по делото, а останалите е изопачавал и извращавал, с цел да създаде псевдомотиви за неверните фактически и правни псевдоизводи“; 6. „Неизпълнението на задълженията на съдебния състав по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички доводи на ищцовата страна изложени във въззивната жалба и да изясни кои от тях приема, и кои не и каква причина, както и да обсъди всички доказателства по делото представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване“; 7. „Неизпълнението на задълженията на българската държава да осигури „независим и безпристрастен съд“ по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз представлява ли, както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване“; 8. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е отчел обстоятелството, че из между елементите на процесния сложен, съставен, комплексен и многоаспектен деликт, са и клеветническите твърдения, което не е отчетено от въззивния съдебен състав, нито спецификата на клеветническите твърдения, нито редът за тяхното доказване“; 9. „Неизпълнението на основните задължения произтичащи от Правото на Европейския съюз, както и от международното право (Европейската конвенция защита на правата на човека и основните свободи) представлява ли, както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване“; 10. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивният съдебен състав, с цел да избави ответника от следващата му се деликтна отговорност, игнорира основните елементи на процесния деликт, включително разпространяването от ответника на всевъзможни места на процесните неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, включително в съдебните коридори, в съдебните сгради, в питейни заведения и т. н.“; 11. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав, с цел да избави ответника от следващата му се деликтна отговорност, си позволява да игнорира автентичното тълкуване от ищеца на собствената му воля и да изопачава и да тълкува стеснително автентичната воля на ищеца, като достига дори до абсурда да бъде бъдело вписано в съдебното решение, че едва ли не ищецът не желае в настоящото производство да му бъде присъдено деликтно обезщетение за всички проявни форми на разпространение на процесиите неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения от ответника, които са извършвани извън съдебно заседание на 01.11.2010 г., включително разпространяване в съдебните коридори, съдебната сграда и т. н.“; 12. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав чрез софистическото тълкуване, с което съдебният състав цели да избави ответника от следващата му се деликтна отговорност като дори включително в нарушение на константната практика на ВКС, всякакви твърдения, че едва ли не ответникът бил имал право да злоупотребява безнаказано с процесуални права, включително дори да извършва престъпления и деликти“; 13. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че в нарушение на основния принцип на правото въззивния съдебен състав черпи права за ответника - деликвент именно от собственото си противоправно поведение“; 14. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че както първоинстанционният съдебен състав, така и въззивният съдебен състав, не са изготвили пълен доклад по смисъла на чл. 146 ГПК (въпреки изричното искане предявено включително и във въззивната жалба), не е конкретизиран пълния предмет на доказване по делото“; 15. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав изобщо не е обсъдил по реда на чл. 236, ал. 3 ГПК основния довод във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е постановено от незаконен състав и неправомерно е „потвърдено“ от въззивния съдебен състав съдебно решение, което е подписано от първоинстанционния съдия, който не представлява „независим и безпристрастен съд“, и за когото са налице нормативно установените забрани да участва под каквато й да било форма в настоящето съдебно производство, нормативно установени в чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, чл. 7 ЗСВ и чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК“; 16. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав при грубо нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК не е обсъдил основните доводи за извършени от първоинстанционния съдебен състав груби нарушения на императивните правни норми на Правото на Европейския съюз и на международното право, като неправомерно е потвърдено неправомерното първоинстанционно решение при грубо нарушение на Правото на Европейския съюз и международното право“; 17. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съдебен състав неправомерно е „потвърдил“ неправомерното съдебно решение на първоинстанционния съдебен състав, за който е налице нормативно установена забрана да участва в настоящото дело, тъй като не представлява „независим и безпристрастен съд“ по смисъла на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и фактът, че въззивният съдебен състав дори не се е произнесъл по така предявените искания във въззивната жалба“; 18. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивното съдебно решение не е мотивирано и въззивният съдебен състав се позовава единствено на голословни декларации, без да са кореспондиращи нито с доказателствата, нито с анализа на доказателствата и по този начин грубо се погазва правото на защита на ищцовата страна, която реално не знае срещу какви неправомерни и неверни мотиви да организира защитата си, както извършеното от въззивния съдебен състав“; 19. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав в обжалваното неправомерно въззивно съдебно решение е написал, че почти всички неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения според въззивния съдебен състав били „оценъчни съждения“ и не следвало да се доказват; Допустимо ли е да се разпространяват неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, които да се наименуват „оценъчни съждения“ и за причинените от такива неправомерно именувани „оценъчни съждения“ неимуществени вреди, следва ли деликвентите, които ги разпространяват, да понесат законоустановената деликтна отговорност; Съществува ли изобщо в юриспруденцията понятие „оценъчни съждения“ и следва ли деликвента да понесе следващата се деликтна отговорност за причинените вреди посредством разпространени „оценъчни съждения“ с невярно, позорно, клеветническо и обидно съдържание“; 20. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване, подобно устно разпространяване на „клеветнически оценки“, съдържащи единствено неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, деликт и длъжен ли е българският съд да присъди обезщетение за неимуществени вреди причинени от такъв деликт, което неправомерно не е извършил въззивният съдебен състав и неизпълнението на това задължение представлява ли основание за отмяна на въззивното съдебно решение“; 21. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за отмяна на неправомерното и позорно съдебно решение, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав грубо е нарушил първичното Право на Европейския съюз в лицето на чл. 1 от Хартата за основните права в Европейския съюз и е отказал да постанови осъдително решение, с което да защити накърненото от ответниците достойнство на ищеца“; 22. „Представлява ли както касационно основание за отмяна на неправомерното и позорно съдебно решение, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав грубо е нарушил първичното Право на Европейския съюз в лицето на чл. 20 и чл. 21 от Хартата за основните права в Европейския съюз, като е извършил неправомерна дискриминация на ищеца по политически признак и неправомерно е отменил изключително правомерното и основателно решение на първоинстанционния съд с дискриминационния мотив, че ищецът бил „политик“, поради което според въззивния съдебен състав спрямо него можело да се извършват подобни деликти, безнаказано за деликвентите“; 23. „Представлява ли както касационно основание за отмяна на въззивното съдебно решение, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав в нарушение на чл. 5 ал. 2, от Конституцията на Р. България грубо нарушава чл. 32, ал. 1 от Конституцията и отказва да изпълни конституционните си задължения да осигури защита с осъдително съдебно решение срещу извършеното от ответниците грубо посегателство „върху неговата чест, достойнство и добро име““; 24. „Представлява ли както касационно основание за отмяна на въззивното съдебно решение, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав в нарушение на чл. 5, ал. 2 от Конституцията грубо е нарушил правната норма на чл. 39, ал. 2 от Конституцията, като не е спазил конституционната разпоредба, че прикривайки неправомерното поведение, като деликвентите злоупотребяват с предоставеното им право да разпространяват информация и го „използват за накърняване на правата и доброто име“ на ищеца (на известния Борец против мафията и корупцията адв. Н. Н.)“; 25. „Длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на Правото на Европейския съюз да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз и провеждането на „публичен“ и „справедлив“ процес от „независим и безпристрастен съд“ за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди, причинени от деликвентите и неизпълняването им от въззивния съдебен състав представлява ли, както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване“; 26. „Правните норми на Правото на Европейският съюз и в частност правната норма на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз, в съответствие с принципа на примат на Правото на Европейския съюз, дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат и неспазването на принципа на примат на Правото на Европейския Съюз над националното право представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване“; 27. „Правната норма чл. 5, ал. 4 от Конституцията означава ли, че чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и неспазването на това основно правно положение от въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване“; 28. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване поведението на въззивния съд, с което при грубо нарушение на Правото на Европейския съд в лицето на чл. 47, ал. 1 от Хартата за основните права на Европейския Съюз демонстративно не само, че не е осигурил на ищеца „ефективно право за защита пред съд“, но и грубо е погазил правото му на защита“. Поддържа се, че първите седем въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС; въпрос № 8 е решен в противоречие с практиката на други съдилища; въпрос № 9 - в противоречие с практиката на Съда на ЕС и на ЕСПЧ, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като във връзка с първите две са поставени въпросите: „Нищожно ли е съдебно решение, което е постановено от незаконен състав; нищожно ли е въззивно съдебно решение, с което е потвърдено изцяло решение на първоинстанционния съд и недопустимо ли е обжалваното позорно въззивно решение, което е базирано и мотивирано единствено на неавтентични копия, имитиращи неавтентични документи с невярно съдържание и с невярно вписани дати, които подлежат на изключване от доказателствените материали по реда на чл. 183, предл. 2 ГПК и чл. 154, предл. 2 ГПК. Иска се отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването на чл. 47 от Хартата на основните права в Европейския съюз и по специално по въпросите: 1. „Отказът на българския съд да защити посредством осъдително съдебно решение честта и достойнството на прогресивни личности, които са накърнени и драстично опозорени и унижени от недобросъвестни служители на държавно предприятие, представлява ли нарушение на чл. 1 от Хартата за основните права в Европейския съюз“; 2. „Представлява ли нарушение на чл. 1 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз, включително и на изискването за провеждане на „справедлив процес“ и за „независим и безпристрастен съд“ демонстративният отказ на българските съдилища да постановят осъдително съдебно решение, с което да присъдят справедливо обезщетение на ищеца, който е пострадал от процесния зловещ деликт, който съдържа в състава си и зловещи и гнусни престъпления“; 3. „Представлява ли нарушение на правото на „справедлив процес“, на „публичен процес“ и на „ефикасни средства за защита“, залегнало в чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз обстоятелството, че българският съд игнорира, както всички надлежно събрани писмени доказателства по делото, чрез които се доказва, както процесният сложен, състав, комплексен и многоаспектен деликт, така и гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното търговско дружество“; 4. „Представлява ли нарушение на правото на „справедлив процес“, на „публичен процес“ и на „ефикасни средства на защита“ залегнало в чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз обстоятелството, че българският съд не се произнася по основните елементи на процесния деликт, включително по гнусното и неправомерно разпространение от ответника на процесните неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения на всевъзможни места (съдебни коридори, съдебни сгради и т. н.)“; 5. „Представлява ли нарушение на правото на „справедлив процес“, на „публичен процес“ и на „ефикасни средства на защита“, залегнало в чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз обстоятелството, че опитът на въззивния съдебен състав чрез цинична софистика да се опитва да прикрива и да оправдава престъпно разпространяване от ответника на гнусни, неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения с цел да избави ответника от следващата му се деликтна отговорност и да причини огромни и непоправими вреди на ищеца“; 6. „Представлява ли на нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз отказът на българския съд да обсъди и анализира всички ангажирани от ищцовата страна доказателства и дори всички реално събрани по делото доказателства“; 7. „Неизпълнението на задължението на българския съд да анализира по правилата на формалната и юридическата логика на всички доказателства по делото и тяхното изопачаване и извращаване представлява ли нарушение на изискването за справедлив процес, залегнало в чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз“; 8. „Представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз изложеното от българския съд в обжалваното решение неправомерното твърдение на българския съд, че уж при упражняване на процесуални права ответниците били имали право да извършват престъпления и деликти и едва ли не, не носели деликтна отговорност за извършените от тях престъпления и деликти“; 9. „Правната норма на чл. 1 от Хартата за основните права в Европейския съюз задължава ли държавата - член на Европейския съюз (включително и България) да съблюдава човешкото ненакърняване на човешкото достойнство на всеки гражданин на Европейския съюз (включително и на известния борец против мафията и корупцията адв. Н. Н.) и при неговото накърняване, както в процесния случай длъжна ли е държавата - членка на Европейския съюз (включително и България) да му окаже необходимата защита, включително и посредством осъдително решение по предявения деликтен иск предявен за причинените му огромни и непоправими неимуществени вреди; Неизпълнението на задълженията на националния съд на държавата - членка на Европейския съюз (включително и България) залегнало в чл. 1 от Хартата за основните права в Европейския съюз, представлява ли