Решение № 2033 от 23.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8789/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от И. Ц. С. от гр. Варна чрез пълномощника адвокат М. Колев срещу решение № 7353/02.07.2025 г., постановено по административно дело № 983/2025 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 2153-03-57/26.03.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]/19.12.2024 г. на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ Варна. В жалбата се съдържат оплаквания за постановяване на решението в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът поддържа, че изводите на съда съдържат вътрешни противоречия и не кореспондират със закона. Счита, че за него е неприложима нормата на чл.95, ал.1 от КСО, а съдът е игнорирал приложимостта на §22 от ПЗР на КСО, редакция 2014г. Направени са искания за отправяне на искане до Конституционния съд на Република България да установяване противоконституционност на чл.101, ал.1, т.2 от КСО; за отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се уважи жалбата му с произтичащите правни последици. Претендира за присъждане на всички направени разноски по приложен списък. Ответникът по касация Директор на ТП на НОИ Варна чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт М. Кръстев в представен писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно постановено, при точно прилагане и тълкуване на закона, поради което моли да бъде оставено в сила, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. По съображения, че оспореното с нея съдебно решение е правилно, предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното съдебно решение 7353/02.07.2025 г., постановено по административно дело № 983/2025 г. по описа на Административен съд - Варна е отхвърлена жалбата на И. Ц. С. против решение № 2153-03-57/26.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]/19.12.2024 г. на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ Варна, с което на основание чл.68, ал.3 от КСО, считано от 03.08.2024 г. му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и от същата дата, на основание чл.95, ал.1, т.4 от КСО е спряна получаваната от него пенсия за инвалидност поради общо заболяване. От фактическа страна е установено, че с решение № 03118854/27.10.1975 г. на пенсионната комисия към Народен съвет-Варна на И. Ц. С. е отпусната лична пенсия за гражданска инвалидност, считано от 07.01.1975 г. до 10.10.1977 г., в размер на 50 лв, увеличавана, преизчислявана и осъвременявана от пенсионния орган. С разпореждане [номер]/12.10.2022 г. на пенсионен орган му е отпусната лична пенсия поради общо заболяване за 55% трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане, по чл.74,ал.1 от КСО, пожизнено, считано от 08.06.2022 г, служебно преизчислявана и осъвременявана, като към датата 19.12.2024 г. е в размер на 493,48 лв. Личната пенсия за гражданска инвалидност е спряна Със заявление вх.№ 2113-03-1949/24.07.2024 г. И. Ц. С. е поискал да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал.З от КСО. С разпореждане №4 /прот. № N01398/25.10.2023 г. пенсията е отпусната и определена в действителен размер считано от 05.05.2023 г., пожизнено, по условията чл. 68, ал.З от КСО. С разпореждането пенсията е определена в минимален размер от 493,48 лв., съгласно чл.70,ал.13 от КСО. Считано от 03.08.2024 г., е спряна получаваната от него лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване в размер на 493,48 лв., на основание чл.95,ал.1,т.4 КСО във връзка с чл.101,ал.1,т.2 КСО. Срещу разпореждането е подадена жалба от И. Ц. С. до директора на ТП-Варна на НОИ, която с оспореното решение е отхвърлена по съображения, че с оглед изричната забрана по чл.101, ал.1, т.2 КСО жалбоподателят няма възможност да получава едновременно две пенсии - лична за осигурителен стаж и възраст с лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. За да отхвърли жалбата на И. Ц. С. срещу това решение, съдът е изложил мотиви, че е постановено от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, мотивирано е и съдържа отговор на всички направени възражения от заявителя. Приема, че специалната правна норма на чл.101,ал.1,т.2 КСО, съдържаща императивна забрана за едновременното получаване на изрично посочените видове пенсии, е задължителна за пенсионния орган, който в условията на обвързана компетентност е длъжен на приложи чл.95, ал.1, т.4 КСО и да спре изплащането на пенсията, когато не се следва изплащането й на основание чл. 101, и е по-неблагоприятната по размер. Според съда разпоредбата на чл.101, ал.1, т.2 КСО не противоречи на Конституцията на Република България, нито на правото на Европейския съюз. Посочва, че спирането на отпуснатата пенсия поради общо заболяване може да бъде компенсирано посредством полагащото се поради увреждането социално подпомагане с получаване на социални плащания, регламентирани в Закона за хората с увреждания. Решението е валидно, допустимо и правилно. В хода на съдебното производство не са допуснати нарушения на правилата на водене на процеса по АПК и субсидиарно приложимия ГПК, включително такива, създаващи неравенство на страните и препятстващи упражняване правото им на защита. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал всички относими за правилното решаване на спора доказателства. Надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, давайки пълен отговор на възраженията в първоначалната жалба на И. Ц. С.. Извел е обосновани и непротиворечиви изводи, съображенията за които се възприемат от касационната инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на установената фактическа обстановка въз основа на събраните по делото доказателства, по която няма спор между страните. Решението е постановено в пълно съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби. Съгласно чл. 101, ал. 1, т. 2 КСО не могат да се получават едновременно лична или наследствена пенсия за осигурителен стаж и възраст с лична или наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Съобразно чл. 95, ал.1, т. 4 КСО изплащането на пенсията се спира с разпореждане на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1 КСО, когато не се следва изплащането й на основание чл.101 и е по-неблагоприятна по размер. По отношение на касатора не е налице основание за приложение на чл.101, ал.3а КСО, тъй като получаването по избор на една от пенсиите в пълен размер и 50 на сто от останалите е допустимо само когато двете пенсии са съвместими за едновременно изплащане. Безспорно, настоящият случай не е такъв. Няма основание за приложение и на §22т от ПЗР на КСО (Нов – ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.). Предвиденото изключение, се отнася за заварените към 31.12.2014 г. случаи, в които настоящият не попада – на касатора през 2022г е отпусната спряната с оспореното разпореждане пенсия за инвалидност поради общо заболяване, която е съвсем различна по вид от визираната в цитираната норма социална пенсия. Неоснователно е искането за сезиране на Конституционния съд за установяване противоконституционност на разпоредбата на чл.101, ал.1, т.2 от КСО с нормите на чл.68, ал.3 от КСО, чл.17, ал.3 от КРБ, чл.1 от ДП към ЕКПЧ, чл.17, т.1 от ХОПЕС, чл.17, т.2 от Всеобщата декларация за правата на човека. Съгласно чл. 150, ал. 2 от КРБ, Върховният административен съд може да спре производството и да сезира Конституционния съд при установено от него несъответствие между закона и Конституцията - тоест при противоречие на законова норма с Конституцията. Въпреки подробно изложените доводи в касационната жалба настоящият касационен състав не констатира твърдяното от касатора противоречие. Анализът на изтъкнатите от касатора в тази връзка съображения не обуславят извод за наличие на условията за исканото сезиране. Съобразно посоченото от Конституционния съд в решение № 8 от 2017 г. по к.д. № 1/2017 г. „правото на гражданите на пенсия не съдържа имплицитно определен размер на пенсията, нито реализиране на правото при най-изгодни условия относно осигурителен стаж и възраст“, тъй като „държавата има широка свобода за начина на определяне на пенсиите и пенсионната възраст и те често са предмет на законодателни промени, обосновани от възможностите на бюджета“. Едновременното получаване в пълен размер на лична инвалидна пенсия (поради общо заболяване) и лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, е несъвместимо, тъй като и двете са лични пенсии, базирани на трудова дейност. Това законодателно решение е изцяло в съответствие с целта на КСО да се предотвратява дублиране на осигурителни права за един и същи риск. То не противоречи на Основния закон и защото са налице законови механизми за компенсиране спирането на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване, както коректно е посочено в решението на първоинстанционния съд. По тези съображения искането за сезиране на Конституционния съд на Република България следва да се отхвърли като неоснователно. Предвид гореизложеното Върховният административен съд, шесто отделение намира, че при постановяване на решението си Административен съд Варна е приложил правилно материалния закон поради което, при липсата на соченото касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК, съдебното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в тежест на касационния жалбоподател следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за юрисконсултско възнаграждение, в минималния размер от 41 евро (80лв) по чл. 25а от Наредбата за заплащането на правната помощ, определен съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК, приложим на основание чл.228 от АПК. Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение