Определение № 1478 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1839/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение №301/17.07.2023г. по в.гр.д.№297/2023г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №63 от 17.02.2023г. по т. Д. №1515/2021г. по описа на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Я. А. Г. сумата от 30000 лв. ведно със законната лихва от 20.05.2021г. до окончателното им плащане, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, преживени душевни болки и страдания в резултат на претърпяното от ищцата ПТП на 05.11.2019г. и равняващи се на разликата между присъдените с решението на Старозагорски окръжен съд 50 000 лв. и дължимите според застрахователя 20 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД и при допуснати съществени процесуални нарушения – превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и неотчитане на доказан принос на пострадалия. Касационният жалбоподател счита, че размерът на приетото от Пловдивски апелативен съд за справедливо обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лева е прекомерно завишен и не съответства, от една страна на реално претърпените от ищцата вреди, а от друга - на съдебната и застрахователната практика относно присъждането на обезщетения по идентични случаи. Също поддържа, че по делото не е доказано категорично негативните последици за психичното здраве на ищцата да са извънредни и подлежащи на обезщетяване извън обичайно преживяваните емоции при подобен род събития. Моли да се отмени въззивното решение и искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан за спорния размер над 20 000 лева, евентуално да бъде намалено присъденото обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди за телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, материалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?; 2/При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?; 3/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане и обществено – икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение на размера на обезщетение?; Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., решение по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение по т. д. №619/2011г. на ВКС, II т.о., решение по т. д. №916/2011г. на ВКС, I т.о., решение по т. д. №2143/2014г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. №2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. №3334/2013г. на ВКС, IІ т.о., решение по т.д.№1053/2012г. на ВКС, IІ т.о., решение по т.д. №4391/2013г. на ВКС, ІI т.о., решение по т.д.№3594/2014г. на ВКС, I т.о. и др. Евентуално поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответницата Я. А. Г. оспорва жалбата, като твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, съответно правилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е изтъкнал, че постановеното първоинстанционно решение не е обжалвано от ответника в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв. и имуществени вреди от 1168, 65 лв, същото в тези му части е влязло в сила и съответно със СПН е разрешен въпросът за това, че водачът, причинил ПТП-то, е от кръга лица, посочени в разпоредбата на чл. 477, ал.2 от КЗ и за наличието на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат по отношение на ищцата, който е пряка и непосредствена последица от деянието. Също е посочил, че във въззивната жалба не се оспорват видът и характерът на установените от първоинстанционния съд увреждания - счупване на лъчевата и лакътната кост в горната част и контузия с навяхване на шийния, гръдния и поясния отдел на гръбначния стълб. Анализирайки събраните по делото доказателства относно претърпените от ищцата увреждания е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от Я. А. Г. неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв. Счел е за неоснователно направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване, като е посочил, че поради липса на хоризонтална маркировка, следва съгласно чл.113 ал.2 от ЗДвП да се приеме, че ищцата, която се е движела по северния тротоар и е започнала пресичането по продължението на същия върху платното, е предприела пресичане на пешеходна пътека. Също е приел, че от страна на ищцата не е извършено нарушение на изискването за съобразяване с приближаващите превозни средства по причина, че към момента на пресичането, т.е. навлизане на пътното платно, водачката на автомобила все още се е намирала на [улица]и не е била предприела навлизане към [улица]. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касационния жалбоподател материалноправни въпроси, касаещи приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касационния жалбоподател ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които са видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационния жалбоподател решение №104/25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение №73/27.05.2014г. по т.д. №3334/2011г. на ВКС, I т.о., решение №114/03.11.2014г. по т.д. №1053/2012г. на ВКС, II т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, ІІ т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о., и други. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Изрично е посочено, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /цитираното от касационния жалбоподателка решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение №177/27.10.2009г. по т.д. №14/2009г. на ВКС, II т. о., решение №59/29.04.2011г. по т.д. №635/2010г. на ВКС, II т.о., решение №212/11.01.2018г. по т.д. №738/2017г. на ВКС, II т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. №187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и други/. В конкретния случай, въпросите са предпоставени от твърдението на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен обективно съществуващите и доказани факти, относими към справедливия размер на обезщетението, както и не е съобразил обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането, което не съответства на мотивите на обжалваното решението, съдържащи подробно и изчерпателно обсъждане на всички релевантни обстоятелства и критерии, включително и преценка относно момента на настъпване на ПТП и обществено – икономическите условия към този момент. При определяне на обезщетението, въззивният съд е анализирал събраните гласни и писмени доказателства, както и приетото по делото заключение на медицинската експертиза, като е отчел като значими следните обстоятелства: получените физически увреждания още от момента на възникването им са били придружени със силни болки; причинили са на ищцата продължителна неподвижност, довела до невъзможност да се задоволяват елементарните житейски и физиологични потребности на пострадалата самостоятелно; имало е дълъг период на възстановяване, което обаче не e пълно и ищцата не ще може да се върне във физическото си състояние от преди инцидента; оздравителният процес не е протекъл нормално, а е продължил над обичайния срок от 5-6 месеца, поради усложнения, свързани с бавно зарастване на раните и неврологични проблеми, което е причинило допълнителни страдания. Самото лечение от травмите е изисквало извършването на тежка оперативна интервенция, свързана с поставяне на импланти, които не могат да бъдат премахнати и ще останат за цял живот в тялото на пострадалата. Въззивният съд е посочил, че претърпените мъчителни преживявания са довели и до промени в психиката на ищцата, установени от заключението на психологичната експертиза. При тези констатации е приел за установено, че ищцата преди инцидента е била съответно за възрастта си /73 години/ човек самостоятелен и независещ от чужда помощ, като получените травми и невъзможността от пълно възстановяване след тях са променили това и към момента тя не може да се обслужва напълно сама и за някои домакински дейности следва да търси помощта на трети лица. Отчел е и икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането. Следва да се посочи, че с първия поставен въпрос касаторът цели обстоятелствата, относими към определяне на обезщетението за имуществени вреди, да се счетат за релевантни и за неимуществените вреди. Съгласно разясненията на ВКС по ППВС №4/1968г. по силата на чл.45 от ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. В постановлението подробно са дадени насоки на съдилищата за определяне на имуществените вреди. При определяне размера на имуществените вреди на увредения работник или служител, изразени в това, че той поради увреждането не може да работи, докато се намира в състояние на временна нетрудоспособност, следва да се изхожда от разликата между действително получаваното трудово възнаграждение към датата на увреждането и паричното обезщетение за временна нетрудоспособност. При причиняване на смърт на пострадалия неговите близки, които са били издържани и са имали правото на издръжка, търпят имуществени вреди поради лишаването им от такава издръжка. Задължителната и непротиворечива практика на съдилищата разграничава имуществените от неимуществените вреди с оглед засегнатите от увреждането блага на пострадалия и съответно при определяне на обезщетенията се отчитат различни факти и обстоятелства, относими към размера и вида на конкретните вреди. Предвид наличието на постоянна практика на ВКС по поставените в изложението въпроси, с която въззивното решение е съобразено изцяло, не е налице и соченото от касатора допълително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение/определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ – във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ – въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението/определението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушение на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 от ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът аргументира очевидната неправилност, като въпроизвежда касационните си доводи и оплаквания, във връзка с които са поставени правните въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, обсъдени в настоящото определение. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, следва да бъде осъдено да заплати, на основание чл.38 от ЗАдв, на адв. Г. Д. Б. сумата 1000 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство, което съдът определя съобразно вида на спора, обжалваемия интерес, вида на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд