Определение № 4314 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2991/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от С. Ф. А. и от С. М. К., С. С. А. и М. С. А., против решение № 47 от 27.03.2025 г. по в. гр. д. № 41/2025 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали по искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в частта, в която решението по съществото на спора е неблагоприятно за всеки от тях. Касаторът С. Ф. А. (ищец) твърди, че въззивното решение в отхвърлителната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Обосновава касационните основания с оплаквания за: неприлагане на презумпцията на чл. 69 ЗС; липса на мотиви и игнориране на събраните доказателства, установяващи осъществявано от него владение от 1989 г., и нарушаване на чл. 120 ЗЗД. Иска отмяна на решението в обжалваната част за отхвърляне на исковете за собственост. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Следвало ли е въззивният съд да се произнесе по придобивната давност по чл. 69 и чл. 79 ЗС, на която се е позовал ищецът, съгласно ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; 2. Трябва ли съдът, който разглежда иск за придобивна давност, да изследва и да обсъди всички наведени твърдения за осъществяването на владението през целия период от ответниците по касационната жалба; 3. Зачел ли е въззивният съд придобивната давност служебно, нарушавайки забраната на чл. 120 ЗЗД; 4. Допустимо ли е съдът да отхвърли като недоказано правото на собственост по давност на ищеца по установителен иск, без да е изследвано и доказано в процеса придобил ли е по давност ищецът 5/12 идеални части, придобити по наследство и давност; 5. Ищецът, който се е позовал на придобивна давност за процесния имот, трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо ответниците намерението да владее техния недвижим имот за себе си, и намерението му за своене предполага ли се на основание чл. 69 ЗС или е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, съгласно ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, и 6. Допустимо ли е въззивният съд да допусне до разглеждане иск по чл. 124 ГПК, без да е посочен периодът на изтеклата придобивна давност. Поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., и т. 12 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Навежда и очевидна неправилност на обжалваното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторите С. М. К., С. С. А. и М. С. А. (ответници) твърдят, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, тъй като въззивният съд е признал ищеца за собственик на незаявено с исковата молба придобивно основание – наследствено правоприемство, и в незаявен размер от 3/12 идеални части при претендирани 5/12 идеални части на основание давност, поради което същото е следвало да бъде обезсилено, а делото – върнато на първоинстанционния съд съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК. Евентуално поддържат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Обосновават касационните основания с оплаквания за необсъждане на направеното от тях възражение за придобивна давност и на събраните доказателства, установяващи построяването на жилищната сграда от М. З. М. през 1984 – 1985 г., преди сключването на брака между З. А. и ищеца, напуснал семейството и заживял постоянно в гр. София. Искат отмяна на решението в частта за уважаване на исковете за собственост. Нямат претенция за разноски. Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, като формулират следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да се произнася по нетвърдяно с исковата молба придобивно основание, вкл. и размер на собствени идеални части, и представлява ли това съществено нарушение на процесуалните правила и води ли до недопустимост на постановения акт; 2. При две различни твърдения за придобивен способ, заявени пред нотариус и обективирани в издаден констативен нотариален акт, и тези, заявени пред съд в производство по оспорване на този нотариален акт, по кое от двете заявени придобивни основания следва съдът да се произнесе и съответно да вземе предвид; 3. Щом не е оборена доказателствената тежест на издаден в полза на една от страните нотариален акт по обстоятелствена проверка, следва ли съдът да признава собственост, макар и на друго, различно от заявеното с исковата молба основание, и 4. При заявена претенция за собственост само на първи етаж от 2МЖС, следва ли съдът да признава права по отношение на цялата сграда и води ли това до недопустимост, респ. очевидна неправилност на постановеното решение и следва ли съдът да приеме това като признание на твърдян от ответника факт. Твърдят противоречие по първия въпрос с решение № 132 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 3496/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 70 от 29.07.2019 г. по т. д. № 2204/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 176 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 359/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 50095 от 11.12.2023 г. по гр. д. № 3264/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 60138 от 26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 50097 от 30.09.2022 г. по т. д. № 385/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 60157 от 16.03.2022 г. по т. д. № 2062/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 60 от 19.04.2021 г. по гр. д. № 3359/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 121 от 27.10.2020 г. по т. д. № 1886/2019 г. на ВКС, II т. о., и решение № 336 от 21.11.2018 г. по т. д. № 2976/2017 г. на ВКС, II т. о., а по втори и трети въпроси – с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Навеждат и вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба на С. А. (ответниците по исковете за собственост), с който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба, както и за нейната неоснователност. Претендират присъждане на разноски. Другият участник по производството С. Ф. А. не е подал отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на поддържаните предпоставки чл. 280 ГПК, намира следното: Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници въз основа на надлежно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение по иск за собственост върху недвижим имот (чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК), в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Исковото производство е образувано по предявен от С. Ф. А. против С. М. К., С. С. А. и М. С. А. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото му на собственост по наследство и давност на 5/12 идеални части от двуетажна масивна жилищна сграда с пл. сн. № *-*, със застроена площ 85 кв. м, построена върху държавен поземлен имот с пл. сн. № *, кв. 79 по ПУП на [населено място], общ. К., обл. К., с площ от 560 кв. м, като е направено и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна (до размера на правата му) на нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 164, том IV, рег. № 4959, дело № 764/2023 г., издаден в полза на ответниците. Ищецът е обосновал претенцията си с твърдения, че: е съпруг и наследник на З. М. А., починала на 24.09.2021 г. – дъщеря на М. З. М., починал на 11.11.2013 г., и на А. А. М., починала на 01.05.2007 г.; заедно със съпругата си и с нейните родители е започнал строежа на процесната сграда през 1987 г., който е завършен през 1989 г., когато се нанесли да живеят в нея – ищецът и съпругата му на втория етаж, а родителите ѝ на първия етаж; от 1989 г. и понастоящем живее в имота и го владее, извършвал е ремонти и е заплащал дължимите данъци, както и че ответниците се снабдили се през 2023 г. с констативен нотариален акт за собственост по давност, но не са владели имота в изискуемите се от закона срокове. Ответниците са оспорили иска с възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, поддържайки, че сградата е построена лично от М. З. М. през 1984 – 1985 г. за двете му дъщери, преди сключването на брака между ищеца и З. А. през 1987 г.; че ищецът скоро след брака е напуснал съпругата си и е заживял в гр. София, като се е настанил в имота едва през 2022 г., а те са владели имота повече от 30 години. С първоинстанционното решение № 342 от 14.11.2024 г. по гр. д. № 597/2023 г. на Районен съд – Момчилград предявените субективно съединени искове за собственост са уважени изцяло, като е отменен нотариалният акт до размера на 5/12 идеални части от правото на собственост. С обжалваното въззивно решение Окръжен съд – Кърджали е отменил първоинстанционното решение в частта, с която исковете за уважени за разликата над 3/12 идеални части до пълния предявен размер от 5/12 идеални части, както и на основание придобивна давност, и в частта, с която нотариалният акт е отменен за същата разлика, като вместо това е отхвърлил исковете за собственост в посочената част. Въззивният съд е потвърдил решението в останалата обжалвана част и се е произнесъл по разноските за двете инстанции. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с договор от 05.02.1985 г., сключен на основание чл. 15 ЗС (отм.) и заповед № 490 от 21.12.1984 г., на М. З. М., намиращ се в брак с А. А. М., и на дъщеря им З. М. М., тогава неомъжена, е учредено възмездно право на строеж върху държавно дворно място за построяване на двуетажна жилищна сграда с две жилища, като по делото не са представени доказателства за утвърден архитектурен проект, за постигнато между строителите споразумение или за поделяне на сградата по етажи, поради което е приложена презумпцията на чл. 30, ал. 2 във вр. с чл. 63 ЗС и е прието, че построеното е придобито в съсобственост – 1/2 идеална част в режим на съпружеска имуществена общност за М. и А. М. и 1/2 идеална част за З. М.. Приел е, че не е установено при условията на пълно и главно доказване ищецът, сключил граждански брак със З. М. на 09.08.1987 г., да е осъществявал от построяването на сградата владение върху нея за себе си, противопоставено на съпругата му, на нейните родители, а след тяхната смърт – и на другата им дъщеря С. К., в изискуемия от закона срок, тъй като е установено, че той е живял и работил преимуществено в гр. София, което изключва осъществяване на непрекъснато и явно владение спрямо легитимираните по договора строители, станали собственици на сградата по силата на реализираното право на строеж. Прието е по-нататък, че към смъртта си З. А. се е легитимирала като собственик общо на 3/4 идеални части от сградата – 1/2 идеална част по силата на реализираното право на строеж и 1/4 идеална част по наследство от родителите си, а останалата 1/4 идеална част е придобита по наследство от сестра ѝ С. К., като след смъртта на З. А. всеки от наследниците ѝ – съпругът и двете ѝ деца, е придобил по 3/12 идеални части от имота съгласно чл. 5, ал. 1 във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗН. Възражението на въззивниците за придобиване на имота по давност е прието за неоснователно – не са събрани доказателства те да са установили владение върху имота с намерение да станат негови еднолични собственици, отблъсквайки владението и непризнавайки правата на своя баща и дядо М. М., нито след неговата смърт и след смъртта на З. А. да са установили трайна фактическа власт за себе си, отблъсквайки владението на въззиваемия с оглед правата му по наследство от починалата му съпруга. Съобразено е, че тезата за продължено от децата владение на майка им противоречи и на действията на въззивниците С. и М. А., позовали се пред нотариуса на давност за обем права, по-малък от този, който майка им е притежавала, като до размера на по 1/4 идеална част същите са собственици по наследство от нея, което изключва придобиването на същите права и по давност, както и че не се установява която и да е от страните да е противопоставяла своя фактическа власт върху имота на общите им наследодатели или помежду си с цел завладяването му извън правата, които има по наследство. При тези решаващи съображения искът е приет за основателен и доказан за 3/12 идеални части на основание наследяване от починалата съпруга на ищеца и за неоснователен за разликата до пълния предявен размер, включително на заявеното основание давност, като съответно нотариалният акт е отменен до размера на доказаните права на ищеца от 3/12 идеални части. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ г. о., намира следното: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба на С. Ф. А.. Първият и третият въпрос касаят наведените от страните твърдения за придобиване на процесния имот по давност. Същите нямат характеристиката на правен въпрос, съгласно приетото с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правните въпроси се отнасят не до конкретни действия на съда по разглежданото дело и не до конкретни правнорелевантни факти по разглежданото дело, а до отделна хипотеза, каквато е очертана в определена правна норма. Съответно формулировките на процесуалноправните въпроси следва да съдържат питане какво следва или не следва да направи съдът в дадена хипотеза, а не какво е следвало да направи по делото, защото отговори на въпроси като изведените (които не са правни) са възможни само след проверка на правилността на обжалваното решение, каквато не се извършва в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. Само за пълнота може да се посочи, че същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е отказал произнасяне по заявеното от ищеца придобивно основание давностно владение – напротив, разгледал го е и е приел, че не е установено при условията на пълно и главно доказване ищецът да е осъществявал владение върху имота за себе си, противопоставено на титулярите на правото на собственост, при установеното преимуществено живеене и работа на ищеца в гр. София. Съдът не е приложил и служебно придобивна давност в полза на ответниците в нарушение на чл. 120 ЗЗД – тяхното възражение за придобивна давност е прието за неоснователно, а отхвърлянето на иска за разликата над 3/12 идеални части е последица от недоказаност на владението на самия ищец, релевирано от него като придобивно основание. Поради това по тези въпроси не следва да се допусне касационно обжалване. Вторият въпрос е свързан с релевираното от ответниците по предявения иск основание за придобиване на имота въз основа на давностно владение. Този въпрос обаче не е от значение за изхода на спора, тъй като не е относим към решаващите изводи на въззивния съд, който е намерил за неоснователно предявеното от тях възражение в тази посока и е приел, че след смъртта на З. А. всеки от наследниците ѝ – съпругът и двете ѝ деца, е придобил по 3/12 идеални части от имота съгласно чл. 5, ал. 1 във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗН. Изложеното обосновава отказ от допускане на касация по този въпрос. Четвъртият поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като от мотивите на обжалвания акт не се установява описаната във въпроса хипотеза. Видно от мотивите на атакуваното решение, въззивният съд е изследвал основателността на изложеното от касатора основание за придобиване на имота въз основа на давностно владение, като е изложил своите мотиви, защо го намира за неоснователно. В резултат от изложеното, поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Изложеното се отнася и до поставения от касатора шести въпрос, който се отнася до редовността на исковата молба, по която въззивният съд не е формирал решаващи изводи. По петия въпрос, свързан с приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС и с необходимостта владелецът да манифестира спрямо собствениците намерението си за своене, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е живял и работил преимуществено в гр. София, което според него изключвало упражняването на непрекъснато и явно владение върху процесния имот, в резултат на което въпросът дали той е обективирал спрямо ответниците намерението си за своене, не е от значение за изхода на спора. В случая за релевирания от ищеца период на владение, считано от 1989 г., същият не е притежавал права върху имота – собственици по силата на реализираното право на строеж са били съпругата му и нейните родители, а след смъртта на последните – съпругата му и нейната сестра, поради което придобиването по давност от ищеца е предпоставяло установяване на явно, непрекъснато и противопоставено на собствениците владение. Именно такава преценка е извършил въззивният съд, като е приел това владение за недоказано с оглед данните за трайната установеност на ищеца в гр. София, а изводите му съответстват и на разясненията в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, които предпоставят осъществено в срока по чл. 79 ЗС владение като елемент от фактическия състав на придобивното основание. Несъгласието на касатора с фактическите констатации на съда не обосновава отклонение от задължителната и казуална практика на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поддържано бланкетно, без доводи за неговото обосноваване съобразно формите, разяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е неприложимо и не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поддържания в изложението към касационната жалба на С. К., С. А. и М. А. първи въпрос, свързан с произнасянето на съда по нетвърдяно с исковата молба придобивно основание, както и по обусловените от същата теза доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК). Въпросът е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд, но по него не е осъществена поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посочената от касаторите практика на ВКС обобщено е прието, че произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице, когато в нарушение на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – определил е спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната, или е присъдил защита, различна или в по-голям обем от търсената с петитума. Въззивният съд при произнасянето си не се е отклонил от това тълкуване. Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, ищецът е основал претенцията си за установяване на собственост върху 5/12 идеални части от процесната сграда на две придобивни основания – наследствено правоприемство и давностно владение, като е изложил изрични твърдения, че е съпруг и наследник по закон на З. А. и че страните са съсобственици по силата на наследственото правоприемство и давностното владение съгласно чл. 5 ЗН, и е поискал да бъде признат за собственик „по наследство и давност“ на посочените идеални части. Като е признал принадлежността на правото на собственост на заявеното основание наследяване до доказания размер от 3/12 идеални части и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер, включително на основание давност, въззивният съд се е произнесъл в рамките на въведения от ищеца предмет на делото и на търсената защита. Уважаването на установителния иск за собственост в по-малък от претендирания обем идеални части, до размера на доказаните на заявеното основание права, не съставлява произнасяне по непредявен иск, а решаване на спора по същество, което е в съответствие и с посоченото от касаторите решение № 176 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 359/2015 г. на ВКС, III г. о., според което дадената от съда правна квалификация обуславя допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън определения от страните спорен предмет и обхвата на търсената защита, каквото в случая не е налице. По изложените съображения атакуваното въззивно решение не е и вероятно недопустимо, поради което не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. По втория и третия въпрос от същото изложение, свързани с доказателственото значение на издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт, също не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са обусловили изводите на въззивния съд, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с посочената от касаторите практика, включително с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Според същото нотариалният акт, с който се признава право на собственост въз основа на обстоятелствена проверка, се ползва с обвързваща доказателствена сила относно удостовереното право, като оспорващата го страна носи тежестта да обори констатациите му, което може да стори, като докаже при условията на пълно и главно доказване собствените си права, изключващи или ограничаващи правата на титуляря. Именно такава преценка е извършил въззивният съд – приел е, че ищецът е установил придобиването по наследствено правоприемство от съпругата си на 3/12 идеални части от имота, а ответниците не са установили твърдяното от тях давностно владение, годно да ги направи изключителни собственици, при което легитимиращото действие на нотариалния акт е опровергано до размера на доказаните права на ищеца и актът е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК само до този размер. Доводите на касаторите, че доказателствената сила на акта не е оборена и че събраните доказателства установяват осъществено от тях давностно владение, изразяват несъгласието им с фактическите изводи на съда от преценката на доказателствената съвкупност и обуславят евентуална необоснованост на акта по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не подлежи на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като от мотивите на обжалвания акт не се установява описаната във въпроса хипотеза. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е претендирал идеални части от цялата сграда, а не самостоятелни права върху отделен неин етаж. В резултат на това, съдът не е формирал извод, признаващ на ищеца права върху сградата извън заявените идеални части, нито е основал решението си на признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК. Поради това въпросът не е обуславящ, не изпълва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване. Позоваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е обосновано – касаторите поддържат противоречиво разрешаване на въпросите от съдилищата, каквото съдържание разпоредбата в приложимата ѝ редакция няма, като не сочат въпросите да са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено само като цифров израз (т. е. формално) и без доводи за неговото обосноваване съобразно формите, разяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е неприложимо. Не е налице и твърдяната от касаторите по двете касационни жалби очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В обжалваното въззивно решение не се констатират такива пороци, които да предпоставят очевидната му неправилност, респ. допускането му до касационно обжалване. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Наведените от касаторите доводи в касационните жалби и изложенията към тях не обосновават наличието на тежък порок, който може да бъде забелязан при самия прочит на мотивите на въззивния акт. Не се извеждат изводи и за вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване, а доводите на касаторите (ответници по исковете за собственост) за вероятната му недопустимост са обсъдени по-горе и не обосновават извод за такава. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.