нарушение на правото на Европейския съюз, включително и основание за отмяна на неправомерното съдебно решение на националния съд“. Ответникът по жалбата не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. На поставените въпроси, отнасящи се до това дали всяко едно от изброените съставлява основание за допускане на касационно обжалване и касационно отменително основание, следва да се отговори общо, че в настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С оглед изложените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, нито един от поставените от касатора въпроси не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, тъй като са формулирани според твърденията му и не отговарят на посочените по-горе общи условия. Липсата на надлежно общо основание изключва възможността за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по въпрос № 1 за задължението на съда да установи обективната истина, да осигури справедлив процес, да прецени и събере всички доказателства по делото не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът е дал разрешение на същия в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г., I г. о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г., IV г. о., и др., с която е прието, че като съд по същество на спора, въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. Според практиката на ВКС /решение № 38 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 2750/2021 г., IV г. о., решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., IV г. о., и др./, във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата група са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. В случая пред въззивния съд е поискано събиране на писмени доказателства, които не попадат в никоя от посочените две групи, поради което в съответствие с установената практика съдът е отказал да ги допусне. Следващите поставени въпроси /от № 2 до № 6/ не кореспондират на посочените съображения на съда за постановяване на обжалваното решение и нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а същите представляват доводи на касатора, че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение чрез превратно интерпретиране на данните по делото, довело до необоснованост и до съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ето защо те не са основания за допускане на касация. Тези въпроси могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл. 293 ГПК, но само след допускане касационно обжалване на решението. Въпрос № 7 относно задълженията на националния съд, произтичащи чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи да проведе справедлив процес, е от значение при разглеждане на друг вид претенция, а не в конкретния случай. По въпроси, които не са обусловили изхода на спора, касационно обжалване не следва да се допуска. Наред с това, сочената от касатора практика на ВКС по всичките поставени въпроси е неотносима към настоящия случай и противоречие с нея не съществува, респ. не е налице и соченият допълнителен критерий за допускане на касационното обжалване. По следващите два въпроса касаторът се позова на противоречие с решения, съответно на Софийския градски съд и на Пернишкия окръжен съд, което не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, още повече, че противоречие с тях не е налице. Практиката на ЕСПЧ също не представлява такова основание, а решенията по делата Van Gen en Loos, 26/62, и Costa c/ ENEL, 6/64, на Съда на Европейските общности, с които е прокламиран принципът за примат на общностното право над националното право в случай на противоречие, нямат никакво отношение към настоящия случай. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на останалите поставени въпроси също не е налице, тъй като съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК задължителни разяснения разглеждането им от ВКС трябва да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Във връзка с тези предпоставки никакви доводи не са изложени от касатора и те по отношение на посочените по-горе въпроси не са налице. Обжалваното решение не е нищожно. Съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, а настоящият съдебен акт не е такъв. Въззивният акт не е постановен от незаконен състав – постановен е от съдии, действащи в рамките на своите правомощия. По делото няма никакви данни и касаторът не навежда конкретни основания, въз основа на които да се счете, че съдът при формиране на своята воля не е бил независим и безпристрастен /действал е предубедено и воден от предразсъдъци/. Обжалваното решение не страда и от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за неговата правилност и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Неоснователно е искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване по поставените в касационната жалба въпроси. Съгласно чл. 628 ГПК преюдициално запитване се прави в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. В настоящия случай искането за преюдициално произнасяне от Съда на Европейския съюз няма отношение към предмета на настоящото производство, поради което следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,