Определение № 449 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2019 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на П. Л. Д. чрез адвокат Н. А. от ПАК и касационна жалба на Н. Г. Б. чрез адвокат В. Б. от АК-София срещу решение № 1058/07.05.2019 г. по в.гр.д.№ 4484/2018 г. на Апелативен съд София в частта, в което се отменя решение от 16.04.2018 г. по гр.д.№ 331/2017 г. на Окръжен съд София и се обявява за нищожен сключения между страните договор за покупко-продажба от 06.07.2010 г. на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, както и в частта, в която се потвърждава решението по иск на основание чл.108 ЗС. Касационната жалба на П. Л. Д. чрез адвокат Н. А. от ПАК съдържа доводи за недопустимост на решението в частта, в която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.108 ЗС, като твърди, че не е предявил иск за собственост, а за връщане на даденото по нищожния договор. В изложение към тази жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите за правомощията на въззивния съд при определяне на правната квалификация на предявения иск; за приложението на чл.97 ЗС, както и „чия собственост става и въобще какъв е правният режим на постройка състояща се от първоначална част поставена върху общински терен по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ и присъединени към нея масивни постройки, които нямат самостоятелен статут, а заедно с първоначалната постройка съставляват един обект“. Според касатора, решението на въззивния съд противоречи на практиката на Върховния касационен съд по първите два въпроса и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по третия въпрос. Касационната жалба на Н. Г. Б. чрез адвокат В. Б. е подадена срещу въззивното решение в частта, в която се обявява за нищожен договора за покупко-продажба от 06.07.2010 г. между П. Л. Д., Н. Г. Б. и В. Д. С., на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, с доводи за процесуална недопустимост поради незачитане силата на пресъдено нещо и в нарушение на чл.299, ал.1 ГПК, а евентуално – за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението поради вероятна недопустимост по чл.280, ал.2 ГПК, както и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „за обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формалната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право“. Според касатора, въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. От П. Л. Д. чрез адвокат Н. А. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата на Н. Г. Б. и счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. От В. Д. С. не е постъпил писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че за същия имот между страните е имало спор и с влязло в сила решение от 08.01.2016 г. са били отхвърлени предявените искове от П. Л. Д. срещу Н. Г. Б. и В. Д. С. да се прогласи нищожността на договор от 06.07.2010 г. поради накърняване на добрите нрави и уговаряне начин на удовлетворяване, различен от предвидения в закона, а евентуално – за унищожаване на договора поради измама, тъй като спорния търговски обект /дървена къщичка/ не е трайно прикрепен към замята, а представлява съоръжение с временен характер. Съдът по настоящото дело е приел, че е сезиран с искове за нищожност на същия договор от 06.07.2010 г., поради липса на предписаната от закона форма и осъдителен иск за собственост на търговския обект, на основание давност в периода от 17.05.1994 г. до 06.07.2010 г. Според мотивите на решението, посоченият обект в договора за покупко-продажба - „дървена къщичка на два етажа, представляваща търговски обект, поставен върху общинска земя, цялата на площ от 201 кв.м“, води до извод, че се продава целия обект, вкл. допълнително пристроеното от ищеца, а с оглед изводите на вещо лице, че първоначално закупената през 1994 г. от ищеца сглобяема дървена къща, след извършеното пристрояване представлява една масивна сграда, трайно прикрепена към терена, която не може да бъде преместена без разрушаване на целия търговски обект, съдът е достигнал до извод, че сделката е следвало да се оформи съобразно изискването на чл.18 ЗЗД. Договорът за покупко-продажба от 06.07.2010 г. не е оформен с нотариален акт, поради което е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД. След като съществуващият обект /„дървена къщичка“/ е бил поставен по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ върху общински терен и е пристроен без строителни книжа, според съда, не е налице хипотезата на чл.97 ЗС, построеното принадлежи на собственика на земята по приращение, а ищецът не би могъл да придобие собствеността върху изградената от него постройка по давност от 17.05.1994 г. до 06.07.2010 г. Въззивното решение не е процесуално недопустимо в обжалваните части. В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема, че предмета на иска се определя от посочените в исковата молба обстоятелства и търсената защита. При предявен иск за собственост, съдът следва да се произнесе само по наведеното в исковата молба основание за придобиване на това право. Решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание, но има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници, съгласно чл.298, ал.1 и 2 ГПК, т.е. формира се пресъдено нещо по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. В случая, според касатора - ответник, обстоятелствата на които се основава предявения иск са били разгледани по приключилия правен спор, в който съдът е отхвърлил доводите за нищожност на сключения между страните договор за покупко-продажба от 06.07.2010 г., с нотариална заверка на подписите, поради накърняване на добрите нрави, уговаряне начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, както и за унищожаването на договора поради измама. Тези съображения не могат да бъдат споделени, а поставеният в тази връзка въпрос за обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица на влязлото в сила решение не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради следните съображения: С тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. ОСГТК на ВКС дава отговор на въпроса: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“. Съгласно мотивите на тълкувателното решение, принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако искът бъде отхвърлен поради неосъществяване на твърдения от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, когато се твърди, че са налице, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск. Дадените разяснения по тълкуването и прилагането на закона не обосновава извод за нарушаване