Определение № 219 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Н. Е. А. и П. Р. С., чрез пълномощника им адв. В. М. срещу въззивното решение № 6552 от 28.11.2024 г. по гр. д. № 11444/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на касаторите, че В. К. Л. и П. П. Л. са собственици на жилищна сграда с идентификатор ****, с. „В.“-С., район „В.“, със застроена площ от 102 кв. м. по документ за собственост, а по скица от 114 кв. м., брой етажи -два, построена в поземлен имот с идентификатор ***, като ответниците са осъдени да предадат владението върху нея. В жалбата, относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „какъв е реда, по който следва да се защитят правата на собственика на сграда в чужд поземлен имот-с иск по чл. 108, вр. 64 и чл. 111 ЗС; чл. 109 във вр. с чл. 64 ЗС. Сочи се противоречие с решение № 304/21.11.2011 г. по гр. д. № 1311/2010 г. на ВКС, второ г. о. и определение № 12/13.01.2014 г. по гр. д. № 7615/2013 г. на ВКС, първо г. о.; 2. “какъв е обемът от права върху терена, притежавани от собственика на земята и обема от права на суперфициарния собственик по отношение на дворното място, в което е построена сградата“; 3. “как се разпределя доказателствената тежест между страните в производството по иск по чл. 108 ЗС“; 4. „какви са необходимите кумулативни предпоставки за уважаване на иск по чл. 108 ЗС“. По въпроси трети и четвърти твърдяното противоречие е с решение № 152/13.09.2011 г. по т. д. № 950/2009 г. на ВКС, второ т. о. Ответниците В. К. Л. и П. П. Л., чрез процесуалния си представител, изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Ищците-съпрузи се легитимират с договор за покупко-продажба, сключен на 10.08.2015 г., с който са закупили процесната двуетажна, еднофамилна жилищна сграда. Исковата молба е предявена на 1.11.2018 г. Ответницата Н. А. е възразила, че като собственик на дворното място, в което е построена процесната сграда, е придобила по приращение находящите се в него постройки, евентуално, че е придобила същата по давност чрез упражнявано владение от 1986 г. Заявила е, че е във владение на имота. Посочила е също така, че сградата не е идентична с описаната в документите за собственост. По делото е установено, че продавачи по договора от 2015 г. са Т. и А. Р.. Същите са се легитимирали с нотариален акт от 2006 г., с който са закупили от Д., Р. и А. К.. Продавачите по този договор са били собственици по наследство и делба. През 1997 г. П. С. е продала на И. К. /наследодател на продавачите по договора от 2006 г./ процесната сграда, без дворното място. П. С. е притежавала право на собственост по силата на договор за дарение, сключен през 1981 г., с който нейната майка Н. А. й е дарила сградата, без мястото. С влязло в сила на 2.07.2013 г. решение по гр. д. № 13426/2009 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от Н. А. срещу Т. и А. Р. установителен иск за собственост на процесната сграда, на основание наследство, делба и приращение, евентуално на основание придобивна давност чрез упражнявано владение от 1985 г. Като трети лица-помагачи на страната на ответниците в процеса са участвали Д., Р. и А. К.. Свидетелят Т. Р. е посочил, че е позволил на Н. А. да стопанисва и живее на втория етаж от сградата. На 22.04.2014 г. е бил извършен въвод във владение на процесната сграда в полза на Р. като взискател по изп. д. № 97/2014 г. на ЧСИ И. Ч., което обстоятелство се установява и от писмените доказателства. Впоследствие, през 2017 г. ответницата А. отново се настанила да живее в сградата. Свидетелят К., ангажиран от ответниците, е посочил, че Н. А. живее в имота, както и че знае, че същият е наследствен. Въззивният съд приел, че ищците се легитимират като собственици на основание договор за покупко-продажба, като е установено и притежаваното от праводателите им право на собственост. Ответниците упражняват фактическа власт върху процесната сграда без основание. Разгледал е възраженията на ответниците. По отношение на възражението за осъществяване на придобивното основание приращение е посочил, че ответницата А. е прехвърлила правото на собственост върху сградата в полза на дъщеря си - ответницата С., която през 1997 г. е продала същата на праводателите на ищците. Изложил е съображения, че установената от нея фактическа власт няма характеристиките на владение. Със сила на пресъдено нещо е отречено придобиването на право на собственост чрез упражнявано давностно владение в периода от 1985 г. до приключване на устните състезания в производството по гр. д. № 13426/2009 г. на Софийски районен съд. Във връзка с доводите във въззивните жалби на касаторите в настоящото производство, за това, че в полза на ищците не е учредено право на преминаване, се съдържат допълнителни съображения. Същите не са обуславящи за изхода на делото. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият въпрос е изведен от възприетото в съдебната практика, приложена от касатора, че суперфициарният собственик няма на разположение иска по чл. 108 ЗС по отношение на земята. В настоящата хипотеза е предявен иск за ревандикация на сградата, поради което не се разкрива сходство с даденото разрешение в същата. В представеното решение № 304/21.11.2011 г. по гр. д. № 1311/2010 г. на ВКС, второ г. о., са изложени съображения, че правото на собственика на постройката се ограничава до правомощията, установени в чл. 64 ЗС – ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до нея. Даденото разрешение не може да обуслови допускане на касационно обжалване в конкретния случай, тъй като предмет на делото не е правото на суперфициарния собственик да ползва част от мястото, нито правата на собственика на терена, за които в съдебната практика е установено, че следва да бъдат ограничени до такъв обем, който е достатъчен за осигуряване възможността на собственика на построеното да го ползва. Ищците не защитават правото си като суперфициарни собственици да ползват част от дворното място, а претендират предаване владението върху сградата. Следващите въпроси в изложението /трети и четвърти/ са поставени общо и теоретично, като също не могат да обосноват достъп до касационен контрол. Съобразно трайната съдебна практика в тежест на ищеца по иск за ревандикация е да установи, че е собственик на вещта, както и че ответникът упражнява фактическата власт върху тази вещ към момента на предявяване на иска. Ответникът носи доказателствената тежест да установи, че е налице противопоставимо на ищеца основание за осъществяване на фактическата власт върху вещта или че в хода на производството е предал владението на ищеца. Въззивният съд е направил извод, че са налице предпоставките за уважаване на иска за ревандикация въз основа на събраните по делото доказателства. Правилността на този извод не може да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият въпрос е обоснован с това, че по делото не е бил установен факта на владение, упражнявано от ответниците. В отговора на исковата молба на ответницата А. се съдържа изявление, че владее процесната сграда. Това обстоятелство се установява и от събраните гласни доказателства. Самата защита на ответницата включва осъществяване в нейна полза на придобивна давност като придобивно основание. Дори да се приеме, че след формиране на силата на пресъдено нещо по цитираното по-горе гр. д. № 13426/2009 г. е упражнявана фактическа власт /от 2014 г./ и същата има характеристиките на владение, до датата на предявяване на исковата молба не е изтекъл необходимия давностен срок. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски в касационното производство в размер на 2 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.