Определение № 60309 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1599/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Р. В., чрез процесуалния представител адвокат Г. Х., срещу въззивно решение № 6/14.01.2021 г. по гр. д. № 754/2020 г. на Окръжен съд – Сливен. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Могат ли ищците да се позоват на изтекла в тяхна полза придобивна давност, в случай че към момента на позоваването те не владеят процесния недвижим имот; 2. Възможно ли е съсобственик да придобие наследствена земя само на основание, че я обработва и владее; 3.Относно прекъсването на давността при изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца; 4. Когато се признае по отношение на някои от съсобствениците на недвижим имот, че трето лице е придобило имота по давност, какви са последиците за останалите съсобственици на имота. Касаторът твърди, че по първия поставен въпрос обжалваното решение противоречи на ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 4/2012 г. от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. Ответниците по касационната жалба – Н. Ж. Ж. и М. С. Ж. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260163/20.10.2020 г., постановено по гр. д. № 4980/2019 г. на Районен съд – Сливен, в частта, в която на основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 79 ЗС е признато по отношение на ответника Ф. Р. В., че ищците Н. Ж. Ж. и М. С. Ж. са собственици на недвижим имот – нива, находяща се в м. „Г.", образуваща имот № * по КВС на [населено място], [община], въз основа на изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност. Въззивният съд е приел, че ищците са установили фактическа власт върху процесния имот, който обработват от 1997 г. По делото е установено намерението на ищците да своят имота, тъй като приложение намира уредената в чл. 69 ЗС презумпция, според която владелецът държу вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Ответникът не е ангажирал доказателства, оборващи презумпцията. Не е налице съсобственост или съвладение между ищците и ответника, за да се счита посочената презумпция за изначално оборена. Установеното от ищците владение е несъмнено, тъй като те са демонстрирали, че владеят имота за себе си. Фактическата власт е установена явно и спокойно, а владението е било непрекъснато. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е установил по безспорен начин, че ищците са загубили фактическата власт върху имота в продължение на шест месеца. В тази връзка въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля К., който за периода от 2018 г. до 2020 г. обработвал нивата, и е приел, че действията му са били на държател по реда на чл. 37в ЗСПЗЗ, поради което и владението на ищците не е било прекъснато. Съдът е приел, че съгласно свидетелските показания от 1997г. ищците обработват земята /възлагат дейностите по сеитба, жътва и пр. на свидетелите/, получават добивите от нея и никой не е имал претенции към имота. Представената по делото справка за подадено заявление по чл. 70 ППЗСПЗЗ от Д. Й. не установява изгубване на фактическата власт върху имота. Прието е, че от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ (22.11.1997 г.), от който момент започва да тече нов давностен срок, до момента на подаване на исковата молба е изтекъл по-дълъг от изискуемия в случая десетгодишен срок, поради което ищците са станали собственици на процесния имот на оригинерно придобивно основание – изтекла в тяхна полза придобивна давност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът относно възможността ищците да се позоват на изтекла в тяхна полза придобивна давност, в случай че към момента на позоваването същите не владеят недвижимия имот, е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд и отразява собственото разбиране на касатора за фактите по делото. Въззивният съд не е приел, че към момента, в който ищците са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност, същите не са владели процесния имот. Напротив, в мотивите на обжалваното решение е прието за доказано, че от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ (22.11.1997 г.), от който момент започва да тече нов давностен срок, до момента на подаване на исковата молба, ищците владеят имота непрекъснато, като в тяхна полза е изтекъл по-дълъг от изискуемия в случая десетгодишен срок. Във връзка с втория въпрос, касаещ възможността на съсобственика да придобие наследствена земя единствено поради обстоятелството, че същият я владее и обработва, настоящият съдебен състав счита, че не е налице противоречие между обжалваното решение и цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. В мотивите на въззивното решение е посочено, че доколкото в случая ищците са установили владение само за себе си, не може да се приеме, че между тях и ответника съществува съсобственост или съвладение, поради което установената в чл. 69 ЗС презумпция не следва да се счита за изначално оборена. Този извод на съда съответства на цитираната по-горе тълкувателна практика на ВКС, поради което в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не обосновава приложимост на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решението се посочва, че за стопанските години след 2015 г. нивата е заявена по чл.70 ППЗСПЗЗ от Д. Й. на основание договор за наем, но това не установява изгубване фактическата власт върху имота от страна на ищците.Справката установява само подадено заявление, но не и обстоятелството, че това лице е обработвало реално имота и че владението върху него е отнето от ищците. От 2018 г. до 2020 г. земята е обработвана от свидетеля К. в качеството му на държател по реда на чл. 37в ЗСПЗЗ. Прието е за недоказано твърдението на ответника, че ищците са изгубили фактическата власт върху процесната нива в продължение на шест месеца. Тези констатации на съда не противоречат на константната съдебна практика на ВКС във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 81 ЗС, като преценката е направена след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, както и с оглед твърденията на страните. Ето защо по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивният съд не е разгледал четвъртия формулиран в изложението въпрос относно правните последици за съсобствениците на недвижим имот, които биха настъпили, в случай че по отношение на един от тях бъде признато, че трето лице – несобственик е придобил имота по давност. След като този въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, същият се явява неотносим и по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Следва да се посочи, че във връзка с третия и четвъртия въпрос касаторът не сочи никаква съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на решението до касация. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в соченaтa хипотезa на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не обосновава приложимост на основанието, а именно, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид изложеното, следва да се приеме, че в случая не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, направеното от Н. Ж. Ж. и М. С. Ж. искане за присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски в размер на 850 лв. е основателно и следва да бъде уважено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.