на съдопроизводствените правила от въззивния съд, във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, с оглед твърденията за недопустимост на обжалваното решение и нарушение на чл.299, ал.1 ГПК. Със сила на пресъдено нещо между същите страни са разрешени отделни спорни въпроси за валидността на сделката от 06.07.2010 г., които обаче не се припокриват с релевираните основания за нищожност по настоящото дело. Съдът дължи произнасяне по валидността на правната сделка и е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти, но няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат такива. Изложените от въззивния съд съображения са в същия смисъл – сглобяемата дървена къщичка е била със статут на преместваем обект, но след пристрояването й с видимо монолитна конструкция в двуетажна масивна сграда, макар и без строителни книжа, е трайно прикрепена към земята още преди продажбата между страните и функционално свързана с новопостроеното, с оглед на което продажбата е нищожна поради неспазване на изискването за форма по чл.18 ЗЗД. Тези изводи са в съответствие със съдебната практика на ВКС – напр. решение № 60087/28.06.2021 г. по гр.д.№ 3984/2020 г., ІІ г.о., че всеки самостоятелен обект на вещни права може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, независимо дали е законен или не, поради което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване по повдигнатия въпрос в изложението към касационната жалба на ответника Н. Г. Б.. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1, 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите на П. Л. Д. поради следното: В съдебната практика на ВКС е изяснено, че претендираното или отричано от ищеца спорно материално право /предмет на делото/ се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание, въведени в гражданския процес чрез основанието и петитума на исковата молба. Процесуалният закон задължава съда да разреши правния спор в рамките на заявените от страните факти и направеното искане, тъй като постановеното решение следва да обвърже субектите на спорното правоотношение /В този смисъл решение № 28/04.03.2020 г. по гр.д.№ 2386/2019 г., I г.о., решение № 65/27.04.2016 г. по гр.д.№ 3693/2015 г., III г.о., решение № 249/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 92/ 2009 г., IV г.о. и др./. На основание чл.108 ЗС, ищецът е поискал двамата ответници да му предадат владението върху недвижим имот, предмет на продажбата от 2010 г., с твърдения за нищожност на сделката поради липса на предвидената от закона форма в чл.18 ЗЗД, както и на основание придобивна давност от 17.05.1994 г. до 06.07.2010 г. Доводи в различен смисъл са изложени от ищеца едва в касационната му жалба, с оглед отхвърлянето на предявения иск за собственост /поддържан от ищеца и пред въззивната инстанция/, поради което решението на въззивния съд е процесуално допустимо в обжалваната част и липсва противоречие с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. След като в исковата молба се твърди, че продажбата на собствения на ищеца недвижим имот е нищожна и се иска купувачите да предадат владението му, тъй като е придобил правото на собственост по давност, не се иска връщане на даденото по нищожния договор, а признаване правото на собственост на ищеца по делото, както е приел и въззивният съд, с оглед на което доводите за недопустимост на решението са неоснователни. Отговор на поставения първи въпрос се дава в съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с.решение № 375/26.10.2011 г. по гр.д.№ 931/2009 г., IV г.о., решение № 65/13.06.2019 г. по гр.д.№ 3460/2018 г., II г.о. и решение № 139/16.06.2016 г. по гр.д.№ 3400/2014 г., I г.о., в която се приема, че съдът не е обвързан от сочената от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитум на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма, относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет на делото и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен ако е налице надлежно отправено искане по съответния процесуален ред. Правната квалификация на иска в този смисъл е свързана с допустимостта на постановеното решение, когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, т.е. всеки съд извършва самостоятелна преценка на заявените от ищеца фактически обстоятелства по делото и въз основа на тях сам определя правната квалификация на иска. В случая, въззивният съд се е произнесъл по заявения от страните предмет на делото, като е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право, поради което не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия въпрос на касатора и произнасяне по непредявен иск. С решение № 55/16.04.2019 г. гр.д.№ 1754/2018 г., ВКС, IV г.о., когато вещта е прикрепена към имота така, че не може да се отдели без повредата му, то тя губи характеристиката си на самостоятелна движима вещ и става част от недвижимия имот. Собственикът на имота придобива правото на собственост и върху присъединената движима вещ съгласно чл.97 ЗС Даденото тълкуване се основава на правилото, че собствеността не може да възникне върху несамостоятелен обект. Трайно в практиката на ВС и ВКС е застъпено становището, че при изграждането на постройка в чужд имот, без надлежно учредено право на строеж, сградата представлява подобрение и по силата на приращението собствеността върху нея възниква в полза на собственика на земята //решение № 386/10.02.1965 г. по гр.д.№ 2683/64 г.,ВС, I г.о., решение № 180/ 18.10.2013 г. по гр.д.№ 2317/2013 г., ВКС, II г.о., решение № 81/17.03.2009 г. по гр.д.№ 134/2008 г., ВКС, II г.о., решение № 758/ 28.10.2009 г. по гр.д.№ 1766/2008 г., ВКС, IV г.о. и др./. Предвид изложените съображения, вторият и третият формулиран въпрос също не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като отговорите им следват от установените принципни положения на способите за придобиване правото на собственост чрез приращение и присъединяване. Формираните в обжалваното решение мотиви на съда, в тази връзка, са изцяло в съответствие с цитираната съдебна практика по тълкуването разпоредбите на чл.92 и 97 ЗС, а след като е съобразена съществуващата съдебна практика на ВКС по поставените въпроси и липсват доводи за нейното осъвременяване или изменение, не може да се приеме, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Страните по делото са поискали разноските в производството пред касационната инстанция, но с оглед изхода на спора и неоснователността на двете касационни жалби, съдът не присъжда такива. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение